21 октомври 2015 г.

"Момиче на Пружина" от Паоло Бачигалупи


cover project by me

 Ако кажа, че "Момиче на пружина" не ми харесва, ще съм голяма глупачка, нали? На фона на това, че книгата е спечелила не-знам-си-колко награди и хвалебствените отзиви за нея преливат от всякъде, няма как да съм нещо друго. Все пак има няколко много важни неща, които трябва се кажат на света, м? "Не бъди толкова алчен, бели човече!". "Не прави странни неща в лабораториите". "Не преебавай светa". Думата "дистопия" е последен писък на модата в днешно време все пак. Жалко, че рядко виждам някой да я постигне по такъв начин, че да направи истински удар. "Момиче на пружина" не е изключение от това. Романът донякъде е като незаконно дете на "Кантата за Лейбовиц", което, за съжаление, не е наследило нито добрия произход, нито хубавия външен вид. И освен това намирам изнасилванията в книгата за леко шокиращи. Има две, които са описани с извратени подробности. На мен лично ми е излишно да разбирам кървавите подробности за бутилка шампанско в разни отвърстия. Да, чувам как някой ще тръгне да ми обяснява, че сексуалната експлоатация на момичето Емико е метафора за експлоатацията на земята, но по дяволите, тази метафора е абсурдно прекалена и непоносимо непохватна. Според мен това е преди всичко ярост, насочена към самия Бачигалупи, Емико е неговата курва и играчка, която откроява не само с изнасилванията. Във всяка сцена, в която тя се появява, Бачигалупи я съблича, описва тялото ѝ в сладострастни подробности, осквернява я и я уврежда по някакъв начин за приятна възбуда на читателите си. Дори когато Емико е сама, авторът я изнасилва с очите и клавиатурата си, с мазните си мисли, достигащи между гърдите ѝ и надолу по извивката на задника ѝ. Имах ограничено количество търпение относно тези седалищни части и зърната ѝ, честно. Нито веднъж не чуваме за бедрата и задника на друг от героите, но знаем всяка подробност за тялото на Емико. Но ако изключим този разочароващ, шовинистичен аспект на писането на Бачигалупи, на мен така и не ми запука за Емико като за личност- през цялото време тя ми стоеше като нещо, измислено от автора си с основната цел да бъде зяпано като изрод в циркова палатка от началото на миналия век. Когато Емико среща Андерсън на улицата, бягайки от човека, който искаше да я убие, се обнадеждих, че нещата ще станат по-добри и историята ще се развие. Но в следващият момент те започнаха да се натискат и ситуацията се превърна в поредната безвъзмездна секс-сцена. Преди да ми лепнете етикета на кисела консерваторка, ще кажа, че нямам проблеми със секса или сексуалната злоупотреба с насилие ако това е важно за историята и се използва по адекватен за това начин. Но постоянно извиращият секс при Емико ми напомни за колата, която гръмва в зрелищна огнена топка в екшън филмите. В един момент се замислих дали не е добре Паоло Бачигалупи да вземе да разгледа неговото латентно, агресивно отношение към жените и дали той не иска тайно да ни изнасили. Бунтовете, епидемиите, глада, случайните жестокости и политическите интриги в историята са бонус. Знам, аз съм една писклива кифла. Но ако не е забавно, то поне трябва да е поучително и би трябвало съм научила нещо- и тъй като вече съм научила четирите "не"-та от тези 524 горещи, лепкави, пясъчни страници, споделям: за бога, недейте: 1) да ходите в Тайланд. Никога. 2) да отивате в бъдещето. Най-добре умрете сега и си спасете задника. 3) да прочитате Паоло Бачигалупи с цел "удоволствие". Тази книга не е за нетърпеливи читатели- сюжетът се развива бавно и напоително, и в един момент може вместо да се интересувате от историята, да започнете да се чудите кога, по дяволите, ще свърши този роман. Особено голям проблем ми беше репортерският стил на писане. "Момиче на пружина" не се повдига повече над това безкръвно, клинично ниво. Ето ви малко за вкус- на страница 126: "Каня вдигна рамене", един абзац по-надолу "Джайде вдигна рамене", на страница 128 "Каня вдигна рамене" (пак), на 131-ва "Каня сви рамене", а на 133-та "Каня сви умърлушено рамене" и веднага след това "Каня отново сви рамене", веднага на следващата страница "Джайде сви рамене и се усмихна". Не, това не се среща само при тези двама герои: на страница 172 "Андерсън сви рамене", а на следващата "Той отново вдигна рамене", на 174-та Емико успява да свие рамене три пъти за 20 реда, а на следващата страница- два пъти. Няма да посочвам колко пъти някой се ухилва, гримасничи, кимва или поклаща глава и "казва" нещо.
 Мога само да предполагам защо "Момиче на пружина" е обрала толкова награди и защо толкова хора я харесват. Но един рецезент в Амазон го е обобщил перфектно:"It's easy to understand why this book got so many good reviews without being any good at all: it ticks the boxes for a book that people want to like to show that they're smart … but then doesn't challenge their intelligence - at all."
 Допускам, че проблема е в мен и макар че съм сигурна, че Бачигалупи е интелигентен и талантлив, ако аз и този роман бяхме на парти, аз учтиво бих му се извинила и бих изчезнала преди да започне да ми разказва предълга и досадна история за това, какво е чул по националното радио оня ден или нещо подобно.

