Много ми пука / I Care A Lot (2020)

 

poster project by me

  

  След като цяла година гледам най-вече пълни бози и ме е страх, че каквото и да подхвана, ще се окаже боклук, най-накрая открих филм, който ми хареса достатъчно много. Дори ме е яд, че в някаква степен се подведох по повечето ревюта и мнения за филма, които бяха споделени и бях останала с нагласата, че е поредната утайка от миналата година. Само че I Care a Lot e безсърдечен, гаден и ужасен по най-добрият възможен начин- това е стилен, сардоничен трилър за ужасни хора, които правят ужасни неща един на друг. Той изглежда абсурдно преувеличен на места, с идеална доза черен хумор и е огромно изкривено удоволствие. Той показва дисфункционалната връзка между главните си герои като отлично използва странна, но перфектна динамика, усложнявайки нашите стереотипни вярвания за това кой е жертвата и кой е насилника. В I Care a Lot няма симпатични герои. Всъщност всеки в този филм е или социопат, или психопат, или и двете. Цялостната визия е ярка и слънчева, а нечовечността на героите е патологична до крайност.

 Със сигурност не трябва да харесваш героите в I Care a Lot. Трябва да ги мразиш. Но ще искаш да видиш как нещата ще ескалират в още по-ужасни ситуации. Защото I Care a Lot е циничен портрет на алчността, излишъка и безпощадната амбиция. Марла (Розамунд Пайк) и Роман (Питър Динклидж) са двата диаметрални полюса на американската алчност- и двамата са хищници, създадени от капитализма, които правят I Care a Lot сатиричен синтез на тази система. Още в самото начало на филма Марла казва, че идеите за честна игра са измислени от богатите, за да смучат от бедните и се възнаграждава само нечестието. Това твърдение не е просто посредствена баналност от страна на сценариста- то отразява както самооправданието на Марла, така и простата истина. В следващият момент разбираш, че Марла е измислила измама, толкова изобретателна и садистична, че дори може да накара някои диктатори да се позасрамят. Марла е акула под формата на законен настойник, който лишава възрастни хора от техният дом, притежания и живот, изцеждайки парите им. Тя е протагонист, който е толкова ефективен в зловещата си безмилостност, че е почти невъзможно да откъснеш поглед от нейния аморален блясък.

 Всъщност не знам кое ме впечатли най-много: мразовитото поведение на Марла, нейната фантастична прическа или нейният жесток гардероб- тя е винаги в съвършени тоалети, убийствено бели кецове или лъскави стилето и толкова прецизен боб, че изглежда като оформен с лазер, с което успява да направи ужасяващо убедителна фигура на пиявица, която се възползва от уязвими хора, при това без да нарушава никакви закони. Марла е ледена кралица, която оперира съвършено с фалшива искреност. Тя може да манипулира съдия и да заплашва гангстер, и прави и двете неща с еднаква автентичност. Тя е чудовищна дори когато се усмихва- особено когато се усмихва. Марла е съвършенство- толкова зла, толкова сигурна в себе си и толкова равнодушна, докато унищожава живота на клиентите си, напъхвайки ги в хосписи, които в някаква степен напомнят показването на лечебните заведения като потенциални затвори в Unsane (2018) на Содърбърг. Дори адвокатът Дийн, който е изпратен да се справи с нея, се възхищава на користта ѝ: "Ако целият ви бизнес не е пример за американската мечта, тогава не знам какво е". Точно това е мечтата, която прави I Care a Lot многозначителен и в крайна сметка злокобен. Той може да бъде и хорър, и обезсилваща драма- възможността да спечелиш пари, използвайки беззащитни хора става още по-противна от факта, че законът позволява това да се случи. Да, Марла е антипод на симпатична героиня. Облечена безупречно във всяка сцена и издишвайки дим като дракон, тя излъчва смразяваща социопатия. И усещането да искаш унищожението на главния герой, при това силен женски герой, е много странно. Дори радикално. Стигаш до момента, в който като виждаш появата на Роман, у теб избуява радост, че, ха, най-накрая тая ще си получи заслуженото. Защото това, което случва на последната "клиентка" на Марла- Дженифър е някакъв хибриден хорър между Кафка и Requiem for a Dream. Това е отвличане и грабеж под прикритието на състраданието и това е очевиден намек относно това как американското общество не само създава Марли, но и им плаща, и ги потупва по рамото. Всичко това се базира на реални факти: като случая с пенсионирания съдия Джон Л. Филипс, чиито назначени настойници разпродават негово имущество за 20 млн. долара и го оставят да измръзне до смърт в институция без лиценз за лечение на хора с деменция. И не е само той- може да прочетете историята на Phyllis Funke. В Ню Йорк всеки може да подаде молба някой да бъде обявен за неспособен. В държава, която гарантира правото на живот, свобода и стремеж към щастие, в кой момент човек се лишава от правото да взема лоши решения? Марла е в състояние да експлоатира възрастните хора, защото системата го позволява. А навсякъде, където има дупки в системата, има някой, който е готов да се възползва от това. И в този момент се разгръща Роман, където Динклидж е в стихията си: независимо дали заплашва някой, мята смути по прозорците или яде еклер, присъствието му е осезаемо и интензивно. След няколко сцени си даваш сметка, че Роман е също толкова отвратителен като Марла. И заедно с това осъзнаваш, че I Care a Lot е съспенс, който е алегория за силата. Вярата на Марла в себе си може да изглежда налудничаво, но тя започва с нейното схващане, че светът е създаден да накара жените да отстъпят. "Ако една жена не играе по свирката ти", казва тя,"я наричаш "кучка", докато я заплашваш". По-късно, когато Марла е вързана за стол, преговаряйки с мъж, който би отрязъл пръстите ѝ с нож за масло и би я убил съвсем хладнокръвно, тя остава невъзмутима, и антипатията ти започва да се преобразява някак във възхищение. Тя се превръща и в злодей, и в героиня, а филмът става своеобразен морално фалирал шахматен двубой между Марла и Роман. Така разбираш, че I Care a Lot е тест, който хвърля много различни, но свързани въпроси към зрителите си:

 Ще мразите ли Марла? Трябва ли да я обвините за всичко като виждате, че хората покрай и зад нея са също толкова зли? Ще изпитате ли удоволствие да я видите смачкана? Можете ли да продължите да я мразите, когато започне да прави нещата, които обикновено прави всеки филмов герой, когато изпълзява от дъното, за да си отмъсти на хората, които са му посегнали и опитали да му навредят? Ако спрете да я мразите, ще се почувствате ли виновни и ще се мразите ли, че сте лапнишаран, или ще мразите филма, че ви е превърнал в лапнишаран? Или ще искате всички да умрат по особено насилствен начин, защото всеки шибан герой е гнусен, а целият смисъл на филма са едни отблъскващи, скверни хора, които правят отблъскващи, скверни неща и се измъкват? Искате ли Марла да спечели? Или Дженифър? Или Роман? Или искате всичките да бъдат прегазени с валяк? Бавно, разбира се. Това все пак е филм, населен изцяло със злодеи.
За себе си мога да кажа, че мразех Марла в началото на филма, мразех я в края на филма, мразех я всеки момент между тях и понякога дори мразех филма, защото се опитваше да ме подтикне в посоката да не я мразя.

 Тук разбираш, че I Care a Lot е едновременно енергичен и скромно зловещ експеримент на Милграм, изследващ пресечната точка на властта и алтруизма. И си даваш сметка, че липсата на съпричастност убива.

 Да, сценарият на моменти натоварва доста границите на доверчивостта, което може да е прекалено за някои зрители, а последните моменти на филма са циничен коментар към структурата, която позволява на такива хищници да процъфтяват, но Пайк и Динклидж са толкова невероятни, че си готов да висиш до самият край, най-вече защото мразиш искрено и двамата в еднаква степен и намираш малки нотки на радост, когато се преебават взаимно. Защото законния бизнес в гъзарски костюм и престъпността често са неразличими, и всички участващи в тях са или зли, или прекалено наивни. 

 I care a lot можеше да е филм за лоши хора, които обръщат нова страница и правят нещо, за да постигнат изкупление, но тая история вече съм я гледала. Вместо това, това е филм за едни низки хора, които правят избори, които стават все по-неморални и скандални, за да застанат на крачка пред другия, еднакво противен и ненавистен. Това, че Джей Блейксън е способен да извлече толкова много хумор от тази предпоставка, е подвиг. А Пайк заслужава Оскар.