27 май 2012 г.

Кралят на рибарите


 Бих казала само това: Гилиъм царува в лудия си и магически свят. Но тъй като мисля, че ако го направя би било тъпо и прекалено хипстърско, ще кажа още няколко неща. Първо: ако Робин Уилямс за вас е просто един хиперактивен, неспирно дърдорещ гном (както беше за мен докато не го гледах в "Обществото на мъртвите поети"), то този филм ще ви промени представата. Да не ме разберете погрешно- в "Кралят на рибарите" той в по-голямата част от времето пак си е хиперактивен, неспирно дърдорещ гном, но в останалата част е абсолютно чудо- той е нежен, просветлен, хитър, страдащ, съзерцателен, целенасочен и изобщо е маниакално добър. Второ: любимият ми Джеф Бриджис също е фантастичен и двамата с Уилямс са си паснали идеално. Трето: Мерцедес Руел с право си отнася Оскара за тази роля, с невероятния си глас и дълбокото си деколте е просто уникална. Четвърто: не ми пука, че някакви хора ми обясняват, че филмът не бил перфектен. Той е магичен. И пето (последно): да напиша все пак за какво става въпрос за онези, които не са го гледали, макар че имам големите съмнения, че само аз гледам интересните филми с години закъснение- "Кралят на рибарите" е ърбън приказка за търсенето на Любовта, здравия разум, Етел Мърман и светия Граал. Ми това е.

22 май 2012 г.

qotd:

Най-травмиращата новина лично за мен беше тази, че Природата изобщо не е природозащитник. Тя изобщо не се нуждае от помощта ни, за да унищожи тази планета, а после да я изгради отново — по различен начин, който може и да не е по-добър, що се отнася до живота. Тя не само е унищожила с един замах уникални форми на живот, тя е пресушавала океани и е потопявала цели континенти. Ако хората смятат Природата за свой приятел, врагове изобщо не са им нужни… (Кърт Вонегът. Съдби, по-лоши от смъртта)

21 май 2012 г.

The Giving Tree by Shel Silverstein



Once there was a tree....
and she loved a little boy.
And everyday the boy would come
and he would gather her leaves
and make them into crowns
and play king of the forest.
He would climb up her trunk
and swing from her branches
and eat apples.
And they would play hide-and-go-seek.
And when he was tired,
he would sleep in her shade.
And the boy loved the tree....
very much.
And the tree was happy.
But time went by.
And the boy grew older.
And the tree was often alone.
Then one day the boy came to the tree
and the tree said, "Come, Boy, come and
climb up my trunk and swing from my
branches and eat apples and play in my
shade and be happy."
"I am too big to climb and play" said
the boy.
"I want to buy things and have fun.
I want some money?"
"I'm sorry," said the tree, "but I
have no money.
I have only leaves and apples.
Take my apples, Boy, and sell them in
the city. Then you will have money and
you will be happy."
And so the boy climbed up the
tree and gathered her apples
and carried them away.
And the tree was happy.
But the boy stayed away for a long time....
and the tree was sad.
And then one day the boy came back
and the tree shook with joy
and she said, "Come, Boy, climb up my trunk
and swing from my branches and be happy."
"I am too busy to climb trees," said the boy.
"I want a house to keep me warm," he said.
"I want a wife and I want children,
and so I need a house.
Can you give me a house ?"
" I have no house," said the tree.
"The forest is my house,
but you may cut off
my branches and build a
house. Then you will be happy."

And so the boy cut off her branches
and carried them away
to build his house.
And the tree was happy.
But the boy stayed away for a long time.
And when he came back,
the tree was so happy
she could hardly speak.
"Come, Boy," she whispered,
"come and play."
"I am too old and sad to play,"
said the boy.
"I want a boat that will
take me far away from here.
Can you give me a boat?"
"Cut down my trunk
and make a boat," said the tree.
"Then you can sail away...
and be happy."
And so the boy cut down her trunk
and made a boat and sailed away.
And the tree was happy
... but not really.

