3 юли 2015 г.

"Океанът в края на пътя" от Нийл Геймън


cover project by me

 Понякога се появяват книги, които заслужават шест звезди в goodreads. Това е една от тях. И ще е несправедливо да нарека това, което ще напиша, мнение. Не е мнение. Това е реакция.
 Защото:
 Има някои автори, които са създали собствен жанр. Нийл Геймън е един от тях. Неговите книги не са фентъзи, ърбън фентъзи, дарк фентъзи, фантастика или каквото и да е там. Те са на Геймън, уникална смес от хумор, остроумие, митология и силен разказвач, който прави най-странните и невероятни скокове на въображението да изглеждат като нещо в реда на нещата. Поради това съм наясно, че Нийл Геймън може да разкаже една история, която те оставя с болящи очи и схванати ръце, защото просто си принуден да прочетеш само-още-една-страница. А някои сцени създават умствени образи като подробни картини и генерират почти физическа болка. Но въпреки това "Океанът на края на пътя" ме свари неподготвена.
 Може ли едно езерце да бъде океан? Ако отговорите с да, вие също ще харесате тази книга. "Океанът в края на пътя" ме накара да обичам Нийл Геймън повече отколкото го обичам по принцип. Доколкото е възможно това.
 Цялата история е амалгама от детска невинност, мистерии, чудеса, необяснимости, приятелство, любов, саможертва, жестокости, забрава и неща, които се крият зад ъглите на реалността и се просмукват през пукнатините на света. В тази книга може да намерите приказка, хорър, драма, приключения, хумор, философия, и всичко това макар и събрано в 200 страници е огромно, защото Геймън постига много повече отколкото други автори в 800 страници. Например, има един прекрасен момент с гореща вана, супа, коте и ябълков пай. Стига толкова. Спрете да четете това и отидете да си вземете "Океанът на края на пътя"- една наистина красива, страшна, великолепна и истинска книга. Малка като океан и огромна като езеро. 

26 юни 2015 г.

"Момичето, което плуваше с делфини" от Сабина Берман


cover project by me

 Сабина Берман е драматург, писател, есеист и театрален и филмов режисьор. Има куп награди и е преведена на 11 езика, и публикувана в 33 държави. Само заради това ми е чудно как може да напише цял роман без да направи елементарна подготовка върху основни неща, върху които се крепи историята. Можеше да изгледа дори най-елементарна документалка за дивите деца по някой научно-популярен канал или в YouTube, да прочете основната статия в Уикипедия и няколкото свързани, и да метне не толкова бърз поглед върху информацията за аутизма. Иначе се получават някакви евтини спекулации и дилетантщина. Тъй като Сабина Берман все пак е човек на изкуството, мога да приема, че е скарана с математиката и ѝ е трудно да решава уравнения с едно неизвестно и затова преглътнах елементарното изчисление, че майката на главната героиня би трябвало да е минала 60-те, когато я е родила. Самата история почти припокрива до голяма степен историята на Темпъл Грандин, но за всеки, който не е гледал едноименния филм, това няма да е голям проблем (макар че мен ме побъркаха определени копи-пейст моменти). Сравнението с "Форест Гъмп" на Уинстън Грум е неуместно- няма нищо общо. За разлика от "Форест Гъмп", перспективата, разказана в първо лице, ед.ч., на 42-годишната аутистка Карен а.к.а. Аз, през цялото време ми беше неубедителна, но тъй като аз наистина не съм запозната отблизо с това състояние, нито имам приятели аутисти, може и да греша, и проблема да е изцяло мой. Въпреки всичко това, основните теми на "Момичето, което плуваше с делфини" са супер интересни- връзките между хората и животните, човешкия стремеж към господство над животинския свят и насилието като негова производна в частност; какво означава да бъдеш човек; темата за neurodiversity или по-точно идеята, че хората с по мека форма в аутистичния спектър са по-способни на голям принос към обществото; трогателно сравнение на философията на Декарт с Дарвиновата теория на еволюцията; черно-белият свят през очите на Карен, която не може да долови нюансите, не понася метафорите и не умее да лъже, и подобни. Заради това книгата си заслужава прочита. Най-малкото, след това няма да погледнете консервата си с риба тон по същия начин.

p.s.
 Много искам да попитам българският преводач защо Me, Who Dove into the Heart of the World (или La Mujer Que Buceo Dentro del Corazon del Mundo, както е в оригинал,) е преведено като Момичето, което плуваше с делфини?


25 юни 2015 г.

