25 ноември 2015 г.

"Пътят" на Кормак Маккарти


cover project by me

 Бележки в полетата

 (нарисувано охлювче)

 Как да пишеш като Кормак Маккарти

 Представи си, че си Хемингуей след шепа барбитурати. Придържай се към богатият лиризъм на Фокнър, безизразният минимализъм на Реймънд Карвър, облеченият в желание за живот песимизъм на Бекет и представата как би изглеждал един постапокалиптичен свят от творбите на златната ера на научната фантастика.

 Особености

1. Използвай кратки прости изречения.
2. Увери се, че първото изречение съдържа глагол.
3. Във второто обаче го пропусни.
4. В третото също.
5. Повтори до края.
6. Или по-добре зарежи.

 Примерен резултат

 Татко, - каза момчето.
 Да.
 Какво е това?
 Кавички.
 Какво правят те?
 Отличават неизвестните, странични спрямо контекста, названия на обекти или разграничават пряка или чужда реч.
 Могат ли да се ядат?
 Не, не могат.
 Какво се е случило с тях?
 Не знам точно. Това е добър въпрос.
 Но тях все още ги има.
 Да. Поне за известно време ще ги има.
 Колко време?
 Не знам. Може би доста.
 Страх ме е.
 Всичко е наред, просто няма да им обръщаме внимание.

 Въпрос

 Колко пъти се среща думата "пепел" в текста? Стигнах до 43 и се изморих. А не съм стигнала средата.

 Бележка с три удивителни

 Всъщност канибализмът като техника за оцеляване не е много ефективен.

 Бележка с една удивителна

 Не мога да кажа със сигурност какво щях да правя, ако след апокалипсис се озова сама с един син в пустошта и никакъв смартфон. В представите ми съм една Шарлиз Терон с опушен черен грим и умело боравеща със самозареждаща се карабина, но реално ще бъда третостепенната героиня, която никой не е забелязал. Но дори и такава, със сигурност няма да използвам тази книга за наръчник по оцеляване.

 (нарисувани четири снежинки)

 Бележка цитат

 „Не мога да продължа, ще продължа” - Самюъл Бекет, "Неназовимото"

 Сън

 Пия кафе с Кормак Маккарти в Докторската градина, говорим си разни общи работи и го питам:
 - Но, Кормак, сигурен ли си, че е редно да изопачаваш и пренебрегваш някои основни подробности?
 И Кормак ме поглежда и казва:
 - Това е фантастика, идиотка такава.

 Съвкупност от любими цитати

 Като началото на някаква студена глаукома, която замъгляваше света. Той я улови и проследи как се топи в дланта му, сякаш това беше последната нафора от християнския свят. Никой не пътуваше по този път. Мислеше си, че ако живее дълго, накрая целият свят ще изчезне, стопявайки се бавно в паметта. Изкрещи срещу своя мрак и своя студ и бъди проклет. Никога е твърде много време. Безнадеждни черупки на хора, клатушкащи се по шосетата като преселници в някаква трескава страна. Никога изобщо не е време. Искрите се понасяха нагоре и умираха в беззвездния мрак. По този път вече няма говорители на Бога. Каква е разликата между онова, което никога няма да бъде, и онова, което никога не е било? Мракът на невидимата луна. Пепелта падаше върху снега като черен покров. Следи от стихийни пожари по застиналите пясъци. В мрака и тишината той виждаше малки случайни светлини да пробягват върху мрежата на нощта. Когато свещеният език бъде лишен от своите референти, той губи и своята реалност. Канализационна тръба. Тъмна серпентина на мъртва лоза, която пълзеше надолу като графичен знак на някакво предприятие. Малка утайка се въртеше бавно в хидравличен стълб. Студеното неумолимо кръжене на незавещаната земя. Съкрушителната черна празнота на вселената. Време назаем, свят назаем и очи назаем, с които да бъде ожален. Няма никакъв Бог и ние сме неговите пророци. Пластмасова сърничка в един двор. Една огромна солена гробница. Всеки ден е лъжа. Малко бяха нощите, през които, лежейки в мрака, да не бе завиждал на мъртвите. Десетки хиляди мечти, погребани в изгорелите сърца. Няма пророк в дългата хроника на земята, който да не заслужава да бъде почетен тук днес.

Бележка цитат

 „Слънцето осветяваше, без да има друга алтернатива, нищото ново” - Самюъл Бекет, "Мърфи"

 Бележка напомняне

 Боклукът за един човек е съкровище за друг (това е в контекста на полученото съобщение от Алекс в два през нощта, след като прочете същата книга: "Пътят" е трябвало да бъде кръстен "Прътът", защото не представлява нищо повече от опит на Маккарти да покаже на света, че има голяма литературна пишка").

 Забележка на края

 "Пътят" се чете бързо и няма особено голям сюжет. С всичко нахвърляно до тук, осъзнавам, че вече сте запознати с по-голямата част историята. Съжалявам.

