9 април 2015 г.

"Четвъртият свят" на Джон Туелв Хокс


cover project by me

(когато най-интригуващият въпрос за една книга е истинската самоличност на автора, сте наясно, че нещо не е в ред)

 Добре дошли в Мрежата. Ние живеем в нея като нормални членове на цивилизацията. Табулата (или както се наричат сами- Братството) контролира Мрежата (вж. "1984") и тяхната амбиция е да имат пълен контрол над целия свят посредством нея. Арлекините и странниците живеят извън Мрежата, за да останат живи. Малко сай-фай, малко Чейс, малко Дан Браун, всички добри са красиви и се обличат в бяло и всички лоши са грозни и се обличат в черно, малка група хора могат да преминават в други измерения, друга малка група хора са се заклели да ги защитават, трета по-голяма група хора, които ги преследват неуморно, преминаващите са странниците, а защитаващите ги са арлекините, има лош странник на име Майкъл, има и добър странник на име Гейбриъл, който е защитаван от арлекинката Лара Крофт, опс, не, беше друга готина мацка с британски акцент на име Мая, мистицизма е нещо добро, материализма е нещо лошо, технологията е зло, защото се използва от бездушните илюминати, оф, искам да кажа от Табулата, за да контролират безмозъчните маси на Матрицата, не, имах предвид ежедневно употребяващата мобилен телефон/джипиес/фейсбук популация от населението, само един мистик тип Исус, Буда и пр. може да ни спаси от злото, забъркайте и вековните битки между него и доброто ("и нека Силата бъде с теб, Мая") и злият близнак, който трябва да бъде изкупен, историята се опитва да има същото чувство за всепроникваща параноя като творбите на Филип К. Дик, но само се опитва, пълно е с мистични алабализми, които рядко се дообясняват и като се има предвид колко са препълнени с клишета романите, сериозно се замислих дали автора се крие зад самоличността на Джон Туелв Хокс не толкова заради Мрежата, а за да не се свързва името му с тия книги. Най-нелепия аспект от всичко е очарованието на някои хора, които си фантазират историческа Япония като златни мечове, нинджи и тайни общества. Можете да се обзаложите, че от тези книги ще направят страхотен филм и най-гениалното хрумване ще бъде да вземат интервю на автора с индианския псевдоним, с претенцията му, че живее извън Мрежата, който ще е със скрита физиономия и акцента ще пада върху шитите му по поръчка дрехи.
 Все пак става за непретенциозно четене, де.

3 април 2015 г.

"Метро 2034" на Дмитрий Глуховски


cover project by me

 Никой не може да постигне пълната мизерия на постапокалиптичната пустош както прави това Глуховски. Това не може да му се отрече. И важи и за тази книга. Продължението на "Метро 2033" обаче наистина се различава в други насоки. Главният герой Артьом от първата част почти не се споменава, за сметка на това всичко е концентрирано върху Хънтър, Омир и Саша ( да, този път изненадващо има и жена). Героите са разработени много добре- по никакъв начин не ми стояха фалшиво. Но напрежението почти лиспва в сравнение с първото "Метро". Тази книга някак разчита повече на размислите на Омир и на екшъна по станциите, и толкова. Историята е по-правдоподобна, което води до по-реалистичен поглед върху всичко, но самата тя стои плоско. Може би, защото авторът е решил да заложи повече върху изграждането на човешките фигури. Краят е твърде рязък и някак не добре обмислен. Стилът на писане обаче е много добър, личи си, че Дмитрий Глуховски е дръпнал много в това отношение. В крайна сметка за мен "Метро 2034" не е лоша книга, въпреки недостатъците си. Може би, защото очакванията ми не бяха високи и бях подготвена, че мога да се разочаровам. Имайте го предвид.

Б.а.- кориците са две заради един бас. Интересно ми е кой коя ще хареса повече.


cover project by me

24 март 2015 г.

„Все още Алис” на Лиса Дженоува


cover project by me

 От известно време бях набелязала тази книга не заради спечеления Оскар на Джулиан Мур (сигурна съм, че е перфектна), а заради това, че засяга темата за болестта на Алцхаймер, която ми е особено близка, защото баща ми почина от това. Той също като главната героиня във „Все още Алис” имаше ранна форма на Алцхаймер, само че при него всичко продължи почти 12 години. Отлагах книгата до 12 март, когато почина Тери Пратчет, който страдаше от абсолютно същата диагноза. На следващият ден прочетох статията на Самуил Петканов, в която обяснява защо се е усмихнал, когато Тери Пратчет е умрял- защото за него тази болест е нещо страховито. Известно време след това попаднах на подобно мнение от Светлана Комогорова - Комата, чиято майка е с тази диагноза. С две думи- не си заслужава да се живее с Алцхаймер. Самият Пратчет направи филм за евтаназията и правото да умреш достойно поради ужаса от болестта си. И въпреки, че мога да разбера защо Самуил Петканов и Комата мислят така и бях до баща ми плътно през най-тежката последна фаза на болестта, както и обожавам Пратчет, аз не поддържам тази позиция. Защото съм против легализирането на подпомогнатата смърт във всякаква форма, включително и в тази да отписваме човек, само защото синапсите на мозъка му разпадат. Хората, включително и аз, правят какви ли не предположения за качеството на живот и нивата на независимост на всички увредени хора, и те почти винаги са погрешни. Няма да броя колко хора биха възкликнали "аз просто няма да мога живея така" или "няма да имам силата в такава ситуация" независимо дали става въпрос за човек с церебрална парализа, ампутиран крайник или болен от деменция. Само че ние знаем какво е да живееш като човек с увреждане като наблюдаваме определен брой такива хора, гледани през обектива на хора без увреждания. Във филма на Пратчет има един човек с моторно-невронно разстройство, за който представата, че ще дойде момент, в който няма да може да избърше сам задника си го побърква до степен, че предпочита да сложи край на живота си, а майката на мъж с множествена склероза заявява, че живота, който води сина ѝ е неприемлив. Работата е там, че много хора живеят по този начин. Много хора разчитат на други за повечето си ежедневни задачи, а за някои се изискват 24-часови грижи. Да се наложи да разчиташ някой друг да ти избърше задника не е нещо, към което всеки се стреми, но съм сигурна, че точно това не е убило никой. Често поддръжниците на евтаназията говорят за желанието да се избегне болката и страданието, но по-често се чуват истории като тези във филма на Пратчет, които засягат загубата на автономността, независимостта и егото. И по този начин като става въпрос за нелечима болест, която води точно загубата на посочените, болните се стигматизират като бреме, а не като човешки същества, които заслужават реално достойнство и уважение- презумпцията е че хората с увреждания имат по-лошо качество на живот и че е по-добре да си мъртъв отколкото инвалидизиран. В този смисъл очаквах повече от "Все още Алис". Въпреки че перспективата е уникална, бях разочарована и се насилвах да почувствам съпричастност с главната героиня. За мен тя си остана хленчеща, властваща и привилегирована. Също нямам идея защо трябва разболяването на професор по психология от Харвард е по-трагично от един обикновен шофьор на такси, например. Многобройните намеквания за интелигентността на Алис в един момент започнаха да ме дразнят. Опростяването на болестта е ужасно. Както и фалшивото звучене на реалността на деменцията. Героите са слаби и има прекалено много моменти, в които все едно четете информационна брошура за Алцхаймер. Единствената стойност на тази книга е образователната, дори умишлено на моменти. Която обаче е достатъчно важна. Затова препоръчвам тази книга. Сигурна съм, че има хора, на които „Все още Алис” е и ще им подейства очистително и е/ще е сърдечно трогателна, но със сигурност за всеки би била много добра като начин да научите повече за болестта на Алцхаймер.

16 март 2015 г.

"Къщата на клоуните" от Галин Никифоров


cover project by me

 Признавам- предубедена съм към новите (и не само) български автори. За да се престраша да хвана и зачета книга от такъв ми коства поне месец самоубеждаване, позитивно мислене, подсъзнателни мотивации, медитация и сутрешни самокандърдисвания пред огледалото, и изобщо използване на целия актив от всичкия self-help бълвоч, който съм изчела, което погледнато реално си е един огромен плюс в полза на последния. Разбира се, всеки нормален човек би се попитал защо трябва да се инатя и да си губя времето след като така или иначе съм преднамерена, но все пак твърдоглавието ми е по-голямо от превземките, пък и вярвам на сър Исак Нютон, който е заявил, че геният е постоянство на мисълта, съсредоточена в известно направление, и предпочитам да мисля за това като развитие на гения ми, а не като форма на глупостта. Чудесното в този случай, че понякога откривам истинско съкровище, което в комбинацията с искрената изненада, го прави толкова неописуемо, че в продължение на часове се чудя защо изобщо хората се друсат като има къде по-яки изживявания. Едно такова съкровище е "Къщата на клоуните" на Галин Никифоров. Сюрреалистична меланхолична история, обсебена от смъртта. Главният герой има само своята майка- Богинята, след като баща му- Триръкия, умира при инцидент по време на изпълнение на номера си в цирка, и своите книги, докато не се появява Майа, безмълвна и отнесена в собствения си свят и детето им- Странност, което е със синдром на Даун. Има го Махагоновия замък и Къщата на клоуните. И навсякъде е смъртта под различни концепции- от театралната смърт, през символичната смърт, до тайнствената смърт. Всичко това е поднесено като изповед, включваща странността и чудатостта, мечтите, любовта и отчаянието като стремеж към личното спасение чрез обръщането към себе си. Прочетете я, струва си.

"Душата ми е зимен плаж, покрит с крехките скелети на отдавна умрели чайки..."

11 март 2015 г.

"Човек на име Уве" от Фредрик Бакман


cover project by me

 В старият ми квартал, пред съседния вход по цял ден на пейките висеше дядо Пацо, който настървено следеше кой ще си метне боклука през балкона. При успешен случай на изхвърлен боклук, дядо Пацо го вземаше, влизаше във входа и стриктно го изсипваше пред входната врата на престъпника. Когато с другите деца играехме на криеница, ръбче или ластик, винаги отнякъде се появяваше чичо Методи, който съвсем очевидно мразеше всички деца, които пищят, дерат се и тропат под балкона му, успяваше да надвика всички ни и да ни натърти всеки път, че  е най-добре да играем на близкия стадион, който е създаден за тази цел или да се приберем и да учим, за да излязат от нас свестни хора, а не развейпрахове, на където сме се запътили. Всеки е познавал и познава такива хора. Всеки се е сблъсквал с подобни кисели и раздразнителни типове и типки, които ти лазят по нервите с непоколебимите си принципи, ограничени убеждения и тесен поглед над нещата. Преди време по стечение на обстоятелствата се запознах с една жена, която ми досаждаше с негодуванията си от околния свят при всеки възможен случай, редовно ме засипваше с информация, която най-малкото ме  интересуваше, възмущаваше от съседката, която вмирисала целия етаж с гранясалото си олио и тъкмо бях започнала да обмислям планове за успешното отсраняване на тази личност от живота ми, когато по чиста случайност разбрах, че десет години се е грижила за болния си свекър, след като съпруга ѝ алкохолик удобно се разкарал безследно след раждането на второто им дете, което се появило на този свят със синдром на Даун, и което починало на 12-годишна възраст след като го блъснала кола пред блока, същевремено тя всяка сутрин носела и продължаваше да носи топло ядене на местния клошар, и поддържала и поддържаше чистотата на общата градинка съвсем доброволно, макар и мърморейки срещу всички околни идиоти.
 Всичко е такова, каквото е, но нищо не е такова, каквото изглежда.
 Започнах да чета "Човек на име Уве" с нарастваща досада към вечно мрънкащия чичка. И неусетно се озовах в същото положение като при гореспоменатата жена. Осъзнах, че етикетите под формата на предразсъдъци са удобно нещо, защото най-малкото спестяват време- можеш да формираш мнение без да се налага да научиш повече факти. И се засрамих от себе си. Защото дори и най-простият човек си остава едно невероятно сложно същество. Мислех, че тази книга ще е лека и лесна за четене. В много отношения тя е такава: не е предизвикателство в литературния смисъл, има достатъчно чувство за хумор, но е далеч по-дълбока от това, което претендира да бъде: това е трагикомичен роман, който подобно на главния си герой, има огромно сърце. Някои биха нарекли Уве темерут, прекрасна дума, означаваща човек с труден характер, заядлива личност и пълно лайно. Той граничи с обсесивно-компулсивен маниак, но всъщност е сприхав човек, който не търпи глупаците и обича нещата да се правят по начина, по който трябва; той е човек на черното и бялото, на строгите принципи, пълната почтеност и колоните от цифри. И въпреки че мнозина смятат, че той е груб и неприятен човек, колкото повече го опознавате, ще откриете, че той е един от най-милите хора, които познавате. Прекрасна книга.