"Кланица за чародеи" от Стефан Кръстев- Цефулес


cover project by me

 "Трябва да си силен, за да слезеш в мрака на ума си" Харуки Мураками

 Отлагах да напиша мнението си за "Кланица за чародеи" откакто я изгълтах за една нощ. Първоначално реших да изчакам отпечатването ѝ. После реших, че трябва да изчакам официалната премиера, за да мога да се запозная с автора. После се оправдавах с разни други неща. Докато накрая просто се наложи да погледна истината в очите и която беше и е, че за тази странна, но хипнотизираща книга, не ми стигат думите. Не мога да я вкарам в някакъв жанр, защото в нея се преплитат и фентъзи, и магически реализъм, и сюрреализъм, и хорър, и постмодернизъм, и трилър, и билдунгсроман, че дори и шаманизъм в писмена форма; същевременно "Кланица за чародеи" притежава уникален хумор, дълбочина, чувствителност, реалност и невероятна фантазия, но всъщност най-основното е, че си личи, че книгата е изживяна. Тя е огледало на света на Стефан Кръстев, част от тъгите и щастието му, хората в живота му, преплетена е толкова със същността му, че няма как да не го забележите и това да не ви зашемети. Сюжетът няма да го разказвам, защото рискувам да спойлна прекалено, само ще вметна, че главната героиня Хапла е родена и отраства в психиатрия, пълна с колоритни типажи като вещицата Черна Тодора, нимфите Дентус, Пуризия и Скайденте, седемдесет и една годишния агент на ЦРУ Страцимир, Стръвницата, която е убийца и по стечение на обстоятелствата, тя тръгва да преследва Хапла, която напуска психиатрията, и ще ви спестя останалото, за да не разкажа всичко. Най-добре да завърша с думите на самия Стефан Кръстев, когато го попитах как би охарактеризирал книгата си. Той каза само една дума. Джаз.

21 юни 2015 г.

"Писма до мъртвите с любов" от Ава Дилийра


cover project by me

 Скъпа Мери Шели,

 Има нещо странно в писането на писма към мъртви хора. Може би, защото по този начин се освобождаваш, пишейки нещо за някой, който никога няма да го прочете. И няма да се почувстваш като кретен ако си написал нещо прекалено лично, прекалено поетично или твърде идиотско и безсмислено. И може би е по-добре от това да пишеш дневник, защото в дневника говориш само на себе си, а понякога, дори често, имаш нужда да поговориш с някой друг.
 Мисля, че тази книга ще ти хареса. Не заради изграждането на героите, повествованието, или няколкото стихотворения, а защото мисля, че ще оцениш нещо написано толкова открито, дори и от измислен герой. Тази книга е като изслушване на тайна, прошепната от най-добрия ти приятел, която ще разбърка сърцето ти, история, която се препъва на сляпо през мъглата на загубата и прошката, от която излизаш с откриването на това, че трябва да бъдеш създател на собствената си история. Сигурна съм, че ти като човек, който е белязан от прекалено либералните си разбирания за времето, в което си живяла, поради факта, че майка ти е била радикална феминистка, а баща ти един от първите защитници на анархизма; от смъртта на три от децата ти, и от самоубийства и нещастни инциденти с твои близки, част от които любимата ти сестра и мъжа на живота ти, ще оцениш историята, чувствата и лутанията на Лоръл. Както и обичта ѝ към поезията. Повярвай ми- "Писма до мъртвите с любов" е много добра. И да ти кажа, че ти си един от хората, оказали голямо влияние върху мен. Благодаря ти.

 Твоя
 Ивз

 P.S.
 Книгата наистина е юношеска, но самата ти надали ще я подцениш само заради този факт.

31 май 2015 г.

"Сред пясъците на Саркания" на Светослав Александров


cover project by me

 Светослав Александров ме изненада приятно. Мислех да му напиша едно отрицателно ревю, за да се повиши интереса към книгата му, но това би означавало, че ще излъжа и ще се затрудня прекомерно в тролщината, което е безсмислено. Разбира се, имам няколко забележки: като човек, който чете поредици само ако са завършени, бях донякъде неприятно изненадана да открия, че историята ще има продължение- би било хубаво да се отбележи, че "Сред пясъците на Саркания" е част от поредица; тук-там из текста се забелязват стилистични грешки; на прима виста открих една граматическа грешка в електронното издание и задълбочаването във вярата ми дойде прекалено много в края на книгата- не ме разбирайте погрешно, в книгата са втъкани много християнски символи и още от самото начало си личи, че цялата история се гради върху религията като такава ( и в частност върху християнството), но в един момент съсредоточаването върху вярата като лична убеденост в контекста на религията ми дойде прекалено разводняващо и съответно излишно. От стилът на писане лесно можеш да се досетиш, че автора е учен, няма излишности, следва се стегнатост и простота, което лично на мен ми допадна ( единственото изключение е постоянното повторение на думите "мила", "мило момиче" и подобни). Историята е достатъчно интересна, че да се ядосам, че няма как да разбера какво се случва с отворените сюжетни линии, защото автора тепърва ще ги измисля ( или си ги пази тайно, за да ме ядосва нарочно). Християнската епистемология и апологетика са много добре втъкани и представени по много добър начин, в никакъв случай фанатично и позьорски, като не е пренебрегнат и факта, че под знамето на вярата застават и личности, които я използват за лични изгоди. Либерализмът във всичко това е прекрасен и представянето на гнозиса следва апофатическата традиция *, но би било чудесно по-нататък да се премине и към катафатическия** поглед, защото са взаимно свързани пътища. Диалектиката би мога да се развие още, но това е възможно да стане в продължението, така че няма да се спирам върху нея. С две думи: "Сред пясъците на Саркания" си заслужава. 


____________________

*чрез отрицания
** чрез утвърждавания