Наръчник за употреба на хиалуроновата киселина (и други хюмектанти)

 

 Тъй като с една приятелка нямаме друга работа и вместо да си пращаме забавни мемета и снимки на австралийски пожарникари, ние дискутираме формули за изчисляване на процента на ниацинамида във водна среда, как е точният термин на български на dioic acid (не, не е дионова киселина, това е абсурдно и глупаво наименование) и що любимият ни фецц (NIOD Fractionated Eye-Contour Concentrate (FECC) изсушава кожата при някои хора. Последният казус е интересен и поради твърденията на Dr. Shereene Idriss, които са част от модата да се плюе яко по хиалуроновата киселина- от известно време има такава тенденция, която внушава фобия към хиалуроновата киселина, която изсушавала, изсмуквала и всички ще умрем.

  И така, хиалуроновата киселина изсушава ли кожата, вредна ли е, върши ли някаква работа и каква, и има ли почва у нас?

 Преди да започна с обясненията, ще подчертая, че аз не съм козметичен химик, а любител, но цялата ми информация идва от личен опит, наблюдения и най-вече от научни публикации, а не от статии на Дама.бг, Лейдизоун, вестник "Трета възраст", съседката баба Венче, дето била козметичка през 80-те или коментари на някой си в интернет. Но въпреки това, бъдете скептични и към моите твърдения, аз самата съм в постоянно подозрение към себе си.

 Преди да стигнем до хиалуроновата киселина, първо, ще е добре да обясним хюмектантите. Както знаете, кремовете се състоят от хюмектанти, емолиенти и оклузиви. Хюмектантите са веществата, отговорни за хидратацията- те я повишават и така помагат на кожата  да стане мека, плътна и еластична. Някои от най-разпространените хюмектанти са глицерин, хиалуронова киселина и пантенол, например. Хюмектантите са причината кожата ви да не се напуква, когато навън е прекалено сухо или студено. В известен смисъл те действат като антифриз (тъп пример, но ще ме разберете).

 Според остарелият модел за хидратация на кожата, който все още някои хора пропагандират, се твърди, че водата, която идва от дермата, тече към горните слоеве на кожата и се задържа там, защото имаме липиди, които я запушват, и хюмектанти, които я задържат на място. Може да срещнете твърдения, че хюмектантите действат, защото са супер добри в образуването на връзки с водата. Само, че по-новите научни изследвания не са съгласни. 

 Това становище беше оспорено, тъй като резултатите не са в съответствие с теорията. От предишната теория следва, че най-добрият хюмектант би бил този, който задържа най-много вода. Всъщност търговците в козметичната индустрия се възползват от това, като ви убеждават, че еди кои си нови съставки имат ‪100 или 1000‬ пъти по-голям капацитет за свързване на водата от глицерина. За тяхно съжаление това не е така. Глицеринът, който съдържа три пъти по-малко вода от натриевата РСА, е по-добър хюмектант, например, тъй като се представя значително по-добре при клинични изпитвания. Дори може да се каже, че глицеринът не е просто някакъв смотан хюмектант, а актив. Освен способността му да замества водата, той също така служи като субстрат за транспорта на аквапорин 3 (AQP3), като по този начин предизвиква бариерно производство на серамиди и липиди. Структурата на ектоина и уреята е такава, че те също заместват водата. Уреята е толкова перфектен хюмектант, защото променя структурата на кератина, за да го направи по-достъпен за вода, като по този начин увеличава фракцията на свързаната вода в кожата и освен това има кератолични функции.

 Така че водосвързващата способност не е показател за това колко добре може да действа хюмектантът в кожата. Има и нещо друго. Установено е, че компонентите на естествения хидратиращ фактор (NMF), могат да повлияят на кератина и ламеларните липиди. Основната функция на хюмектантите не е, че те задържат вода, а че те заместват водата в кожата ви. Дори когато водата се изпари, хюмектантите остават, защото имат по-ниско налягане на па́рите. Това означава, че са по-малко податливи на изпарение от водата. Също така при хюмектантите трябва да се има предвид ефектът им върху протеините и липидите.

