16 януари 2016 г.

"Книга за гробището" на Нийл Геймън


cover project by me

 Ще спечелите много ако прочетете "Книга за гробището", защото тя носи истинската красота на една книга, перфектна във всяко отношение. Безупречен баланс на красота и трогателност, ужас и радост, и е написана красиво.

 "От мрака изплува ръка с нож."

 Още с първото си изречение Геймън ми напомни защо обичам да го чета и аз го обичам заради това.

 Едно гробище отглежда дете. Това е краткото резюме на приказката, която разказва Геймън, която в добрата традиция на братя Грим, започва с тройно убийство. Идеята, че сираче отраства в гробище, изглежда морбидна, но вместо да четеш за самотно, изоставено дете, обитаващо място на смъртта, четейки чувстваш топлината и любовта, с които гробището и обитателите му, приемат детето и се грижат за него.
 Геймън е майстор на голямото изкуство на простотата и "Книга за гробището" не е изключение. Тя е проста, без да е обикновена или скучна- едно от ключовите умения в писането за деца. Той доказва също, че не е необходим сложен и завъртян сюжет, за да се създаде нещо значимо и/или смислено. Разбира се, "Книга за гробището" само изглежда като приказка, но всъщност не е. Тя е живо същество- има тяло и душа. Тялото е измислица, но душата е реалност. Има много елементи, които са ми присърце- една от поуките е, че да свършиш добра работа означава да живееш и с последствията от нея, и че последствията не винаги са толкова чудесни, колкото бихме искали; другата ми любима поука е, че отмъщението струва адски скъпо; харесва ми как простата необичайна употреба на главна буква може да промени изцяло значението на една дума; обожавам това, че може да се каже толкова много за някой, само чрез надписа на надгробната му плоча; обичам Ник и обичам Сайлъс, обичам Лиза Хемпсток и Скарлет, обичам да мразя всичките Джаковци, обичам дори Гибелта по някакъв тъмен и извратен начин; пленена съм от "Стигна до мястото, където след един пикник отпреди трийсет години сега се издигаше голямо ябълково дърво"; респектирана съм от повдигнатите теми за смъртта, общността, паметта и миналото, състраданието, свободната воля и съдбата; възхищавам се, че Геймън за пореден път успява да свърши привичната си невероятна работа в проучването на идеята, че въображаемия свят на един човек е нечия друга реалност; и изключително ми допада, че всеки, независимо от възрастта си, може да оцени "Книга за гробището".
 Ако трябва да съм кратка в описанието си за тази книга, бих използвала много известния цитат от друга геймънова книга: "Вълшебните приказки са верни не защото ни показват, че дракони съществуват, а защото ни учат, че драконите могат да бъдат победени".

 И за заключение:

"— Назови различните видове хора — продължи мис Лупеску. — Сега!
Ник се замисли за момент.
— Живите — започна той. — Ъ-ъ… Мъртвите. — Спря за момент и после добави несигурно: — Котките?"


 Други ревюта:


25 ноември 2015 г.

"Пътят" на Кормак Маккарти


cover project by me

 Бележки в полетата

 (нарисувано охлювче)

 Как да пишеш като Кормак Маккарти

 Представи си, че си Хемингуей след шепа барбитурати. Придържай се към богатият лиризъм на Фокнър, безизразният минимализъм на Реймънд Карвър, облеченият в желание за живот песимизъм на Бекет и представата как би изглеждал един постапокалиптичен свят от творбите на златната ера на научната фантастика.

 Особености

1. Използвай кратки прости изречения.
2. Увери се, че първото изречение съдържа глагол.
3. Във второто обаче го пропусни.
4. В третото също.
5. Повтори до края.
6. Или по-добре зарежи.

 Примерен резултат

 Татко, - каза момчето.
 Да.
 Какво е това?
 Кавички.
 Какво правят те?
 Отличават неизвестните, странични спрямо контекста, названия на обекти или разграничават пряка или чужда реч.
 Могат ли да се ядат?
 Не, не могат.
 Какво се е случило с тях?
 Не знам точно. Това е добър въпрос.
 Но тях все още ги има.
 Да. Поне за известно време ще ги има.
 Колко време?
 Не знам. Може би доста.
 Страх ме е.
 Всичко е наред, просто няма да им обръщаме внимание.

 Въпрос

 Колко пъти се среща думата "пепел" в текста? Стигнах до 43 и се изморих. А не съм стигнала средата.

 Бележка с три удивителни

 Всъщност канибализмът като техника за оцеляване не е много ефективен.

 Бележка с една удивителна

 Не мога да кажа със сигурност какво щях да правя, ако след апокалипсис се озова сама с един син в пустошта и никакъв смартфон. В представите ми съм една Шарлиз Терон с опушен черен грим и умело боравеща със самозареждаща се карабина, но реално ще бъда третостепенната героиня, която никой не е забелязал. Но дори и такава, със сигурност няма да използвам тази книга за наръчник по оцеляване.

 (нарисувани четири снежинки)

 Бележка цитат

 „Не мога да продължа, ще продължа” - Самюъл Бекет, "Неназовимото"

 Сън

 Пия кафе с Кормак Маккарти в Докторската градина, говорим си разни общи работи и го питам:
 - Но, Кормак, сигурен ли си, че е редно да изопачаваш и пренебрегваш някои основни подробности?
 И Кормак ме поглежда и казва:
 - Това е фантастика, идиотка такава.