 Плюсове на книгата: Корицата на Raphael Lacoste е знаменита и от бързият поглед, който хвърлих на оригинала, мога да поздравя искрено преводача- справил се е отлично.


 Други ревюта:

 Милена Ташева в "Аз чета"
 Книголандия
 Приумици
 Dante's Last Argument

18 октомври 2015 г.

"Играта на Ендър" от Орсън Скот Кард


cover project by me

 Препоръчах сагата за Ендър на един подрастващ младеж. След четири дена ми се обади, за да се видим и седяхме два часа в кафенето, за да я обсъждаме. Прекарахме първият половин час в обсъждане на Фондацията на Азимов, мормонската църква и постулатите ѝ, военната страдегия, Чингис хан, Ханибал, Халид ибн ал-Уалид, Сун Дзъ и неговият трактат "Изкуството на войната", основните идеи на Макиавели и влиянието му върху Тупак Шакур; вторият половин час говорихме за лидерството, психологичните теории за него и в частност теорията на Морган Скот Пек за здравословната група чрез споделеното лидерство, критиките към концепцията за лидерство на Ноам Чомски, който твърди, че по този начин хората анулират личната си отговорност за това да мислят и действат по собствена воля и факта, че при групи, съставени от жени*, лидерските задачи и роли са споделени сред всички, говорихме за израстването в стресираща среда, нещата, които ще получиш от това, и нещата, които ще ти липсват, конфликтите на личността, разказах за Джон Лок и Томас Пейн, разисквахме Студената война, какво е комунизма и историческият контекст, в който пише Орсън Скот Кард; третият половин час се обяснявахме за това, как може да бъдеш манипулиран и да си принуден да играеш игри, които не искаш, и пак да запазиш състраданието и човечността си, и как може да си психопат и да използваш това, за да бъдеш Бенвенуто Челини, а не Йозеф Менгеле; изолацията и положителните ѝ страни, остракизмът като социална стратификация, нисшата каста ета в Япония и буракумин, и обусловеността им с Якудза, връзката между възрастните и децата и как ролите не са неотменни, как няма ясни разграничения между приятели и врагове, значимостта на съпричастността, безпощадността като необходимост, какво означава да бъдеш човек, повторихме си три пъти докторхаусовската мантра "everybody lies" и се запитахме дали понякога лъжите са по-добро решение от истината, каква е границата между доброто и злото и има ли такава, а след това направихме пълен обрат и прекарaхаме последния половин час в обсъждане на представите ни за смесица на "Семейство Робинсън" и "Повелителят на мухите".
 Беше фантастично. А той просто прочете "Играта на Ендър". И прочете съвсем различна книга от мен, което е забележително.
 Ако някой ден изкуфея до там, че да съставя списък със задължителни книги, тази ще бъде там.