 Като цяло, хюмектантите са широк клас съставки и работят по различен начин в кожата. Някои хюмектанти действат като полуоклузиви, като задържат вода в горния слой на кожата, докато други заместват водата вътре в кожата. Някои хюмектанти променят структурата на кератина, за да го направят по-достъпен за вода. Факт е, че всички те функционират по различен начин и затова кожата ни произвежда множество естествени хидратиращи фактори, а не само един.

 Хюмектантите се делят на три вида:

 - Присъщи хюмектанти- хюмектанти, които се произвеждат от кожата или са ѝ идентични.
 - Синтетични хюмектанти- хюмектанти, които са направени лабораторно.
 - Филмообразуватели- хюмектанти, които образуват филм на повърхността на кожата, за да увеличат хидратацията.

 Някои присъщи хюмектанти са глицерин (глицерол), бетаин, захарид изомерат, свободни аминокиселини, натриев PCA, пептиди, захари, урея, глюкозамин, креатин.
 Естествената хидратация на кожата не е нещо елементарно, а съвкупност от сложни процеси, които водят до различни молекули за хидратация. Тя постоянно произвежда предварително образувани хидратиращи бомби (филагрин), които се взривяват в NMF. Хюмектантите, споменати по-горе, са това, което съставя NMF. Други хюмектанти, присъстващи в кожата, не са NMF (глицерин, бетаин и др.), тъй като те имат различен механизъм за хидратация.

Синтетични хюмектанти са гликолите (пропандиол, пропиленгликол, бутиленгликол, пентиленгликол, хексанедиол, хептиленгликол и др.), метил глюцет, ектоин. Те са лабораторно направени молекули, които могат да увеличат хидратацията. Обикновено тези молекули са малки, компактни и оптимизирани да съдържат много места за свързване с водород, например ектоин и метил глюцет. В случая на гликолите, те увеличават хидратацията, като влизат между хидрофилните глави на серамидите или нарушават напълно тяхното подреждане. Те също могат да заменят водата, за да поддържат клетките на кожата гъвкави, тъй като имат по-ниско налягане на па́рите, така че те се изпаряват по-бавно от водата.

 Филмообразуватели са полиглутаминова киселина, хиалуронова киселина, полизахариди, полимери, свързващи водорода, различни екстракти. Те образуват вискоеластични слоеве върху кожата и очакваме от тях да увеличат хидратацията в горния слой на кожата (stratum corneum). Растенията, животните и микроорганизмите произвеждат различни полизахариди (въглехидрати със свързани захарни молекули) за съхранение на енергия, структурна подкрепа или защита. Тези захарни молекули имат места за свързване с водород, които могат да свързват водата. Естествено, когато са свързани заедно, за да образуват супер дълги нишки полизахариди, те образуват дълги струни за задържане на вода. Растения като соя, астрагал или Cassia Angustifolia се събират и техните полизахариди се пречистват за използване в козметиката. Животни като охлювите отделят муцин, богато на полизахариди вещество с други хидратиращи молекули. Морските микроорганизми като водораслите Pseudomonas отделят полизахариди, за да се предпазят по време на суша. Хиалуроновата киселина  също принадлежи към тази група хюмектанти, тъй като също е дълъг низ от повтарящи се молекули, способни да задържат вода. Има различни молекулни тегла на хиалуроновата киселина и те функционират по различен начин в кожата. Някои образуват вискоеластичен слой отгоре, докато други проникват в горните слоеве на кожата.

  Много дълго време отхвърлях идеята, че хиалуроновите серуми не трябва да се използват при ниска влажност, тъй като те могат да изтеглят вода от кожата ви, а не от околната среда. Моят аргумент беше, че хюмектанта не може да различи откъде да извлече вода, той просто дърпа вода навсякъде, откъдето лесно се получава вода. Обаче има едно "но". 

 Една от спецификите на хиалуроновата киселина е, че тя наистина е силно зависима от относителната влажност на околната среда, което означава, че при ниска относителна влажност може да дехидратира кожата. Защо се случва това, при условие, че и други хюмектанти също дърпат вода?

