21 февруари 2013 г.

Пътуване из безбрежната Гастро-Невърленд на Йода а.к.а. Джиро


 Шокунинът е човек, който въплъщава духа на майстора, безмилостно преследващ съвършенството в своя занаят.
 Първоначално Дейвид Гелб мислел да направи филм, наречен Planet Sushi с участието на много суши готвачи, но след като стъпва в ресторанта на шокунина Джиро, плановете му се променят толкова кардинално, колкото се различава сушито на Джиро от другите ресторанти за суши.
 Jiro Dreams of Sushi е документален филм, в който се разказва за Джиро Оно, 85-годишен суши майстор и собственик на ресторанта Sukiyabashi Jiro, и неговия стремеж за усъвършенстване на изкуството на суши. Ресторантът на Джиро се намира в подземието на офис сграда в Токио, близо до метростанция Гинза, има само десет места и тоалетната е отвън. Въпреки това този ресторант е първият от рода си, получил 3 звезди от пътеводителя Michelin, а резервациите се правят месец по-рано. Самият Джиро не мисли, че е постигнал съвършенството: "Правя едно и също пак и пак, подобрявайки уменията си малко по малко. Винаги има копнеж да се постигне повече. Ще продължа да се изкачвам, опитвайки се да стигна върха, но никой не знае къде е върхът. Дори след десетилетия работа не мисля, че съм достигнал съвършенството. Но съм ентусиазиран всеки ден". Целенасочеността му е впечатляваща и много вдъхновяваща, особено на фона на фантастичен саундтрак- от Чайковски, през Моцарт и Бах, до Макс Рихтер, като най-голямо участие има Филип Глас. Ужасно инспириращ филм.

20 февруари 2013 г.

"Сказание за лисицата" на Сьоун


cover project by me


 Истинското име на Сьоун е като скоропоговорка- Сигурьоун Биргир Сигурдсон и извън тази информация е публикувал първата си книга с поезия на 16-годишна възраст. От тогава постоянно бълва поезия, проза, сценарии и детски романи, които са преведени на 23 езика, участва в изложби и музикални проекти, но е най-известен с това, че е сътрудничил с Бьорк. Номиниран е за Оскар за песента  I've Seen It All от филма "Танцьорка в мрака" и е поредното доказателство, че талантливите хора ги оценяват независимо къде се раждат (изобщо да не ми се обяснява колко са прецакани артистите в България). А романът му "Сказание за лисицата" обира куп награди и с пълно основание.

"Чудно как червените лисици се сливат със скалите. Полегнат ли отгоре през зимата, човек не може да ги различи от самия камък, да."

 Книгата на Сьоун съчетава в себе си две истории, които се разказват в продължение на няколко дни в средата на зимата през 1883-та година в Исландия. В първата основно лице е свещеника Балдур Скугасон, който е тръгнал на лов и се опитва да хване една лисица в продължение на трийсет и седем страници, на фона на оскъден зимен пейзаж, където човекът и животното са абсолютно сами, което макар да не звучи особено интересно, е написано изключително.

"Видях вселената! Тя е построена от стихове!"

 Във втората част се запознаваме с билкарят Фридрик и научаваме за живота и смъртта на помощничката му Абба. Започват да се виждат връзките между всички действащи лица, а историята все повече заприличва на приказка.
 Антония Байет от (или в) "Таймс" (както пише на гърба на книгата) твърди, че този роман е комична и лирична притча. Мисля, че госпожа Байет и аз имаме съвсем различни мнения за това какво е комично. Не знам какво комично намира тя в тази книга, може би  си представя някаква трансцендентна ирония, при която Бог се забавлява да причинява страдания на хора и животни по разнообразни начини. Абба е спасена от билкаря след като е открита вързана на кораб и редовно изнасилвана от моряците. Тези елементи може би биха изглеждали комични на някой като Ларс фон Триер, но за мен са много далече от това определение.
 Няма какво друго да добавя, не искам да разказвам целия сюжет. Една книга трябва се остави да се разгърне сама пред читателя си, а не да бъде прецакана от нищо и никаква рецензия в интернет. Пък и все пак става дума за 127 страници, които се четат за по-малко от час.