▼

 

 изображение: Уикипедия

  Еее, влизам във Фейсбук докато си пия вечерното кафе, за да видя новата причина за потрес на потребителите и ми стана мъчно. Ще си позволя да взаимствам от Козата Ани това, че са започнали паралелно няколко световни първенства и най-пискливото е Световното по тъпотии на тема олимпиада. А на мен наистина ми е мъчно, защото много ми се иска и аз да кажа нещо за церемонията по откриването на летните Олимпийски игри, но не мога, защото не съм я гледала. Но ще се възползвам от повода, защото видях изключително много участници в Световното по тъпотии, които са адските разбирачи и изкуствоведи, въпреки че не са влизали в галерия от 30 години или пък никога, но са много светнати в историята на изкуството, сигурно щото са гледали „Шифърът на Леонардо“. Пък и е добра идея да рифрешна рубриката си #МенутиЗаКолтора.

  Тоест, Вие си говорете за церемонията в Париж, аз ще говоря за изкуство.

 

  И така, мили мои, днешната тема е „Празникът на боговете“ (или „Пиршеството на боговете“,The Feast of the Gods на английски, Le Festin des Dieux на френски, Il festino degli dei на италиански, както Ви харесва) – тема, показваща група божества, които се забавляват на една маса, и която има дълга история, датираща от древността, защото артистите много ѝ се кефят (на темата, не на масата). В нея, по презумпция, се изобразяват гръко-римски божества, но тя достига истински върхове в популярността си през италианския Ренесанс (15-ти век), а след това и в Нидерландия (16-ти век), когато е супер вървежна сред художниците от северния маниеризъм, до голяма степен като възможност да се покаже щедро количество голота.

Най-често се е изобразявала сватбата на Купидон и Психея или тази на Пелей и Тетида, но други произведения показват и други поводи, например празника на Бакхус или просто някакво божествено парти.

 

  Интересен факт: тая сватба е използвана и като политически символ около времето на брака (1575 г.) на Вилхелм Орански с Шарлот де Бурбон (за справка: Уикипедия).

 

  Едно от най-ранните ренесансови изображения е панел от брачен сандък на Бартоломео ди Джовани, но едно от най-известните е картината на Джовани Белини – бащата на венецианския Ренесанс, в което празникът е нещо като фенси пикник на тревата с наличие на едно голо мъжко дyпе, двама голи мъже и пет разгърдени жени, на които им се виждат цuцuте и която е, може би най-важната митологична картина от Ренесанса. Картината е поръчана от херцог Алфонсо д'Есте за неговите Camerini d’alabastro (нещо като алабастровите стаички), набор от стаи с частен кабинет, свързващи замъка с двореца му, и моделирани по образец на древна картинна галерия. Тия стаи били нещо като място за така актуалния в момента ритрийт, където херцогът можел да се възхищава на колекцията си от древни медали и статуетки, и да се наслаждава на пасторални сцени на богове и богини, утоляващи жаждата си за удоволствията на любовта. Малко като естетичен ритрийт със софт порно елементи. Херцогът първоначално бил замислил цял пакет от вакханалии, рисувани от най-добрите художници на времето – дори изкачил сам скелето на Сикстинската капела, за да помоли Микеланджело за картина и преговарял с Рафаело, но не се получило и с двамата – единият отказал, а другият умрял. Всички картини в проекта щели да показват Бакхус и Венера, боговете на виното и любовта. Картината на Белини е първата от тези произведения и последната му голяма картина, защото е на почти 90 години, когато я завършва. Или както е казал Албрехт Дюрер, той е „много стар, но все още е най-добрият“. Именно Белини първи овладява светещия цвят, който ще бъде славата на венецианската живопис за векове напред.

 

  Вдъхновението за тази картина са Fasti (Книга на дните) на Овидий. Всяка втора зима римските божества се събират в чест на Бакхус, бога на виното. Най-вляво са възрастният Силений, учителя на Бакхус, който бил голям любител на виното и често трябвало да бъде носен на гърба на магаре, и в краката му, облечен в синьо, е неговият ученик, който налива виното, което се сервира от фавни и наяди. Боговете седят както следва: Фавн, Меркурий с кадуцея си, сатир сервитьор, Юпитер с неговия орел (орелът също е символ на семейство д'Есте), наяда сервитьорка, Амфитрита – държаща дюля, символ на брака – с ръка около съпруга си Нептун, който влюбено е бръкнал в чатала ѝ, докато тризъбеца му е метнат на земята, две сервиращи наяди, после е Церера, богинята на жътвата, носеща житната си корона, гушнала един доста миниатюрен и грозен Аполон, който е с лавровият си венец и държащ своята лира, изрисувана като инструмент от XVI век, a lira da braccio. Някои богове бодро вдигат чаши към устните си, докато други страдат от ефекта на препиването, с втренчени кравешки погледи или са напълно припаднали. Цялата драма е – или по-скоро ще бъде – в десния ъгъл на картината, където е Приап, богът на плодородието, зеленчуците и мъжките гениталии, който скришно повдига полите на дремещата нимфа Лотида. Хванат е момента, в който Приап тъкмо се кани да се възползва сексуално от спящата Лотида. Скоро след този неподвижен момент магарето на Силений ще изреве дрезгаво, Лотида ще се събуди в шок от вниманието на Приап и ще го погледне с презрение. Крясъците ѝ ще се чуват из цялата поляна и събратята богове на Приап ще го спукат от бъзик и ще му се подиграват за неговия твърде очевиден – и несподелен – интерес към нимфата. А бедното магаре ще плати с живота си за унижението, което е причинило на Приап.