"Мечът на лятото" на Рик Риърдън


cover project by me

 Питая искрено страхопочитание към този човек Рик Риърдън. Понякога не мога да повярвам, че неговите книги са написани от петдесет годишен мъж, защото те звучат толкова убедително сякаш са писани от тийнейджър. Обожавам светът на Риърдън. Не съм споменавала колко обичам творчеството му, но сега ще го натъртя. Няколко пъти. Ако все още не сте чели нещо от него... Какво правите още тук?
 Преди да прочета "Мечът на лятото", мислех че няма как Рик Риърдън да напише нещо по-добро от книгите за Пърси Джаксън. Само че не бях права. Рик Риърдън е написал комичен, бърз и динамичен роман- "Мечът на лятото" е една от най-смешните книги, които съм чела тази година (достатъчно е да прочетете заглавията на главите). Толкова много неща ме накараха да се смея на глас, че няма да мога да изброя всичките- от джуджето фешън жертва Блицен, през пристрастеният към сериали Тор, до страшната гигантска катерица и най-готиният говорящ меч на всички времена. Харесвам тази книга не само заради това, имам множество причини, но ако тръгна да ги изброявам, ще ги четете докато излезе следващата книга. Риърдън не изневерява на себе си и книгата обхваща творчески преразкази на скандинавските митове, с викинги, джуджета, елфи, валкирии и магия, и я актуализира със забавни препратки към поп културата, и употребата на смартфони и Wi-Fi, например. Действието е бързо, историята се разгръща с идеално темпо и преминаваш от едно смешно положение в друго. Често ми се случваше да не повярвам какво точно се е случило, защото беше повече от нелепо и аз не можех да спра да се хиля. Героите са разнообразни с изградени характери и подробности, които не са пренебрегнати, което ги прави наистина запомнящи се- Магнус, от бездомен тийнейджър, оцеляващ на улицата, до герой на Асгард, не е типичният протагонист и колкото и да напомня на Пърси Джаксън, е различен. Той е смирен, благодарен за това, което има, по-зрял, забавен и саркастичен на необходимото за това ниво. Особено ми допадна естествената му позиция да не забива само в битките и предизвикателствата, а да погледне на ситуациите и от друг ъгъл. Магнус е страхотен герой, също като Пърси, но за мен лично е по-готин. Пък и прилича на Кърт Кобейн. Освен него имаме джуджето Блицен, който както вече споменах има око за модата и личния стил, глухият елф Харт, който говори с езика на знаците и валкирията мюсюлманка Сам.
 В книгата няма сюжетни дупки, историята се развива гладко и всяко събитие безпроблемно преминава към следващото. За да не споменавам отново колко е смешна книгата, ще кажа само, че "Мечът на лятото" е една от най-добрите книги на Рик Риърдън. И съвсем чистосърдечно я слагам на първо място в класацията ми за young adult романи за тази година.

 P.S.

 Чакам с нетърпение следващата част "Чукът на Тор" и нов роман с китайската митология.





 Други ревюта:

14 ноември 2015 г.

"Човешка комедия" на Уилям Сароян


cover project by me

 Откриването ми на Уилям Сароян стана благодарение на разказът Литературна схватка на Рей Бредбъри в "Париж завинаги". В него съпругата, недоволна от това как се променя личността на съпруга ѝ с всяка нова книга (станал абсолютен мизерник и лайно докато чете "Малтийският сокол" на Дашиъл Хамет, например), решава да намери книгите, които е чел докато я е ухажвал. Точно преди да затворят книжарницата, тя успява да купи десет книги, които оставя в библиотеката до мъжа си и на сутринта той е човека, в който се е влюбила, човек, който я посреща сутрин с радостен вик и цитира... Уилям Сароян. Стивън Фрай описва Уилям Сароян като един от най-подценяваните писатели на 20 век и заявява, че той има място наред с Хемингуей, Стайнбек и Фокнър. Подкрепям напълно мнението му. Сароян е велик. Винаги съм обичала книгите му. Неговият стил е много изчистен, почти дзен- само голите кости на историята без излишна подплата и фръцливи подробности, детайлност, усвоила простотата, с магична любов към човешките същества, и същевременно концентрат от жизненост, нежност и усмивки, без да е преситен или снизходителен. Същият посвещава "Човешка комедия" на майка си. Казвам го, защото това е ключов елемент от историята. Сароян губи баща си в ранна детска възраст и чичо му, братът на майка му, става бащината фигура в живота му. Когато чичо му заминава войник е последният път, когато го виждат. Това е било опустошително преживяване за Сароян. Като възпоменание той пише този роман за майка си. Дори не е предполагал, че ще стане толкова известен. Може би за това "Човешка комедия" е изненадваща като автора си- от абсурдните мустаци до невероятния живот, изглеждащ толкова наивно и същевременно толкова достолепно (един поглед върху биографията му си заслужава, повярвайте ми).
 Историята се развива в малък американски град по време на Втората Световна война и е история за съзряването, пресъздадена чрез преживяванията на Омир Маколи, раздавач на телеграми, който открива истини за човешкия опит като цяло и за себе си, докато разнася телеграмите, повечето от които съобщават за смъртта на близките. Обвинителен акт срещу войната, трактат за семейните ценности, празник на простите удоволствия, ода за умиращия малък град: "Човешка комедия" е много повече от това.

