Акира / Akira (1988)

 

 

 

  През 1988-ма целият живот, какъвто го знаехме, приключи. Краят обаче беше само началото.

 

  Едно-единствено име бележи повратната точка и то е Akira. Също като Snow White (1937) преди него, Akira беше стъпка към промяна в това, което анимацията може да покаже. 32 години след пускането на този културен феномен в кината по целия свят, все още е невероятно да се проумее почти травматичното му въздействие, което оказва върху почти всяка форма на медиите оттогава.

Akira е титулован като произведение на гений и едно от най-важните анимета. Също е и критикуван заради твърде сложния си сюжет и бруталното си насилие. Наричан е революционен. Наричан е отвратителен. Наричан е красив. Наричан е надценен. За съжаление аз не мога да ви дам всички отговори, но мога да ви кажа едно.

 

  Аз наистина ОБИЧАМ този филм.

 

  Гледала съм го поне десет пъти. И всеки път има ново ниво на разбиране за филма. Да, сюжетът е сложен и вероятно ще ви отнеме поне две гледания, за да разберете какво всъщност се е случило за тия два часа. Но преди това трябва да сте наясно, че Akira представлява 160 000 рисунки на ръка, повече от 2000 планове и постоянна анимация при 24 кадъра в секунда- ще минат години, преди да се види нещо нещо подобно в Redline (2009) и Princess Kaguya (2013). Това е едно от най-великолепните в това отношение аниме: с огромния си, много детайлен генезис и още повече с необичайно високата си честота на кадрите- дори и Studio Ghibli не може да се похвали с подобно нещо. Това е толкова нелепо и трудоемко, че колкото и да обяснявам, няма да мога да се доближа до същността му, но това няма значение- дори и да не разбирате за какво става въпрос или дори как всъщност се прави анимация, нетрадиционната плавност на Акира е крещяща и го прави по-богат, по-реалистичен и по-висцерален, отколкото е възможно да се опише с думи. А колосалният мащаб на този филм, просто прави Avatar (2009) да изглежда леко прост.

 

  Може би затова анимацията на Akira е остаряла като хубаво вино и тя все още е най-голямата традиционна анимация, която съм виждала след Fantasia (1940).

  Но освен това Akira е един от онези страхотни филми, в които всяка сцена има многобройни слоеве за дисекция и анализ. Музиката, изображенията, звуковият дизайн и са част от тези слоеве във всяка сцена, но има и много за тематично обмисляне- младежката култура, престъпността, социалните вълнения и бъдещата несигурност, претеглени спрямо историческия спектър на ядреното унищожение и следвоенното икономическо възраждане на Япония. За саундтракът може да се пише абсолютно отделно. Индъстриъл ритмите, дълбоките бумтежи и опустошените дишащи песнопения се смесват перфектно, допълвайки гротескното настроение на филма. Звуковите ефекти са страхотни- улавяш завихрянето на мотоциклетите и последователностите на експлозивните действия. Тишината също често се използва: саундтракът знае какво трябва да прави и не губи време на сцената, само защото обича да бъде чут. Но да не се отплесвам. Преди някой да се оплаче, че съм го подвела, е нужно да уточня- Akira е десетгодишна манга, претворена в двучасов филм. Историята въвежда нови герои, насилие и важни сюжетни врътки по-бързо от моторите, с които героите бръмчат по магистралата. За много хора това забързано темпо, съчетано с фактора "странност", ще се превърне в негатив. Дори ако трябва да съм честна, за мен е доста изненадващо, че това аниме става толкова популярно и масово, колкото е, защото изобщо не го считам за много достъпно. Сложността на сюжета наистина е удивителен бъркоч, смесващ технологични и философски теми.

  Също е безспорно, че много се губи в кръстосания превод между визията на японските творци и онова, което западната публика е в състояние да схване. Това прави Akira жертва на собствения си успех: ако други филми са успели да станат по-добри, това е така, защото именно Akira отправи толкова смело, шумно и грандиозно предизвикателство за анимацията и киното като цяло. Защото Akira е взрив, заплетена дистопична притча с насилие и рок в японски стил, това е като Disney на ЛСД, объркано, психотично, но невероятно живо. И като казвам "анимация" и Disney, не си представяйте патици без гащи или мишки с бели ръкавици. Не, не. Представете си, че куршумите се забиват в лица, правещи ги на разпръскващо се, гелообразно пюре; представете си генетично мутирало момче, превръщащо се в многоглаво същество от ектоплазма, заплашващо да погълне целия свят. Представете си надрусани тийнейджъри на мотоциклети, свистящи по пътищата на Нео-Токио, като безмилостните самураи от великите филми на другия Акира (Куросава). Представете си Blade Runner (1982), анимиран от Ерже; представете си цялото това киберпънк нещо, завъртяно в мазохистичната лилава мъгла на A Clockwork Orange (1971), The Warriors (1979) и комиксите на Мьобиус, метъл музика и нихилизъм.

 

  Филмът е притча за надеждата, макар и насилствена, на младостта, за разлика от потисническия безсловесен тоталитаризъм на старото. Сигурно японските родители не понасят искрено Akira.

Не знам дали изобщо някой ще ме прочете дотук, а и току-що ми заявиха, че докато напиша тоя отзив, хората вече си били сложили зимнината, така че приключвам. Поради всичко това, мили хора, би било светотатство да дам нисък рейтинг на този филм. И ако все пак се съмнявате, потърсете огромната манга от над 2000 страници, която Отомо продължи да удължава години след като завърши амбициозният си филм (със съветите на приятеля му Алехандро Ходоровски за края на филма, между другото).

 

  А иначе, казано по-простичко: без Akira, нямаше да има The Matrix.

  И също, моторът на Канеда е мега як.

  И всеки, който стигна дотук е готин пич.

 

________________

 Заб.: Този текст беше към общо представяне на Akira (1988) заедно с друг човек за любимата ми ФБ киногрупа. Неговото включване липсва, защото нямам разрешението му за това.