"Бариерата" на Павел Вежинов

 

cover project by me

 За последният месец, през който навъртях стотици километри и поради което забравих що е то интернет, открих че правопропорционално на този факт съм увеличила четенето експоненциално (математиците да не се смеят ако обичат). Това го казвам, за да не се чудите защо изведнъж щедро и напоително поствам ревюта и корици на книги. След това обяснение направо преминавам към книгата.

 "Бариерата" я четох през далечната 1996-та в любимата ми библиотека в читалище "Кирил и Методий" в "Красна поляна", където премина голяма част от детството ми и която все още е действаща. От тогава ми беше останал само спомена от емоциите, които имах след като затворих книгата. Докато седях една вечер на плажа в Аркутино и комарите ожесточено ме хапеха, на небето Млечния път се виждаше по най-забележителня начин, който съм виждала в досегашния си живот. И зяпайки го, си спомних точно онези емоции. Каква по-добра причина от това да препрочета книгата?
 Прочетох я заедно с "Гибелта на Аякс",  "В една тъмна нощ", "Историята на едно привидение", "В един есенен ден по шосето", "Сините пеперуди" и "Белият гущер", и открих, че Стивън Кинг е прав в "За писането: Мемоари на занаята", където казва, че всеки писател си има любими теми, които търкаля до безкрай като дава за пример неговите: трудността и понякога невъзможността да затвориш кутията на Пандора, след като си я отворил; защо Бог, ако съществува, позволява да се случват ужасни неща; тънката линия между реалност и фантазия и т.н. Вежинов от своя страна търкаля темата за противопоставянето и балансирането на рационалното и емоционалното в човек, и резултатите от това. Засяга го осезателно в "Сините пеперуди", в "Белият гущер" и в "Бариерата". Като в "Бариерата" основният акцент са преградите, които ни делят от емоционалното и невъзможността за разбирането му, в аспекта на рационалния свят, в който живеем. "Бариерата" вероятно е най-силният и прекрасен текст писан от Вежинов (подчертавам вероятно, защото все пак не съм прочела всичко написано от него). Повестта отключва много размисли още докато я четеш. А когато вече си я прочел, затваряш книгата с тъга и оставаш сам с въпросите, които чакат твоя личен отговор.
 Междудругото Вежинов вече е успешен писател, когато се развежда с първата си съпруга Полина. Синът им, кръстен Павел (на литературния псевдоним на баща си- да, всъщност истинското име на Вежинов е Никола Гугов), остава при нея. Малкият Павел е на три години, когато майка му скача от прозореца на петия етаж. Разследващите откриват трупа встрани от сградата- изглеждала е така, сякаш е прелетяла няколко метра. И както се казва в повечето тайнствени криминални истории, обстоятелствата около смъртта й са обвити в мъгла и до днес.
 В нейна памет Павел Вежинов написва "Бариерата", която моментално става хит. Превеждат я на незнамколко езика, правят филм, а критиците се спукват от хвалене (и с право). Повестта е своеобразна изповед на самотния композитор Антони, който среща Доротея- странно момиче, което може да чете мисли и на това отгоре обича да лети през нощта. Заживяват заедно, в крайна сметка връзката им преминава определени граници и той се уплашва и избягва. Плаши се не от летенето, а от отговорността към друг човек. Хората принципно са раделени в две категории- такива, които могат да летят, и такива, които никога няма да застанат по високо от собствената си тераса. Последните винаги набутват първите в категорията на лудите. Предполагам от завист. Но да се живее с някой от лудите е невероятно трудно и се изискват такива емоционални усилия, на които не е способен всеки. И Доротея осъзнава това.
 Мисля да спра до тук с логореята си. Достатъчно е да знаете, че "Бариерата" е една прекрасна притча за това, че бариерите на недоверие и неразбиране са много трудно преодолими, а да повярваш в невероятното е практически невъзможно. Това е.