 "Ако животът причинява тъга- от човека зависи каква ще бъде тя: благородна или глупава. Ако тъгата е вдъхновяваща и пълна с красота, значи, че такъв е и човекът, който я изпитва. Така е винаги: ако животът изглежда лош, отвратителен или тъжен, значи, че такъв го вижда самият човек, тъй като всеки от нас вижда света със своите собствени очи. Всеки човек носи в себе си целия свят и може да го обича- ако самият той има обич в сърцето си, или да го мрази, ако сам той е пълен с ненавист.
 Светът чака да бъде преобразен от тия, които живеят в него, и той наистина бива преустройван всяка сутрин, като легло, като жилище, обитавано от едни и същи хора, които го подреждат по един и същи начин, но все пак различно, защото и самите хора се променят."

 Човешкото достойнство и чувство за себе си в рамките на една общност са ключови въпроси в тази обезоръжаващо проста история. Епизодично и поетично, с акцент върху създаването на портрети, а не на развиването на сюжета, "Човешка комедия" изследва теми, свързани с екзистенциалната, от съществено значение, самота на човешкото съществуване и различните начини, с които човешките същества се стремят и се борят да запазят тази самота.
 Няколко пъти с книгата, разказът и героите коментират съществената самота в основата на човешкото съществуване като цяло и във всеки индивидуален живот. Има и няколко за представата на различните герои, които действат с убеждението си, че най-добрият начин за справяне с тази самота е да правиш всичко безкористно и със състрадание.

 "Животът всякога ще причинява страдание - продължи мисис Маколи. - Но знаейки това, човек не трябва да се отчайва. Добрият човек се стреми да премахне страданието. Глупавият дори не го забелязва, освен когато сам той не го почувства. А злият човек се старае да направи страданието колкото може по-силно и да го разпространи навсякъде, където може. Но никой от тях не е виновен. Нито добрият, нито глупавият, нито  пък злият човек. Никой не е дошъл на този свят по свое собствено желание, само за себе си. Всеки човек е продукт на много светове, на много поколения. Злите не съзнават, че са зли, и следователно са невинни. На тях трябва да прощаваме. И да ги обичаме, защото дори в най-лошия човек има по нещичко от нас, както и в нас самите има нещичко от него. Ние сме свързани със злия човек, както и той с нас. Никой не може да съществува отделно от другите. Молитвата на селянина е и моя молитва, престъплението на убиеца е и мое престъпление."

 Чрез всичко това Омир пораства- не физически, а емоционално и духовно, осъзнавайки това, което е необходимо и цената да живееш и умреш в този свят.
 Накратко, спретната и красива, "Човешка комедия" е прекрасен роман, който докосва сърцето и душата, без да е глупав, прекалено сантиментален или нереалистичен. Знам, че в този текст се осрах с епитетите, сравненията, клишетата и папагалските повтаряния, но нека това не ви попречи да вземете книгата, да седнете в някой тих ъгъл, да изключите телевизора, компютъра и проклетия си телефон, и да ѝ се насладите като истински ценител в стил slow read.

 Други ревюта:

 На по книга, две

13 ноември 2015 г.

"Скълдъгъри Плезънт" на Дерек Ланди


cover project by me

 "Вратите са за хора, които нямат въображение."

 Скълдъгъри Плезант е може би най-доброто име, което може да си измислиш. А книгата е едно от най-добрите детски ърбън фентъзита. Добре написана, много тимбъртъновска, с добър диалог и магнетичен сюжет.
 Чичото на главната героиня Стефани, ексцентричен писател, умира и при четенето на завещанието му тя открива не само, че е наследила къщата и цялото му богатство, но се сблъсква и с мистериозния джентълмен Скълдъгъри Плезант, който е бил близък приятел на чичо ѝ, и който се оказва ходещ скелет, магьосник и детектив. Освен това Скълдъгъри има его в излишък, цапната уста и тъмно минало. Събитията се нареждат така, че Стефани и най-необикновеният детектив в света решават да разкрият мистерията около смъртта на чичо ѝ и покрай това се налага да се изправят пред зли безлични сили, власт и интриги, злодеи, вампири и кухи хора, и да намерят Скиптъра на Древните- най-могъщото оръжие в света, което може да го унищожи. Излишно е да обяснявам, че нищо в живота на Стефани няма да бъде същото. Стефани е чудесен герой- умна, логична и зряла за възрастта си. Скълдъгъри също- страхотен хумор, циничен и саркастичен до необходимото ниво, за да не изглежда отблъскващ. Героите, хуморът и страховитата атмосфера са определящи характеристики на този роман. Книгата е детска, да речем 9-15 възрастов диапазон, но съм сигурна, че и много възрастни биха се забавлявали като я прочетат (феновете на Хари Дрезден със сигурност ще я оценят). Всъщност за дебютен роман "Скълдъгъри Плезант" е толкова добър, че не мога да опиша колко.

 Други ревюта:

 Книголандия
 Книгозавър