And after a long time
the boy came back again.
"I am sorry, Boy,"
said the tree," but I have nothing
left to give you -
My apples are gone."
"My teeth are too weak
for apples," said the boy.
"My branches are gone,"
said the tree. " You
cannot swing on them - "
"I am too old to swing
on branches," said the boy.
"My trunk is gone, " said the tree.
"You cannot climb - "
"I am too tired to climb" said the boy.
"I am sorry," sighed the tree.
"I wish that I could give you something....
but I have nothing left.
I am just an old stump.
I am sorry...."
"I don't need very much now," said the boy.
"just a quiet place to sit and rest.
I am very tired."
"Well," said the tree, straightening
herself up as much as she could,
"well, an old stump is good for sitting and resting
Come, Boy, sit down. Sit down and rest."
And the boy did.
And the tree was happy.

16 май 2012 г.

The Laughing Heart



your life is your life
don’t let it be clubbed into dank submission.
be on the watch.
there are ways out.
there is a light somewhere.
it may not be much light but
it beats the darkness.
be on the watch.
the gods will offer you chances.
know them.
take them.
you can’t beat death but
you can beat death in life, sometimes.
and the more often you learn to do it,
the more light there will be.
your life is your life.
know it while you have it.
you are marvelous
the gods wait to delight
in you.


 Можете ли да познаете кой е написал това? Аз завинаги ще остана изненадана от отговора.

 Добре де, казвам го преди да сте отворили нов таб за издирване в гугъл- Charles Bukowski.

15 май 2012 г.

14 май 2012 г.

Изкуството да гладиш



 Всичко, което мога да кажа за този клип е усещането за един истински майстор в работата си.
 Този човек има умение и е горд с него. Бих го наела мигновено ако ми трябваше гладач.
 Впечатлена съм от всяко движение, толкова е перфектно и изчистено до съвършенство, няма нищо излишно.
  Самурай с ютия.
  Това е истинското кунг-фу.



qotd: "There are things known and there are things unknown. In between there are doors."

9 май 2012 г.

Nebula


Пък през нощта


 Една нощ Миу сънувала, че ѝ порастват криле. Събудила се, но нямало как да види дали наистина са ѝ пораснали криле, защото няма как погледнеш гърба си сам, а голямото огледало преди два месеца заминало в кофата за боклук пред блока след като се счупило при инцидент с ветрило, но за този инцидент- друг път. При това положение единственото, което можела да направи Миу е да дойде при мен и да ми покаже гърба си. Застанала на прага, единственото, което можах да измуча сънено, докато Миу, обърната с гръб към мен ми повтаряше да я огледам добре, беше:
- Бе, ти в ред ли си? Часът е почти три през нощта!
 И затворих вратата. Миу пък се фръцнала и решила, че е идеално време да види голямата луна от близкия парк, дето се била приближила към Земята с цели шестнайсет хиляди километра. Решила, че ако се качи на някое дърво ще може да разгледа обстойно всичките морета по лунната повърхност и току-виж види и ръждясалите консерви, изхвърлени от всички космонавти, стъпили на Луната, начело с Армстронг и Олдрин, а пък на слизане направо ще пробва дали са ѝ пораснали крила като скочи от дървото. Нищо не станало, защото си счупила токчето на обувката влизайки в парка и се наложило да се задоволи с пейка. На другият ден ми каза, че луната била ужасно жълта и имала зелен ореол.

Първичната рана и моята такава


cover project by me

"За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината – такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина!
Джон Стайнбек

(писаното по-надолу не е поезия, а просто начин за разделяне на мислите-
по една на ред,
за да мога да бъда разбрана по-добре от вас и от самата мен)

тази книга не е само за осиновените и осиновителите
тя е и за всички, които по един или друг начин имат досег с осиновени, за да могат да разберат какво става в душата им.

това, което ще напиша е ужасно тежко за мен,
защото е разголване на част от мен,
част, която ще нося винаги,
с която все още се дебнем,
но много се надявам някой ден- да се заобичаме в истинския смисъл на думата.
и с поетият риск някой под сурдинка да възкликне
"ама верно ли!?"
и да ме погледне с онзи поглед
все едно съм терминално болна.

