„Паметта на Истанбул" от Ахмед Юмит

 

  В книжните среди има няколко големи спора, един от които са бележките под линия. Аз съм от читателите, които обичат бележките под линия и никога не съм се дразнила на такава. Е, дойде денят, в който ми се повръщаше от дебилни бележки под линия – в този роман. Само заради тях ми идеше да запокитя книгата в стената. Бележките под линия изобилстват и се вмъкват на тотално неадекватни места, и са напоителни с информация, която няма отношение към самата книга. За едно четиристишие, например, служещо за епиграф, не е достатъчно да разбереш, че е написано от Яхия Кемал Беятлъ (1884–1958), разбираш и, че е ИЗВЕСТЕН турски поет. Освен това, ти се пояснява, че е роден в Скопие, че е учил политически науки във Франция, работил е като университетски преподавател в Истанбул (от 1915 до 1923 г., да не се объркате и да решите, че е от 1916 г., сакън) , а през 1923 г. е избран за депутат във Великото народно събрание на Турция. Бил е и дипломат във Варшава, Лисабон и Мадрид между 1926 и 1935 г., също и в Пакистан от 1946 до 1949 г. Всичко това е за един ШИБAH ЕПИГРАФ!

 

  Или друг пример – в текста се споменават мимоходом тестове с луминол, които пак нямат отношение към действието, но в бележка под линия ни се обяснява, че луминолът е химикал, който при взаимодействие с хемоглобина в кръвта блести зеленикавосиньо, също че се използва от криминалистите за откриване на следи от кръв, които са невидими с просто око и този химикал се напръсква върху обширно място в пълна тъмнина, за да се вижда реакцията. Това, че всичко това може да се сведе до „Луминолът е химикал, който се използва от криминалистите за откриване на следи от кръв, точка“ няма никакво значение, защото може да изгубим времето на читателите, които така и така се хванали да четат тая книга. Самата книга е претъпкана с удивителни знаци като ученически лексикон и супер тъпи диалози. Да не споменавам идиотските обръщения от типа „Мила ми Зейнеб“ или „Скъпи ми Али“, които са перманентни. Кой изобщо говори така в ежедневието си, ега ти?! И дори и да съществува такъв човек, никой не може да ме убеди, че е присъщо за всеки втори. Това вече не знам дали е решение на преводача или самият автор мильосва по дифолт, но аз не можах да издържа и захлопнах окончателно „Паметта на Истанбул“. Дори мисля, че заслужавам някаква награда, че прочетох половината книга. 

 

DNF