 Интересни факти:

"Играта на Ендър" е написана за четири седмици. Четири.
 И е първият научно-фантастичен роман публикуван изцяло онлайн преди да го публикуват на хартия.


 Други ревюта:




______________________

*Ако групите са малки по размер или съществуват за кратък период от време (виж: тук, тук и тук)

17 октомври 2015 г.

"Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало" от Ф. Г. Хагенбек


cover project by me

 "Родена съм кучка. Родена съм художник"
 Фрида Кало


 Oбожавам Фрида Кало. Обожавам я още от 11-12 годишна, когато попаднах на неин албум с репродукции в кварталната библиотека. Разглеждала съм картините ѝ с часове, чела съм всичко, което съм могла да докопам за нея и съм гледала всеки филм, който съм успяла да намеря. Затова съм непреклонна в твърдението си, че в повечето случаи като пишат за Фрида Кало, хората са склонни да се фокусират върху личната ѝ трагедия с преживяната злополука и нейното въздействие, а не върху работата ѝ, влиянието на родната ѝ мексиканска култура, екзистенциалният ѝ феминизъм или връзката ѝ с творци, различни от съпруга ѝ. Надявах се "Свещена билка" да не се окаже част от масовката. От друга страна си давах реална преценка за статистическата вероятност за това, т.е. съвсем близо до нулата и не бях толкова изненадана от реалността.
 Очаквах повече магически реализъм. Фрида Кало го заслужава, защото самата тя твърди, че не е сюрреалист, а рисува собствената си реалност. Само че магическият реализъм в книгата не беше достатъчен и стоеше като закърпен към останалият текст. Напъханите в края на всяка глава рецепти са в същото положение, макар че още от самото начало става ясно каква е причината авторът да ги включи, но за съжаление той не доразвива тази идея добре. Фрида Кало е била жена със стил във всички аспекти на живота си- в начина си на обличане, с домашните си любимци, със страстта си към градината, със светогледа и философията си, в развитието на артистичната си визия, с бунтарството, чрез сложната си личност, тя е била жена на противоречията и парадоксите, и очаквах да видя това в "Свещена билка", но не би. Резултатът от опитите на Ф. Г. Хагенбек е някакво скалъпване. И за капак на всичко книгата сякаш е написана за 5-ти клас. Но пък хубавото на това е, че я прави бърза и лесна за четене. Диалозите са неубедителни и ме оставиха разочарована, а не ангажирана, но това ще е плюс за някои читатели. На книгата ѝ липсва наративен поток, емоционална дълбочина, пълна е с клишета, липсва ѝ енергия, а образността никаква я няма, прекалено е опростенческа и в някои части твърде повтаряща се. Но в крайна сметка е адски трудно да напишеш тъпа книга за колоритния живот на Фрида Кало. Затова ако не сте запознати с нея, тази книга е добро начало. А ако я обичате, ще ви е интересна най-малкото заради факта, че е написана от мъж, което добавя интересен поглед над книгата. Най-доброто нещо е корицата на Стефан Касъров, която влезе директно във фаворитите ми за тази година.

Други ревюта:

На по книга, две
Книжен Петър

7 октомври 2015 г.

"Защо китайците не броят калориите" от Лорийн Клисълд


cover project by me

 Понякога в преоценените книги в книжарниците, насред всички езотерични тъпни, може да откриеш съкровища. Така открих У Цин с неговият "Един ден", "Цветя за Алджърнън" и "Защо китайците не броят калориите" на Лорийн Клисълд. Признавам, че последната я взех с тайната надежда, че китайската кухня ще блесне пред мен с цялата си красота и патладжанът по съчуански ще престане да бъде тера инкогнита за мен. Но книгата се оказа много повече от това. Представете си обстойно проучване върху китайската кухня, подкрепено от личния опит на автора, нашарен с всякакви случки, практически съвети и рецепти. Основната тема е систематичното и стройно разкриване на причините, поради които китайците не дебелеят и как да прилагате наученото в собствената си кухня, без тепърва да ставате китайски майстор готвач. А най-любимата ми фраза е още в първата глава- престанете да броите калории. Точно така, престанете да броите калории и се съсредоточете върху факта, че основната функция на храната е да се наядеш. Хубавата храна, консумирана по точният начин, прави човека здрав, а не дебел. Интересен факт, споменат в книгата е, че проучване от 1990 г. показва, че китайците приемат много повече калории от американците, но са по-слаби. И то не, защото спортуват повече или защото им е заложено генетично. Просто спецификата на кухнята им води до тези резултати. Веднага давам пример- китайците са хора, които мислят зеленчуците като ястия, а не просто като гарнитурка. Това се подкрепя от йероглифът цай, който означава както ястие, така и зеленчук. И тук е момента, в който да ви втрещя с това, че през 2001-ва средностатистическият жител на Пекин е консумирал 37 кг зеле. Ние сме далече от този резултат, дори и със страстта ни към киселото зеле, която се разгаря особено много през зимния сезон и намира излаз чрез добре угоени сарми, банска капама, класическото свинско със зеле, армеева чорба и бульон трезве. Но не се шашкайте, китайците не хрупат само зеле. Същината на китайското ядене всъщност е фан-концепцията за фан и цай е, че зеленчуците се сервират задължително с ориз. В Пекин обаче традиционната кухня почива върху пшеницата и затова там фан са нудълсите и манг оу (хлебчета, приготвени на пара). С две думи, фан е доста значителна порция от някоя основна храна, която служи като фон за цай. Значителна, защото при китайците няма убеждения от типа, че трябва да станеш от масата гладен. Трябва да ядеш докато се наядеш. И след като си изядеш значителната порция, не можеш да завършиш яденето без купичка супа. Казано иначе: приемайте течни храни. Китайските супи напомнят повече напитка, отколкото супа, но това е част от чара им. За всичко това има обяснение чрез концепцията за ин и ян, които не са толкова противоположности, колкото потенциал. Фан е потенциално джоу (каша), а цай са потенциални тай (супа). Тук е мястото да отбележа, че всичко това се приготвя в типичната минималистична китайска кухня, в която няма фурна и грилът не се признава за готарско пособие. В тяхната кухня има един котлон, един тиган уок, сатър за кълцане, огнеупорно гърне и тенджера с две дръжки, която се използва и за готвене на пара. Дори най-сложните ястия се приготвят със съвсем прости инструменти. Изразът шън шъ буквално се превежда като "пестене на усилия", "икономично" и същевременно "разумен" и "подходящ". Няма място за излишни неща. Уокът се използва за почти всяка кулинарна цел. Всичко минава през топлинна обработка, защото китайците вярват, че способността да използват огъня за готвене е една от основите на цивилизацията им (и поради тази причина нямат салати). И запържването като готварска техника е на трето място след варенето и готвенето на пара, а не както си мислехте, подведени от пържения ориз и панирания сладолед в нашенските китайски ресторанти.
 Може би сте открили, че в цялата тази схема липсва месото. В Китай няма много вегетарианци, просто защото консумацията на месо никога не е била толкова голяма, че да оправдае отказа от него. Пък и по принцип китайците предпочитат живи, а не мъртви храни. До тук добре, но къде отива любимото ни сладко, десерти и шоколади, ще ме попита някой? В китайската кухня сладкото се допълва от останалите вкусове. Вкусовете трябва да са балансирани и сладкият вкус много рядко се сервира самостоятелно. И затова на типичният китаец не би му се доял шоколад или някаква тортичка следобяд. Отидете до някой китайски ресторант, поръчайте си голяма чиния с бял ориз, панирани зеленчуци в сладко-кисел сос, супа от водорасли и после се опитайте да изядете една-две баклавички. Сигурна съм, че първите дни ще има някои изключения, които ще са способни да хапнат баклавичките, че и допълнително да замезят с крем карамел. Но на 5-тия ден ще го правят само от инат.
 Балансирането на вкусове, подхода към зеленчуците и немислимите неща, не са нещо плашещо за китайците, защото те имат уменията да направят със съставките, каквото си поискат. Към всичко това в книгата се разказва и за храната като лекарство, като ритуал и социален контакт, за пиенето на чай през целия ден, за чигун и избягването на крайностите.  Много интересна книга, гарантирам ви.
 И ще завърша с цитат от Хуан Тиндзиен относно трите лоши нагласи в храненето:

"Да бъдеш лаком за нещо вкусно, да отхвърлиш онова, което не ти е вкусно, и да забравиш източника на онова, което ядеш"

 Приятно четене. :)

6 октомври 2015 г.

"Анна в рокля от кръв" от Кендар Блейк


cover project by me

 "Анна в рокля от кръв" ме накара да изгледам отново няколко серии от Supernatural. Това би трябвало да говори достатъчно за книгата. Иначе казано- ужасно симпатичен тийнейджърски хорър.
 Главният герой Кас убива призраци. Не каквито и да е призраци, а само такива, които вредят на хората. Той е наследил това умение от баща си (плюс оръжието, с което се извършва тази дейност- древна и загадъчна кама), който, когато Кас е бил седемгодишен, е бил убит мистериозно. И частично изяден. От тогава с  майка му, която е вещица (не в преносния смисъл, а истинска такава) и невротичният им котарак Тибалт се местят постоянно от град на град. Обикаляйки страната, докато Кас се занимава със семейния бизнес, той се сблъсква с най-необичайния призрак, който е срещал някога и се оказва, че нещата не са такива, каквито изглеждат, но пък не са скучни и предсказуеми. Намира нови приятели- странният Томас, който чете мисли и кралицата на училището Кармел, с които започва да чопли загадката на призракът Анна и къщата ѝ, които в комбинация представляват чудовищен убийствен капан. Кас е много уверен, на моменти саркастичен и привлекателен герой- напълно достатъчно, за да кажа, че ако бях на 12- 13 години щях да хлътна моментално по него. Но държа да отбележа, че освен него, женските персонажи също са представени добре, не са някакви лиготещи се кифли, напротив, много са съразмерни, убедителни и обаятелни, а възрастните, за разлика от други тийнейджърски книги, не са изобразени като идиоти, злодеи, лицемери и тотални некадърници- и майката на Кас, и Морфран, дядото на Томас, участват активно, давайки подкрепата си напълно адекватно в различните случаи. На всичко отгоре в книгата има псувни, които съм сигурна, че ще възмутят някои пуритани, но е факт, че ситуациите, в които са използвани, щяха да са нереалистични ако не бяха употребени. Има и мазе, пълно с разлагащи се трупове, кървящи стени, призрак, който разкъсва жертвите си на две, паранормална романтика, обрати, насилие и черен хумор- тази комбинация макар да не ми беше толкова страховита, че да не мога да заспя през нощта, беше достатъчно завладяваща. И всичко това е написано много добре, интензивно и вълнуващо. Кендар Блейк ми напомня донякъде на Джим Бъчър- така би писал той, ако пишеше за тийнейджърска аудитория. Така че с удоволствие ще добавя Кендар Блейк в списъка ми с автори, които следя. Пък и няма как да не харесам човек, който освен че пише добре и има потенциал за развитие, е и любител на пържените храни, има котки, наречени Тибалт и Тирион Катистър (Cattister), куче на име Оби Дог Кеноби, и на въпроса защо човек трябва да прочете книгите ѝ, тя отговаря лаконично с въпроса: "Защото се нуждаете от нещо за четене и харесвате вътрешности?".

Други ревюта:

Книголандия
Книжен Петър