искам да ви го разкажа:
-заради всички, които са изтърпели и търпят последствията от първичната ми рана
-заради тези, които познават прекрасната Ива и ужасната Ива
-заради всички, които тънат в неведение
-за всички, които игнорират тази тема
-заради всички, които преекспонират тази тема (почти като мен понякога)
-заради всички, които въпреки всичко обичат

защото това все още е тема табу.
но е истина,
а истината, както също е казал Стайнбек,
има повече красота, дори когато красотата е отвратителна.

осиновяването, което за много хора е просто една концепция,
е травматично и опустошително преживяване за самите осиновени.

аз не съм уникална с наличието на тази първична рана-
рана във
физически,
емоционален,
психически
и
духовен
аспект.
и тази рана не е прерогатив само на осиновените,
но всички осиновени я имат.

всяко бебе, както казва Т. Б. Брейзълтон
е кулминацията на невероятното преживяване, продължило 40 седмици
и е чудовищно да пренебрегнеш историята му, докато е било в утробата на майка си-
връзката между майка и дете започва още от зачеването
и прекъсвайки тази връзка,
изоставянето се запечатва завинаги в паметта на бебето-
така се създава първичната рана.
връзката между майка и дете е
мистична, интуитивна, несъзнавана,
дори и майката да е лоша.
НЕ, не ми обяснявайте, че едно бебе нищо не разбира-
аз съм била свидетел как току-що родено ревящо бебе
спира да плаче като го гушне майка му-
секунди след раждането му.
на изоставените бебета се създават преживявания,
които после нищо не може да изтрие.
никой не заслужава такъв старт.

загубата на майката води до
загубата на част от теб,
до вечното търсене на теб самият.
и до създаване на фалшив Аз.

аз съм болка.
аз съм срама,
вината,
гнева и яростта,
аз съм
СТРАХ.

(аз съм малка и ужасно самотна)

желанието да разбера коя е жената, която ме е родила
е просто опит
да намеря себе си.
да я попитам коя съм и защо се е разпоредила така с мен.

маската, която нося не е като вашите маски-
тя няма нищо общо с мен,
просто се застраховам,
в случай, че някой не я хареса, да не ме нарани.
но
открих, че като реагирам по начина, по който очакват околните, ставам техен роб
и как нараняването всъщност ми помага да разширя границите си.

имам ужасно нисък праг на импулсите си,
за неща, които вие не бихте обърнали внимание,
аз изпадам в агресия, най- често към мен,
или в депресия като се капсуловам,
за да нямам досег със света,
а когато тъгуваш самотен, огледалото удвоява самотата.
но
вече знам, че винаги мога да се възползвам от нея и
че никой не е самотен докато яде спагети-
това изисква забележително голямо внимание.

имам катастрофална самооценка за себе си-
все пак аз съм бебето, което собствената му майка не го е искала.
(за какви причини ми говорите,
не ми пука за тях!)
но
това е част от развитието ми,
без него нямаше да бъда това, което съм.

нямам доверие.
трябва да го изграждам изключително бавно
като кула от карти,
която обаче може да бъде съборена с един дъх.
но
открих, че има разлика между
доверие
и
вяра.

винаги съм в позицията на наблюдател.
като дете бях дистанцирана
и се сприятелявах само с аутсайдери,
защото къде е моето място ако не при тях.
но
по този начин избегнах статуквото
и се запознах със забележителни хора
и невероятни истории.

жените за мен са нещо,
което трябва да бъде избягвано.
Dubito ergo sum
(съмнявам се, следователно съществувам)
това съм аз.
но
осъзнах, че така отритвам женското у себе си
и няма как да стигна дълбоко в мен без него.

трудно създавам приятелства
и постоянно предизвиквам приятелите си
да доказват, че ме обичат.
да, най-често с абсолютни тъпотии.
но
поради това ги ценя извънредно много
и мога да възкликна като Мечо Пух:
"и аз имам свои приятели! вчера дори някой разговаря с мен".

срам ме е от това, което съм.
защото съм фрагментирана.
лъжата и предателството, които ми стовариха
все още е са с мен.
но
вече знам, че всичко тръгва от мен и
ако не прощавам на себе си, няма как да простя на другите.

