31 май 2015 г.

"Сред пясъците на Саркания" на Светослав Александров


cover project by me

 Светослав Александров ме изненада приятно. Мислех да му напиша едно отрицателно ревю, за да се повиши интереса към книгата му, но това би означавало, че ще излъжа и ще се затрудня прекомерно в тролщината, което е безсмислено. Разбира се, имам няколко забележки: като човек, който чете поредици само ако са завършени, бях донякъде неприятно изненадана да открия, че историята ще има продължение- би било хубаво да се отбележи, че "Сред пясъците на Саркания" е част от поредица; тук-там из текста се забелязват стилистични грешки; на прима виста открих една граматическа грешка в електронното издание и задълбочаването във вярата ми дойде прекалено много в края на книгата- не ме разбирайте погрешно, в книгата са втъкани много християнски символи и още от самото начало си личи, че цялата история се гради върху религията като такава ( и в частност върху християнството), но в един момент съсредоточаването върху вярата като лична убеденост в контекста на религията ми дойде прекалено разводняващо и съответно излишно. От стила на писане лесно можеш да се досетиш, че авторът е учен, няма излишности, следва се стегнатост и простота, което лично на мен ми допадна ( единственото изключение е постоянното повторение на думите "мила", "мило момиче" и подобни). Историята е достатъчно интересна, че да се ядосам, че няма как да разбера какво се случва с отворените сюжетни линии, защото автора тепърва ще ги измисля ( или си ги пази тайно, за да ме ядосва нарочно). Християнската епистемология и апологетика са много добре втъкани и представени по много добър начин, в никакъв случай фанатично и позьорски, като не е пренебрегнат и факта, че под знамето на вярата застават и личности, които я използват за лични изгоди. Либерализмът във всичко това е прекрасен и представянето на гнозиса следва апофатическата традиция *, но би било чудесно по-нататък да се премине и към катафатическия** поглед, защото са взаимно свързани пътища. Диалектиката би мога да се развие още, но това е възможно да стане в продължението, така че няма да се спирам върху нея. С две думи: "Сред пясъците на Саркания" си заслужава. 


____________________

*чрез отрицания
** чрез утвърждавания

"Покани ме да вляза" на Йон Айвиде Линдквист


cover project by me

 "Покани ме да вляза" е като обичано дете на "Дракула" и "Повелителят на мухите", и с филма "Бодигард" като акушерка. Нещо като добрите неща на Стивън Кинг, изпълнено с хората на Торо, които живеят в тихо отчаяние. И тук, като искрен почитател на Стокъровия Дракула, искам да отбележа, че имам много проблеми с вампирите, които се тиражират през последните години. Извинявайте, но ако вампирът не е Блейд, той не може да се скита насам-натам през деня, без последствия. Още по-проблематична за мен е идеята, че някой безсмъртен доброволно ще се върне в гимназията. И в никакъв случай не трябва да се забравя, че вампирите са хищници. Хората сме храната. Да очакваш близка лична връзка с всяка тийнейджърка с очи на кошута, която пресича пътя на безсмъртния, докато тананика тъпо последния хит на Бионсе, просто изглежда неприемливо за мен. Котките също са хищници, и да, те играят с мишката, преди да я убият, но в крайна сметка я убиват. И я изяждат. Всеки. Шибан. Път. "Покани ме да вляза" обаче не е книга с красиви, замечтани вампири, които блестят (бляк). Дали е роман на ужасите? Предполагам, че е. По-важното е, че е роман за любовта, за живота, за това, от което се отказваме, когато трябва и какво опазваме, когато можем. Но с обясненията ще спра до тук. Ще завърша със следното: сещате ли се за сцената във филма "Амадеус", където Салиери представя Моцарт пред императора със своя марш за добре дошъл, който се е трудил да създаде с цялото си същество? След като го изслушва само веднъж, Моцарт сяда пред клавишите, казва нещо от сорта, че хм, това не е точно така, изсвирва марша по памет докато нетактично го критикува и без усилие импровизира вариация, трансформираща дреболията на Салиери в Non più andrai от "Сватбата на Фигаро". Сигурна съм, че по същият начин Йон Айвиде Линдквист е погледнал "Здрач" на Стефани Майер, казал е хм, това не е точно така и е пренаредил нейните елементи в шедьовър. Не съм си представяла, че това може да се направи. Чувам дразнещия писклив хилеж на Моцарт. Ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха!

22 май 2015 г.

"Déjà vu Hug" на Иглика Дионисиева


cover project by me

Преамбюл (ако ви мързи, може да го пропуснете):

Винаги съм вярвала, че твореца и творбите му не могат да бъдат разграничени един от друг и затова ако някой не ми хареса като личност, съм убедена, че няма да ми хареса и творчеството му. Както и обратното. Нямам представа как някои хора могат да се абстрахират от автора и да се концентрират единствено върху произведението му, при условие, че то е част от създателя си. И то много дълбока част. Толкова дълбока, че по тази тема може да бъде написан психотрилър ( всъщност са писани такива, но няма да ги изброявам). И ако това не беше вярно нямаше да съществува цялата почитателска индустрия и нямаше да имате в гардероба си поне една тениска с любима група, анимационен герой или нещо подобно. Тук е мястото да вмъкна, че винаги съм казвала и не отричам, че не съм специалист в поезията, колкото и да ми се иска. Но времето е пред мен и съм сигурна, че като се пенсионирам ще бъда на най-високия левъл, ще правя поетични купони и ще изнудвам начинаещите поети да ми правят бисквитена торта, ще се фукам, че съм правила корици на стихосбирки и всички ще тръпнат пред мен като една близка приятелка с Калиопа, Ерато и Евтерпа, и съответно един истински поетичен гуру. Казвам това, за да ми бъдат простени дилетантските разсъждения върху запознанството ми с Иглика Дионисиева, защото всъщност това е основната тема на

Ревюто (ми):

Но това е поредната ми малка крачка към бисквитените торти, така че ще ме изтърпите. Още повече да се запознаете с Иглика е нещо чудесно. Тя е искрен и мъдър човек, и срещата с нея е почти реално дежа вю- преживяване, което си сигурен, че вече си преживял, среща с нежността, емоциите и обичта, които носим в себе си, но често скриваме удобно в тъмните ъгълчета. Това е така, защото стиховете на Иглика са части от релефа на собствената ѝ психика, като реалното свойство на високоорганизираната материя да отразява обективния свят и като такова "Déjà vu Hug" представлява съвкупност от вътрешни преживявания като отражение на действителността в съзнанието ѝ. Тя изследва собствените си чувства с почти болезнена честност, представени най-вече афористично- в значението, че компресира много смисъл в малък брой думи (всъщност дори не знам дали има такава дума, но пък не ми пука особено, простете ми отново). А аз ужасно харесвам краткостта и дестилираните изрази, и синтезираните стихове, с тяхната интензивност, внезапност и мигновеност, ми пасват идеално. Поетичните структури са нестандартни, но в основата им е възприятието, а не анализа и затова поезията на Иглика не е от онази интелектуална елитарщина, която би отблъснала голяма част от хората, които не са на "ти" с поезията. Всичко това, освен че допълва усещането за близост, припокрива и мнението на Уилям Уърдсуърт, според който първият принцип на поезията трябва да е удоволствието. А такова в "Déjà vu Hug" има. Инджой.

1 май 2015 г.

"Зовът на костите" на Долорес Редондо


cover project by me

 В повечето случаи продълженията не са добри. Но в този случай не е така. За мен втората част на трилогията за Бастан е по-добра от първата. Главният герой отново е инспектор Амая Саласар, която се сблъсква с поредния заплетен случай, в който убиеца контактува директно с нея по специфичен начин (няма да уточнявам, защото ще спойлна). Има и исторически препратки за аготите, живели преди векове в Бастан и които са били местната група на отритнатите от обществото, съответно освен презрени, са били и малтретирани във всякакъв аспект (нямахте представа, нали? Аз също). Развитието на умението да пише на Редондо е видимо, а невероятния пейзаж на Навара и древните ѝ гори, с добра доза трилър, психологически и митологически съставки, допринасят за поддържането на интереса и допълват оригиналността и индивидуалността на "Зовът на костите".