 Едно уникално нещо за хиалуроновата киселина, с което се различава от повечето хюмектанти, е способността ѝ да влияе на кератиновите вторични структури и бариерната липидна организация. Тази интерконверсия позволява на хиалуронова киселина с ниско молекулно тегло да хидратира кожата бързо и в същото време да позволи проникването на вещества. Интересното е, че 100 kDa и 1M kDa не показват значителни промени в кератиновата структура. 100 kDa, от друга страна, има по-голям ефект върху бариерните липиди. Обикновено тези липиди (серамиди, холестерол и мастни киселини) са плътно опаковани, за да се предотврати загубата на вода и навлизането на вещества. 100 kDa нарушава тази организация, позволявайки повече вода да потече в горните слоеве на кожата. Другите хюмектанти обикновено не засягат организацията на бариерните липиди. Малки полярни молекули като глицерин и урея обикновено се настаняват между слоя полярни глави на бариерните липиди, така че да не нарушават тяхната организация. Те също така не засягат вторичната структура (мотиви в протеина) на кератина, но засягат третичната му структура (глобалното нагъване на протеина), за да задържат повече вода. Това води до увеличаване на капацитета за задържане на вода на stratum corneum, без да се засяга целостта на бариерните липиди. При нормална относителна влажност (50%), нискомолекулната хиалуронова киселина отваря бариерата за хидратиране на най-горния слой на кожата. Тъй като изпарението на повърхността на кожата Е нормално, stratum corneum се хидратира достатъчно, без да губи много от него при изпаряване. Когато относителната влажност падне (въздухът е по-сух), има по-значително изпарение на повърхността на кожата. Тъй като бариерата е отворена, по-голямата част от водата от дермата се изтегля към горните слоеве, изпарявайки се по-бързо. Завършвате с дехидратиран stratum corneum, който не може да се справи с повърхностното изпаряване. Въпреки това, тази способност за преодоляване на бариерата се наблюдава САМО при хиалуронова киселина с по-ниско молекулно тегло, а не при високо молекулно тегло. Обаче, много важен факт е, че всичко това касае най-вече краткосрочната хидратация. Хиалуроновата киселина е изследвана, за да има по-дългосрочен ефект чрез регулиране на гените, свързани с хидратацията. Тя трябва да проникне в кожата, за да могат тези гени да бъдат регулирани. А прониква нискомолекулната хиалуронова киселина. Чрез проникването, действа и като подобрител на проникването за други активни вещества. Това е хубаво, защото активите стигат докъдето трябва, но също може да доведе до раздразнение при определени кожи. Най-честата причина за непоносимост към хиалуроновата киселина е точно това- не дразни самата хиалуронова киселина, а някое от веществата, което е проникнало в дълбочина и по този начин действието му се увеличава многократно. 

 Именно заради това хиалуроновата киселина е нож с две остриета- точно като ВСЯКА друга съставка. От една страна, тя разхлабва кожата ви, така че водата има повече място за заемане и така получавате силна хидратация. От друга страна, тя разхлабва кожата, като променя вторичната структура на кератина и страничната организация на бариерните липиди, което може да ви прецака ако имате нарушена кожна бариера или сте склонни към такава.

 Личното ми мнение към хиалуроновата киселина е леко пренебрежение, до голяма степен тя просто ми е скучна като съставка, не я отхвърлям, но и не търся продукти, формулирани основно с нея. За момента няма научни данни, че тя вреди. Ако се появят нови проучвания, които показват друго, ще си променя мнението и ще ъпдейтна поста. Като абсолютно всяка съставка, тя трябва да се използва в зависимост от индивидуалната кожа, целите и приоритетите. Ако фокусът ви е ремонт на кожната бариера, не бих препоръчала хиалуронова киселина, докато бариерата ви се възстанови. Въпреки това, ако кожата ви е дехидратирана и се нуждае от допълнителна хидратация, хиалуроновата киселина е идеална за това. А ако имате чувствителна кожа е напълно възможно хиалуроновата киселина да ви дразни.

 Тук идва въпроса дали е нужен хидратиращ серум или употребата на крем е напълно достатъчна, но това ще е темата на следващия пост.