„Ким Джийон, родена 1982 г.“ на Чо Намджу

 

 Корица: личен проект

 Нямам представа как ще е точния превод, но след като порових набързо, открих, че според правописа по системата на Маккюн-Райшауер, името би трябвало да е Джийон, така че ще импровизирам, че заглавието на български е „Ким Джийон, родена 1982 г.“. Докато търсех това (по някаква причина бях почти убедена, че е Чеюн, Чеон или нещо подобно 😁), открих любопитният факт, че Джийон е било най-популярното име за момичета в Южна Корея през 1970 г., на трето място през 1980 г., и все още е сред най-популярните имена. Нещо като нашето Мария. Мисля, че това е много умел похват, за да се превърне книгата във вид огледало за южнокорейското общество и тази безликост на главната героиня да послужи за илюстриране на универсалността на опита ѝ.

  Самата книга е интересен, осветляващ поглед върху това как женомразката култура съсипва жените. Животът на Ким Джийон е хроникиран от раждането ѝ до майчинството, и показва как за това време тя постоянно се сблъсква с вкоренения сексизъм и неговите последствия. Те отекват през целия ѝ живот, независимо дали е търпяла съученик, който я тормози, защото я „харесва“ или трябва да избере между кариерата си, за която е работила усилено, и това да има дете. Чо Намджу предоставя много примери за институционализиран сексизъм и мизогиния, които кумулативно са повлияли толкова силно на Джийон и нейната психика – мъжете се смятат за по-висши от жените в почти всеки аспект на корейското общество, и Джийон е обект на долнопробно поведение от колеги, учители и съученици, умишлено е пропусната за повишение и става домакиня, въпреки че харесва работата си и няма особено желание да напусне, за да гледа детето си. Въпреки, че всичко е обусловено от корейската култура, за мен не беше чуждо или отдалечено, напротив – почти всичко ми беше близко (дори прекалено), защото съответстваше на личните ми преживявания и съм убедена, че всяка жена ще усети същото, защото и нашето общество не е надживяло патриархалните си порядки.

  Не оценявам тази книга по-високо, защото не отговаря на читателската ми диспозиция (или натюрел). Безстрастната и оскъдна проза, смесена с полова статика, ми беше като повърхностна документалка. Езикът е прост до степен на клиничност и въпреки, че виждам как това работи за историята, то не кореспондира с мен. От друга страна, фактът, че книгата е предизвикала такъв обществен резонанс в Южна Корея, предполага, че този стил и представяне са си свършили работата, така че моите усещания са нито меродавни, нито обективни.

 Ако не друго, тази книга излага способите, по които структурите на потисничество – в случая патриархат – се вкореняват в хората, последиците и ефектите им, и изводът, че трябва да премахнем социалните несправедливости. Отчитам като минус това, че Чо Намджу не казва как, но явно не това е била целта ѝ. Без оглед на субективните ми негативи обаче, бих препоръчала „Ким Джийон, родена 1982 г.“ на всеки.