 

  Защо тия богове, ще попитате? Защото чрез тях светския живот се промъква във високото изкуство- представят се историите на класическите богове, в които никой не вярва, но които, тъй като не са били истински богове, е можело да бъдат поставяни в неудобни ситуации. И картините в Camerini d’alabastro са началото на тази революция. Самата фамилия д’Есте е символ на времето на Ренесанса и парадоксите му: цялата фамилия е отдадена на учението, изкуството и новия хуманизъм, и същевременно с това дядото на Алфонсо е наредил жена му да бъде брутално убита заедно с нейния любовник, който бил неин незаконен доведен син, а алфонсовият баща, след като не успял да отрови племенника си, просто го екзекутирал за по-лесно. 

 

  Когато Белини умира две години по-късно, Алфонсо се обръща към Тициан, един от най-добрите ученици на Белини (друг ученик е Джорджоне), и към собствения си придворен художник Досо Доси, за да завършат неговият проект за вакханалии. Това се вижда като погледнете фона от лявата и дясната страна на картината. Вдясно, фонът с дърветата е детайлни нарисуван със същата подробна точност, която се вижда във фигурите. Това е педантичния стил на Белини. Вляво, дивия планински терен, раздвижен с малки сатири и бягащи елени, е изрисуван с по-свободния стил на Тициан. Придворният художник Досо преди Тициан рисува античните сгради в далечината отгоре и добавя ярко зелена зеленина на дърветата отдясно. Или поне само това не променя Тициан като се захваща с картината. Дълго време се е считало, че Доси е нарисувал и фазанът, който е кльофнат нелепо в короните на дърветата, но най-вероятно е нарисуван собственоръчно от херцога, самият той любител-художник, за който е било известно, че е бил доста голям фазан (нещо на нашият лаф за пауна). Освен това, някои доказателства сочат, че картината съдържа препратки към брака на херцога с Лукреция Борджия, може би дори и портрети на двойката – кралското рибарче на преден план, например, символизира дните, които настъпват около зимното слънцестоене, а бракът се е състоял именно през декември 1502 г. Бакхус е представен като момче – това е зимния му вид, като земята преди растежа, идващ с пролетта. Дори самата история, изобразена на картината, също е свързана със слънцестоенето. Овидий я използва, за да обясни жертвоприношението на магаре, заколвано всяка зима, за да отбележи ревящия сигнал, който е предупредил Лотида. Членовете на изтънчения двор във Ферара и по-специално Алфонсо би трябвало да са се забавлявали изключително много на всички тези шифри – самият Алфонсо като млад е бил укоряван от баща си, че е дефилирал по улиците на града без дрехи.

 

  Откъде се знае това, а не се твърди, че Белини е измислил всичко за картината си? Първо, самият Белини не си е падал по митологичните картини, повече харесвал и рисувал религиозни сцени и портрети. Второ, наративната програма на Алфонсо за целия набор от митологични и алегорични картини в camerino d’alabastro е била създадена с помощта на учения хуманист Марио Екикола. Екикола детайлизира разказа, изобразен в "Празника на боговете" и другите вакханалии, превръщайки ги в тематично координирана програма.

 

  С днешната чувствителност е немислимо дори да си представим да рисуваме върху картината на доказан художник, но Алфонсо го прави три пъти. И всъщност това е част от величието на тази картина, защото съчетава върху едно платно талантите на най-големите венециански художници от петнадесети и шестнадесети век плюс замисъла на велик учен. Като всеки допълва другия и всеки допринася за цялото. 

 

  Но темата за празника на боговете не свършва до тук. Тя продължава да се развива през вековете. Две големи фрески от края на зрелия Ренесанс показват такава: централният панел на Рафаело в „Лоджията на Психея“ във Вила Фарнезина и стенният панел на Джулио Романо в Палацо дел Те. И двете стават много известни чрез отпечатъци, които от своя страна вдъхновяват Сульо и Пульо, включително рисуван емайл. И двете фрески показват голяма част от участниците голи. Тадео Зукари на свой ред рисува фреска във Вила Джулия, а в Северна Европа Франческо Приматичо рисува в балната зала на двореца Фонтенбло. Франс Флорис рисува монументален празник с маслени бои, с ширина почти два метра. А в Нидерландия манията започва с картина на Бартоломеус Спрангер, на която Хендрик Голциус прави огромна гравюра и повлича крак за редица нидерландски художници, които се скъсват да рисуват по темата – Корнелис ван Харлем прави над четириметрова картина, както и тази на Якоб Йорданс, а някои художници се връщат към темата по няколко пъти, като Хендрик ван Бален, Абрахам Блумарт (чийто ученик е Ян ван Бейлерт) и Корнелис ван Поленбурх. Самият Рубенс също създава една картина с Брьогел Стария и още една по-късно, а Хендрик ван Бален си сътрудничи с Брьогел Младия. Романтизмът включва и скандинавските богове. От по-късната живопис пример е „Кавгата между Оберон и Титания“(1849) на Джоузеф Ноел Патън. И така нататък, до наши дни.

  

 Изводи:

 

– Jan van Bijlert се признася Ян ван Бейлерт, в оригинал е Ян фан Бейлерт.

– една от основните цели на изкуството е да провокира, откакто свят светува.

– в изкуството винаги има контекст, дори и при липсата на такъв.

– аре да не се правите на по-големи моралисти от Алфонсо д'Есте. 

 

  В крайна сметка изкуството е просто огледало. Всеки вижда толкова, колкото си може.