моята идентичност се гради на всякакви други неща,
но не и върху това, с което вие сте изградили своята-
аз просто нямам корени.
но
знам, че нищо не пречи да си отгледам криле.

страхът ми е толкова голям и неосъзнат,
че води до мисли за самоубийство.
първият ми опит да прекратя съществуването си беше като бях на тринадесет.
но
след вторият разбрах,че
един от начините да избереш бъдеще е като знаеш, че то е неизбежно.

за мен любовта е опасна.
тя е нещо, което може да ме довърши
и ми трябва много смелост, за да пристъпя в нея.
но
любовта е избор
и в крайна сметка да обичаш е по- възбуждащо, отколкото да си обичан.

най-объркани чувства имам в периода около
рождения си ден,
нямам представа дали това е празник или не.
но
всеки ден може да е рожден ден.
(и всеки ден мога да ям торта и да забождам свещички върху й)

като дете седях сама в банята,
слушах "Котаракът в чизми" на грамофона,
кънтящ от другата стая,
и гледах кафяво-белите плочки.
понякога беше кошмарно, защото измежду всички фигури в кафяво-белия хаос,
имаше чудовища.
но между тях имаше и ангели. понякога.
това е моят свят.

и не, чувството, че съм жертва не е фантазия-
аз наистина съм такава.
осиновеното дете никога не пораства
(като Питър Пан)

преди няколко години
тази книга ми помогна да поставя началото на промяната в мен.
помогна ми да сложа всички "но"-та в този текст.
много се промених и същевременно не се промених-
започнах да ставам себе си.
но винаги ще трябва да стоя нащрек,
за да не се изгубя.
и да си напомням "но"-тата.
в такива моменти ми е нужна само подкрепа, за която
благодаря.

не всичко е черно и бяло,
болката и любовта са нещата, които те връщат отново в реалността.
(така пишеше в "Бродягите на Дхарма")
а какво би било по-фантастично от самата реалност?

как ще е за в бъдеще, не знам и не искам да знам.
искам просто да се радвам на
СЕГА
и
ТУК.
на усмивките на децата.
на хората около мен.
на дърветата в парка.
на слънцето.

не искам да гледам призраците в шкафа.
все пак утре може да ми падне саксия на главата
и язък за всичките ми планове.

затворете очи
и ще видите.

така че просто забравете съжалителните фрази
и се концетрирайте върху усмивката в себе си.
ето:
:-) 

6 май 2012 г.



грабнах едни соеви хапки, овалерих ги в специална китайска панировка с брашно, нишесте и айде няма да ви казвам рецептата- не е кулинарно предаване и ги изпържих, естествено. приготвих им един сладко-кисел сос и сега седя, пуша и слушам Pearl Jam, а за фон дъжда, много романтично. използвах изключително мъдро съботната липса на социални контакти- наядох се с пресен чесън в безобразни количества. о...свен, че преливам с антиоксиданти и фитонциди (много ме радва тая дума, макар и да не знам какво значи), би трябвало и всички зли сили и духове да странят от мен. сещам се за едно приключенско книжле, в което разказвачът, каквото и да му се случеше, отваряше произволно Библията и винаги намираше нужното за ситуацията. по примера му отворих Лукчо на Джани Родари и първото, дето можех и да прочета, беше: "търся леглото си, млади господин графе. всеки може да намери леглото си с просто око. но един разузнавач трябва да действува с помощта на науката. професионалният ми дълг изисква от мен да използувам в подобни случаи редица уреди. компасът, както знаете, е снабден с магнитна игла, която винаги сочи на север. като вървя в тази посока, аз ще намеря леглото си, без да сбъркам". всяко време и място има Библията си. и си я заслужава. чудя се що не е толкова популярна тая книжка сега. сигурно, защото създава бъдещи анархисти. а да, забравих- докато пържех се опръсках с олио, мамка му. има и заразителен плач, казвам ви.
авторите на книгите за самопомощ все казват - превърнете грешката във възможност. възможност, грънци.