1 май 2015 г.

"Зовът на костите" на Долорес Редондо


cover project by me

 В повечето случаи продълженията не са добри. Но в този случай не е така. За мен втората част на трилогията за Бастан е по-добра от първата. Главният герой отново е инспектор Амая Саласар, която се сблъсква с поредния заплетен случай, в който убиеца контактува директно с нея по специфичен начин (няма да уточнявам, защото ще спойлна). Има и исторически препратки за аготите, живели преди векове в Бастан и които са били местната група на отритнатите от обществото, съответно освен презрени, са били и малтретирани във всякакъв аспект (нямахте представа, нали? Аз също). Развитието на умението да пише на Редондо е видимо, а невероятния пейзаж на Навара и древните ѝ гори, с добра доза трилър, психологически и митологически съставки, допринасят за поддържането на интереса и допълват оригиналността и индивидуалността на "Зовът на костите". 

30 април 2015 г.

30/04


clothes / дрехи - secon hand
sneakers / кецове - Mat Star
backpack / раница - някакво магазинче от пресечките в близост до Женския пазар

 Всеки себеуважаващ се лайфстайл блог има фешън рубрика. То и моят има, ама в нея няма нищо. Това, разбира се, не е въпрос, който да ми е толкова приоритетен, че да не ме оставя да спя, но все пак освен, че рубриката съществува, факт е и това, че едно от главните ми хобита са дрехите. Това може би ще накара някаква част от вас, които са си представяли, че съм интелектуалка, за която облеклото не е никаква грижа и редовно отива до магазина за чушки, обута в пантофи, поради заплеса си, да преживеят шок и да им падна в очите заради повърхностните си влечения, но ще поема този риск.
За съжаление не мога да тагвам марки и да ви упътя коя дреха от къде да си купите, защото над 90% от гардероба ми е купен от секънд хенд магазини и нямам никаква идея кое от коя колекция е или подобни екзистенциални въпроси.
 Всъщност просто искам да се изфукам с новите си леопардови кецове.

9 април 2015 г.

"Четвъртият свят" на Джон Туелв Хокс


cover project by me

(когато най-интригуващият въпрос за една книга е истинската самоличност на автора, сте наясно, че нещо не е в ред)

 Добре дошли в Мрежата. Ние живеем в нея като нормални членове на цивилизацията. Табулата (или както се наричат сами- Братството) контролира Мрежата (вж. "1984") и тяхната амбиция е да имат пълен контрол над целия свят посредством нея. Арлекините и странниците живеят извън Мрежата, за да останат живи. Малко сай-фай, малко Чейс, малко Дан Браун, всички добри са красиви и се обличат в бяло и всички лоши са грозни и се обличат в черно, малка група хора могат да преминават в други измерения, друга малка група хора са се заклели да ги защитават, трета по-голяма група хора, които ги преследват неуморно, преминаващите са странниците, а защитаващите ги са арлекините, има лош странник на име Майкъл, има и добър странник на име Гейбриъл, който е защитаван от арлекинката Лара Крофт, опс, не, беше друга готина мацка с британски акцент на име Мая, мистицизма е нещо добро, материализма е нещо лошо, технологията е зло, защото се използва от бездушните илюминати, оф, искам да кажа от Табулата, за да контролират безмозъчните маси на Матрицата, не, имах предвид ежедневно употребяващата мобилен телефон/джипиес/фейсбук популация от населението, само един мистик тип Исус, Буда и пр. може да ни спаси от злото, забъркайте и вековните битки между него и доброто ("и нека Силата бъде с теб, Мая") и злият близнак, който трябва да бъде изкупен, историята се опитва да има същото чувство за всепроникваща параноя като творбите на Филип К. Дик, но само се опитва, пълно е с мистични алабализми, които рядко се дообясняват и като се има предвид колко са препълнени с клишета романите, сериозно се замислих дали автора се крие зад самоличността на Джон Туелв Хокс не толкова заради Мрежата, а за да не се свързва името му с тия книги. Най-нелепия аспект от всичко е очарованието на някои хора, които си фантазират историческа Япония като златни мечове, нинджи и тайни общества. Можете да се обзаложите, че от тези книги ще направят страхотен филм и най-гениалното хрумване ще бъде да вземат интервю на автора с индианския псевдоним, с претенцията му, че живее извън Мрежата, който ще е със скрита физиономия и акцента ще пада върху шитите му по поръчка дрехи.
 Все пак става за непретенциозно четене, де.

3 април 2015 г.

"Метро 2034" на Дмитрий Глуховски


cover project by me

 Никой не може да постигне пълната мизерия на постапокалиптичната пустош както прави това Глуховски. Това не може да му се отрече. И важи и за тази книга. Продължението на "Метро 2033" обаче наистина се различава в други насоки. Главният герой Артьом от първата част почти не се споменава, за сметка на това всичко е концентрирано върху Хънтър, Омир и Саша ( да, този път изненадващо има и жена). Героите са разработени много добре- по никакъв начин не ми стояха фалшиво. Но напрежението почти лиспва в сравнение с първото "Метро". Тази книга някак разчита повече на размислите на Омир и на екшъна по станциите, и толкова. Историята е по-правдоподобна, което води до по-реалистичен поглед върху всичко, но самата тя стои плоско. Може би, защото авторът е решил да заложи повече върху изграждането на човешките фигури. Краят е твърде рязък и някак не добре обмислен. Стилът на писане обаче е много добър, личи си, че Дмитрий Глуховски е дръпнал много в това отношение. В крайна сметка за мен "Метро 2034" не е лоша книга, въпреки недостатъците си. Може би, защото очакванията ми не бяха високи и бях подготвена, че мога да се разочаровам. Имайте го предвид.

Б.а.- кориците са две заради един бас. Интересно ми е кой коя ще хареса повече.


cover project by me

24 март 2015 г.

„Все още Алис” на Лиса Дженоува


cover project by me

 От известно време бях набелязала тази книга не заради спечеления Оскар на Джулиан Мур (сигурна съм, че е перфектна), а заради това, че засяга темата за болестта на Алцхаймер, която ми е особено близка, защото баща ми почина от това. Той също като главната героиня във „Все още Алис” имаше ранна форма на Алцхаймер, само че при него всичко продължи почти 12 години. Отлагах книгата до 12 март, когато почина Тери Пратчет, който страдаше от абсолютно същата диагноза. На следващият ден прочетох статията на Самуил Петканов, в която обяснява защо се е усмихнал, когато Тери Пратчет е умрял- защото за него тази болест е нещо страховито. Известно време след това попаднах на подобно мнение от Светлана Комогорова - Комата, чиято майка е с тази диагноза. С две думи- не си заслужава да се живее с Алцхаймер. Самият Пратчет направи филм за евтаназията и правото да умреш достойно поради ужаса от болестта си. И въпреки, че мога да разбера защо Самуил Петканов и Комата мислят така и бях до баща ми плътно през най-тежката последна фаза на болестта, както и обожавам Пратчет, аз не поддържам тази позиция. Защото съм против легализирането на подпомогнатата смърт във всякаква форма, включително и в тази да отписваме човек, само защото синапсите на мозъка му разпадат. Хората, включително и аз, правят какви ли не предположения за качеството на живот и нивата на независимост на всички увредени хора, и те почти винаги са погрешни. Няма да броя колко хора биха възкликнали "аз просто няма да мога живея така" или "няма да имам силата в такава ситуация" независимо дали става въпрос за човек с церебрална парализа, ампутиран крайник или болен от деменция. Само че ние знаем какво е да живееш като човек с увреждане като наблюдаваме определен брой такива хора, гледани през обектива на хора без увреждания. Във филма на Пратчет има един човек с моторно-невронно разстройство, за който представата, че ще дойде момент, в който няма да може да избърше сам задника си го побърква до степен, че предпочита да сложи край на живота си, а майката на мъж с множествена склероза заявява, че живота, който води сина ѝ е неприемлив. Работата е там, че много хора живеят по този начин. Много хора разчитат на други за повечето си ежедневни задачи, а за някои се изискват 24-часови грижи. Да се наложи да разчиташ някой друг да ти избърше задника не е нещо, към което всеки се стреми, но съм сигурна, че точно това не е убило никой. Често поддръжниците на евтаназията говорят за желанието да се избегне болката и страданието, но по-често се чуват истории като тези във филма на Пратчет, които засягат загубата на автономността, независимостта и егото. И по този начин като става въпрос за нелечима болест, която води точно загубата на посочените, болните се стигматизират като бреме, а не като човешки същества, които заслужават реално достойнство и уважение- презумпцията е че хората с увреждания имат по-лошо качество на живот и че е по-добре да си мъртъв отколкото инвалидизиран. В този смисъл очаквах повече от "Все още Алис". Въпреки че перспективата е уникална, бях разочарована и се насилвах да почувствам съпричастност с главната героиня. За мен тя си остана хленчеща, властваща и привилегирована. Също нямам идея защо трябва разболяването на професор по психология от Харвард е по-трагично от един обикновен шофьор на такси, например. Многобройните намеквания за интелигентността на Алис в един момент започнаха да ме дразнят. Опростяването на болестта е ужасно. Както и фалшивото звучене на реалността на деменцията. Героите са слаби и има прекалено много моменти, в които все едно четете информационна брошура за Алцхаймер. Единствената стойност на тази книга е образователната, дори умишлено на моменти. Която обаче е достатъчно важна. Затова препоръчвам тази книга. Сигурна съм, че има хора, на които „Все още Алис” е и ще им подейства очистително и е/ще е сърдечно трогателна, но със сигурност за всеки би била много добра като начин да научите повече за болестта на Алцхаймер.