Преди време си говорихме с един приятел доколко си разпознаваме егото, което претендира, че се идентифицира с нас и на това отгоре ни и манипулира. Зачудих се дали си разпознавам егото, отделям ли го от себе си, до колко го оставям да води хорото и как се справям с него. Фройд така и не го дочетох и май не влизам в неговите категории, метнах едно око на Ерик Берн и неговия транзакционен анализ, но се оплетох като пиле в кълчища и го зарязах, в крайна сметка тъй като се усъмних в умението ми да пратя егото си в ъгъла, реших да проведа лабораторно упражнение- създадох ситуация и седнах да гледам какво ще се случи. И като се почна, егото ми се ядоса страховито, почна да ми крещи, да тропа и да вика, гърмя, трещя... После се разрева, гадното. Важното обаче е, че веднага го разпознах. И го оставих да се тръшка, пък аз отидох до магазина да си купя ябълки. После ми стана съвестно, все пак си е моето его. Направих му парти, поканих му гости с еготата им (егата, абе мн.ч.) и си беше як купон, много се забавлявахме, но то още се цупи. Основното е, че вече знаем кой командва парада. Егото е част от мен, но аз съм повече от него (щото имам и други чаркове). Обаче се замислих, че в лабораторни условия очакваните реакции най-често потвърждават очакването. Без разбира се това заключение да включва великите човешки открития от немарливост или намеса на щастлива случайност. Щото чета си Еклесиаст и си мисля за какво иде реч в него. Нещо за суетата, и? Какво като съм суетна? На никой не преча. Направете ми път да мина. Гореспоменатият приятел ми обясни, че егото е фикция на ума ми, че аз съм това или онова, нещо специално и отделено от Съществуванието (да, каза го така, че главната буква се видя). Егото било заблуда на ума, създадена поради умствената неспособност човек да види реалността такава каквато е. Да, ама как може нещо, което не е екзистенциално да ни бъде враг или не? Може ли да бъде човек без его? Може би ако е сам някъде на самотен остров тогава няма да му трябва его и то ще се дезинтегрира. А в социалният свят? Работата е в това, че ние сме много описани с него. Тоест не е проблемът в егото, а в нашето описване с него. Все едно извън егото ние не знаем нищо за себе си. Ние не съществуваме съзнателно на нивото извън еголичността. Ето това е проблемът. И в крайна сметка как може да подчиниш егото си? А трябва ли? Тръгнах по следите на притчите и попаднах на тая, в която един стопанин си имал ливада, за която много се грижел, радвал ѝ се, гордеел се с нея, но забелязал, че в добре поддържаната трева почнали да никнат глухарчета. Почнал той да се бори с тях, как ли не опитвал, но нищо не ставало. Те се размножавали все повече и повече. Отчаян, той решил да прати запитване до министерството на земеделието. Изброил всички методи за борба с плевелите, които използвал и накрая молел за съвет как да реши проблема. След седмица получил отговор. Отговорът бил:"Предлагаме Ви да ги обикнете".
Благодаря.
(от архива)
Коментари
Публикуване на коментар