▼

 

Не знам дали го знаете, но има един блондинест великобританец, такъв един зализан, спретнат, бозав и флегматичен, който прави клипове за етикет. Как се яде круша ако са те поканили на вечеря в кралския дворец, например. Или как да си духаш учтиво носа, е, такива неща. Днес аз ще съм вашата префърцунена учителка по le bon ton в метрото. Та ако сте като мен и ползвате раница, независимо дали раницата е мъничка или голяма, етикетът изисква като сте в градския транспорт да я свалите от гърба си и да я държите за дръжката пред себе си, с отпуснати ръце.

Всички правила от етикета имат своето логично обяснение, чийто произход винаги идва от идеята за безпрепятствено, свободно и приятно общуване между хората, както е установил бащицата на добрият тон Балдасаре Кастилионе, когато е написал бестселъра The Book of the Courtier през 1528 г. Много неща оттогава са променени, но основата е винаги една и съща, и книгата му до днес е стандарт за изискани обноски и безупречно поведение в обществото.

В случая с раницата се очаква да я свалите, защото ако тя стои на гърба ви, притеснявате околните, може да нарушите личните им граници, да нанесете потенциална вреда или дискомфорт като оная смотла, която ми метна телефона в средата на вагона с чантата си, бързайки да си сложи заднuкa на седалката. По-простичко казано: носенето на раница не е разрешение за арогантност или неоправдана натрапчивост.

 

Подобно поведение е въпрос на възпитание и стил, като възпитанието е етично поведение, а не някаква изкилиферчена морална теория, защото се разглежда като прагматични потребности за взаимодействие. Подобни кодекси са Хипократовата клетва, десетте божии заповеди, японското Бушидо, западното рицарство и т.н., но да не се отплесвам, за да не забравя какво исках да разкажа.

 

Днес в метрото, пред мен стояха жена и мъж, като мъжът беше нахлузил добре натъпкана раница на гърба си. Може да е отивал към летището или да се е пренасял в ново жилище, не знам, но тоя човек не престана да мърда и да се намества, като ме буташе постоянно с шuбaната си раница. Единственото, което ме спря да го бутна и аз така, че да последва съдбата на телефона ми, беше всеизвестната максима, че етикетът казва коя вилица да бъде използвана, а добрите обноски – какво да правим, когато някой до нас не използва правилната. Ся, аз не се славя с особено добри обноски, защото съм проста, дребна буржоа и все още се самообучавам в тях, като си повтарям мислата на древноегипетският везир Птаххотеп, че предизвикването на открит конфликт е слабост. Както и разсъжденията на Еразъм Ротердамски, че смисълът на добрите маниери е способността на зрелия човек да игнорира недостатъците на другите, като избягва да се превръща в някакво пропадалище, достойно за присмех (последното допълнение си го измислих, но Еразъм няма да ми се обиди). 

 

Пък и да имаш добри обноски не ти дава право да поправяш всички останали.

 

Но тоя недоклатен, дришняв пуфлек беше с ебa тu якия парфюм. Раницата му навлизаше агресивно в личното ми пространство и заедно с нея ме обливаше хеспериден, хрупкав, тревист и нежно свеж аромат със сочен, оранжев, цитрусов акорд – нещо като пикник край езерото на Реноар, пълен със сламени шапки, захвърлени дантелени ръкавици в тревата, огромна кристална кана с лимонада от сицилиански лимони и върбови клони, люлеещи се от бриза.

 

Досега не бях изпадала в по-голям когнитивен дисонанс. Затова, ако тоя нещастник чете това:

Не те питах кой ти е парфюма, щото си изпаднал, прост, окаян, противен и примитивен измекяр! Разбра ли, гъгрек такъв! Или както казваше един от тийн компанията ми: ай, сифон, бе, лимонадо!

.

.

(ако някой се сеща за такъв парфюм да ми каже ВЕДНАГА!)

.

(картинката е просто така, щото има оранжево в нея, тя има друга история, но ще обяснявам някой друг път)