coffee time

 

 Сутринта седим с Миу над чашите си със сметана и кафе и докато тя усърдно разбърква двата ингредиента в чашата си, аз се възмущавам от калта по улиците, която ми е нацапала обувките, които от своя страна ще трябва да се оправят сами с това, защото нямам никаква идея как се чисти набук, при това светло кафяв с жълто- оранжев отенък, знам че паметта ми услужливо ще забрави да ми напомни да потърся начин за набукочистене, когато се ровя из вездесъщия гугъл и ме е срам достатъчно, за да не питам хората около мен, защото  подозирам, че всички знаят най- малко три- четири начина, от прости по прости, от типа да натъркаш набука с лимон или да използваш морска сол, и само ще ми се изсмеят като чуят нелепия ми въпрос.

- Представяш ли си- казва Миу, на която това и носи поредното просветление,- това е най- важния въпрос тук и може би навсякъде. Въпросът "а-какво-ще-кажат-хората". А всъщност какво ще кажат хората?
 Аз се замислям.
- Ще кажат: "А какво ще кажат хората?"

 Махам опаковката на бисквитката, която върви с кафето, Миу също, и двете седим, мислим и дъвчем.