 Съвкупност от любими цитати

 Като началото на някаква студена глаукома, която замъгляваше света. Той я улови и проследи как се топи в дланта му, сякаш това беше последната нафора от християнския свят. Никой не пътуваше по този път. Мислеше си, че ако живее дълго, накрая целият свят ще изчезне, стопявайки се бавно в паметта. Изкрещи срещу своя мрак и своя студ и бъди проклет. Никога е твърде много време. Безнадеждни черупки на хора, клатушкащи се по шосетата като преселници в някаква трескава страна. Никога изобщо не е време. Искрите се понасяха нагоре и умираха в беззвездния мрак. По този път вече няма говорители на Бога. Каква е разликата между онова, което никога няма да бъде, и онова, което никога не е било? Мракът на невидимата луна. Пепелта падаше върху снега като черен покров. Следи от стихийни пожари по застиналите пясъци. В мрака и тишината той виждаше малки случайни светлини да пробягват върху мрежата на нощта. Когато свещеният език бъде лишен от своите референти, той губи и своята реалност. Канализационна тръба. Тъмна серпентина на мъртва лоза, която пълзеше надолу като графичен знак на някакво предприятие. Малка утайка се въртеше бавно в хидравличен стълб. Студеното неумолимо кръжене на незавещаната земя. Съкрушителната черна празнота на вселената. Време назаем, свят назаем и очи назаем, с които да бъде ожален. Няма никакъв Бог и ние сме неговите пророци. Пластмасова сърничка в един двор. Една огромна солена гробница. Всеки ден е лъжа. Малко бяха нощите, през които, лежейки в мрака, да не бе завиждал на мъртвите. Десетки хиляди мечти, погребани в изгорелите сърца. Няма пророк в дългата хроника на земята, който да не заслужава да бъде почетен тук днес.

Бележка цитат

 „Слънцето осветяваше, без да има друга алтернатива, нищото ново” - Самюъл Бекет, "Мърфи"

 Бележка напомняне

 Боклукът за един човек е съкровище за друг (това е в контекста на полученото съобщение от Алекс в два през нощта, след като прочете същата книга: "Пътят" е трябвало да бъде кръстен "Прътът", защото не представлява нищо повече от опит на Маккарти да покаже на света, че има голяма литературна пишка").

 Забележка на края

 "Пътят" се чете бързо и няма особено голям сюжет. С всичко нахвърляно до тук, осъзнавам, че вече сте запознати с по-голямата част историята. Съжалявам.

"Мечът на лятото" на Рик Риърдън


cover project by me

 Питая искрено страхопочитание към този човек Рик Риърдън. Понякога не мога да повярвам, че неговите книги са написани от петдесет годишен мъж, защото те звучат толкова убедително сякаш са писани от тийнейджър. Обожавам светът на Риърдън. Не съм споменавала колко обичам творчеството му, но сега ще го натъртя. Няколко пъти. Ако все още не сте чели нещо от него... Какво правите още тук?
 Преди да прочета "Мечът на лятото", мислех че няма как Рик Риърдън да напише нещо по-добро от книгите за Пърси Джаксън. Само че не бях права. Рик Риърдън е написал комичен, бърз и динамичен роман- "Мечът на лятото" е една от най-смешните книги, които съм чела тази година (достатъчно е да прочетете заглавията на главите). Толкова много неща ме накараха да се смея на глас, че няма да мога да изброя всичките- от джуджето фешън жертва Блицен, през пристрастеният към сериали Тор, до страшната гигантска катерица и най-готиният говорящ меч на всички времена. Харесвам тази книга не само заради това, имам множество причини, но ако тръгна да ги изброявам, ще ги четете докато излезе следващата книга. Риърдън не изневерява на себе си и книгата обхваща творчески преразкази на скандинавските митове, с викинги, джуджета, елфи, валкирии и магия, и я актуализира със забавни препратки към поп културата, и употребата на смартфони и Wi-Fi, например. Действието е бързо, историята се разгръща с идеално темпо и преминаваш от едно смешно положение в друго. Често ми се случваше да не повярвам какво точно се е случило, защото беше повече от нелепо и аз не можех да спра да се хиля. Героите са разнообразни с изградени характери и подробности, които не са пренебрегнати, което ги прави наистина запомнящи се- Магнус, от бездомен тийнейджър, оцеляващ на улицата, до герой на Асгард, не е типичният протагонист и колкото и да напомня на Пърси Джаксън, е различен. Той е смирен, благодарен за това, което има, по-зрял, забавен и саркастичен на необходимото за това ниво. Особено ми допадна естествената му позиция да не забива само в битките и предизвикателствата, а да погледне на ситуациите и от друг ъгъл. Магнус е страхотен герой, също като Пърси, но за мен лично е по-готин. Пък и прилича на Кърт Кобейн. Освен него имаме джуджето Блицен, който както вече споменах има око за модата и личния стил, глухият елф Харт, който говори с езика на знаците и валкирията мюсюлманка Сам.
 В книгата няма сюжетни дупки, историята се развива гладко и всяко събитие безпроблемно преминава към следващото. За да не споменавам отново колко е смешна книгата, ще кажа само, че "Мечът на лятото" е една от най-добрите книги на Рик Риърдън. И съвсем чистосърдечно я слагам на първо място в класацията ми за young adult романи за тази година.

 P.S.

 Чакам с нетърпение следващата част "Чукът на Тор" и нов роман с китайската митология.





 Други ревюта: