„Вегетарианката“ на Хан Канг

 

 Корица: личен проект

“– Сънувах нещо.”

Тази книга ме разби на парчета. Четох я със затаен дъх, усещайки как дланите ми се изпотяват все повече с всяка следваща страница. Започнах я миналият петък, вечерта, и я довърших на следващия ден. После си дадох една седмица време за осмисляне, за да не пиша за нея, повлияна от първосигналните си емоции.

„Вегетарианката“ е повече от история, показваща бруталното отношение към жените: това е съзерцание върху страданието и доколко познаваме другите. По същият начин вегетарианството във „Вегетарианката“ не е просто хранителна прищявка – това е негова версия, която няма нищо общо с кулинарните асоциации с термина, защото изборът на диетата е саботажен акт на самовъзстановяване. Но най-основното, за което става дума е въздържанието. Първоначално Йонгхе отказва месото, но в крайна сметка ще се откаже и от редица други обичайни човешки дейности. И най-накрая ще се откаже и от самото човечество.

„Вегетарианката“ се чете с усещане за заплаха, която е едва доловима като като дъх във врата, сянка в периферното зрение, настръхване на кожата. Точно това усещане прави четенето толкова обезпокоително и тревожно, и носещо в себе си един особен магически реализъм, който може да се срещне в някаква степен при Харуки Мураками. Като доста кратко произведение (200 и няколко страници), допълнителната необичайност е, че разказът е от три различни гледни точки, които образуват симетричен триптих и представят събитията от различни ъгли, без почти никаква перспектива от главния герой на романа. Първо виждаш как вегетарианството на Йонгхе засяга нейния безчувствен съпруг – властен тъпак, съществуващ изцяло в мир със собствената си посредственост – и тази част изглежда като кошмар, достоен за манга на Джунджи Ито; втората част е написана от гледна точка на зетя на Йонгхе, художник, който е сексуално вманиачен от родилния ѝ белег и затова я включва в патологичното си изкуство, възползвайки се от нейната уязвимост; и накрая е нейната сестра, която е единствената останала покрай нея, когато психиката на Йонгхе започва да се срива. Хан Канг описва житейския процес на Йонгхе в прецизна, ясна проза. Конкретността засилва зловещия ефект от внезапното самоотричане на Йонгхе и бруталността на поведението на семейството ѝ. Това, което започва като промяна в нейният хранителен режим, скоро се оказва знак за промяна, която тя иска да направи в статута си на човешко същество. И мълчаливият ѝ протест срещу насилието в храната ѝ и борбата за избора ѝ с всички, които се опитват да я накарат да яде, довеждат до психологическа разнебитеност, която в стресови ситуации расте със скоростта на тиквички върху тор. Всъщност това може да се разглежда като анорексия или като психично заболяване, но това, което аз видях е, че нейният екстремен вегетарианизъм е отхвърляне на насилието и травмите,които е преживяла. Тя се превръща в върховен пацифист, като заема тази позиция, дори ако това напълно я унищожава. Болните от анорексия често искат пълен контрол върху храненето си и собственото си тяло, защото това е единственото нещо в живота им, което чувстват, че могат да контролират. Да имаш контрол над собственото си тяло, особено като жена, винаги е било една от най-важните битки на феминизма. А тази книга разказва именно историята на липсата на свобода на индивида и свързва това с тялото му. Това е тялото, от което Йонгхе иска да се освободи. Не става въпрос само за храна, а за идентичност, свобода и достойнство. Това е темата за автономията над тялото и живота на човек, и последиците от липсата на такава.

Всичко това романът предава с впечатление за колосална тишина, дори когато героите се гърчат от ярост, мъка или похот. Една от причините е, че се използват рядко имена. Роднините се обозначават най-вече като съпруг, баща, сестра, като по този начин се демонстрира една строго йерархична социална система, в която индивидът няма особено значение и доминира груповата идентичност. Йонгхе е главната фигура в историята на всеки, но въпреки това всеки разказвач проектира върху нея своите лични очаквания, желания и несигурност (в първата част, тя е само „моята съпруга“, например). Какво друго е Йонгхе? Аморфно петно като родилния ѝ белег или ренегат, решил да предприеме безразсъдно решение, или е просто изгубено малтретирано дете?

  Йонгхе мълчи – рядко гласът ѝ се чува в страниците на книгата. Не само, защото тя изчезва, отслабвайки заради растителната си диета, а защото просто никой не иска да я слуша.

Това ни води до един от ключовите въпроси в основата на „Вегетарианката“: можете ли да познавате друг човек, дори и близък? Всички, включително сестра ѝ, майка ѝ и съпругът ѝ, говорят за мълчаливата и неразбираема природа на Йонгхе, а това са най-близките ѝ хора или би трябвало да са. Чрез това са засегнати и стандартите, наложени от обществото. Обществото много обича да си пъха носа в неща, които не са негова работа и да вкарва хората в рамки. То възприема всяко отклонение като лично предизвикателство. Тези, които са по-слаби, могат да бъдат доведени до смърт от обществото, като кучето в книгата, което първо започна да му се пени устата, после изкашля кръв и накрая се превърна в супа. Хан Канг пише за отказване от месо, но в действителност става въпрос за всичко. Не ядеш месо? Реши да не се омъжиш? Не искаш да имаш деца? Не смяташ, че майчинството е само и единствено почивка, благословия и щастие? Да, ти си луда. Уморена си? Трудно ти е? Въобразяваш си. Едно време жените са раждали по нивите и нищо им е нямало!

Да, „Вегетарианката“ е феминистка книга. Тук подчертавам дебело, че феминизмът не е да мразиш мъжете, правото да не си бръснеш подмишниците и някакъв женски шовинизъм. Феминизмът е, когато ти кажат „Окей, това си е твоя работа, твой живот, твои правила, твой избор, прави каквото искаш, живей както си прецениш“. И ако съм до теб, това означава, че те уважавам и не те използвам. Йонгхе е използвана от всички и никога не е била уважавана от никого. Всъщност сутринта, когато нещо се пречупва в нея, тя просто започва да уважава себе си. Тя се превръща в човек, който предпочита да умре, отколкото да позволи нещо да ѝ бъде наложено.

В допълнение към тези сериозни теми, които засяга „Вегетарианката“ – това също е разказ за семейна дисфункция. За болезнено прекъснати семейни връзки, за насилствени конфронтации, за физически и емоционален глад, и притча за жената, вегетарианката, в центъра на всичко това. Книгата наистина засяга толкова много критични теми, включително най-фундаменталните въпроси за идентичността, за отговорността към другите и за това, какво прави живота да си струва да се живее.

Разбира се, както често правят добрите литературни произведения, „Вегетарианката“ предоставя няколко различни възможни интерпретации, без да даде нито един ясен отговор и всичко казано до тук са моите лични разсъждения.

Бих допълнила, че усетих влиянието на принципът Ахимса от будизма, както и на азиатският анимизъм със свещените му дървета, което от своя страна ме подсети за вярата на оджибве, според които, личността не изисква човекоподобие, а значение и сила чрез взаимодействието си с другите, дори и да си мечка, скала или дърво. Но ако продължа с това, този текст ще стане прекомерно и излишно дълъг, а вече е прекалено обширен за масовия вкус откъм онлайн съдържание. Ако сте стигнали дотук, поздравявам Ви – Вие сте повече от прекрасни и бих пила кафе с Вас с най-голямо удоволствие.

Така че, приключвам накратко: „Вегетарианката“ е книга-медитация. Чрез образи и чувства тя успява да каже повече, отколкото думите могат да изразят. Прочетете я.

Допълнение: искам да похваля превода на Цветомира Векова. Долкото разбрах това е първият ѝ корейско-български превод и според мен се е справила чудесно! Твърдя го с такава сигурност, защото прочетох и руския превод. Надявам се да продължи с преводите на художествена литература. Ако някой я познава, да ѝ предаде, благодаря предварително!