24 април 2016 г.

"Езикът на цветята" на Ванеса Дифенбо


cover project by me

„Освен това е добре да обичаш: защото любовта е трудно нещо. Едно човешко същество да обича друго човешко същество – това може би е най-трудната задача, която ни е била поверена, висшата цел, последното изпитание и доказателство, делото, за което всичките ни останали постъпки и действия са били просто подготовка”
Райнер Мария Рилке

Тази книга се приема трудно. Хвърлих едно око на ревютата за нея и повечето единодушно заявяват, че първата част им е допаднала, но втората- не особено. Разбирам ги. Трудно е да възприемеш нещо, което не си преживял. Имам предвид хаоса в самия теб, който ти принадлежи по дифолт, ако си отритнато дете. Дете, сблъскало се с отхвърлянето от собствената си майка още в невръстна бебска възраст. Което поражда чувството за собствена малоценност, недоверието към всички околни, самоунищожителните изблици, емоции и мисли, комбинирани с целенасочени провокации към близките. Неспособността да разбереш какво се случва в теб поради прекалената дълбочина на всички тези чувства. Затова повечето хора, особено жените, трудно могат да разберат смисъла на повечето постъпки на главната героиня и първосигнално веднага биха започнали да я съдят със собствените си аршини. Или в по-добрия случай просто ще останат в недоумение. Обаче тази книга е именно заради това- да успееш максимално да се доближиш до света на децата, отраснали без родители, захвърлени по приемни домове и общежития (не казвам сиропиталища, вече дори в България няма такова понятие), изоставяни редовно, стигайки до пълнолетие, когато държавата ги изоставя за последно и си измива ръцете. Докато четете "Езикът на цветята" се опитайте да си представите какво е да отраснеш в подобна несигурност. Какво е да нямаш корени, някой на който да разчиташ и да те е страх изобщо да се довериш на който и да е. Да си сигурен само в неизбежното отхвърляне. Да си толкова сигурен в него, че когато очакванията ти се разминават с реалността, да го предизвикаш сам. Ако се опитате да влезете под кожата на главната героиня Виктория, със сигурност ще приемете книгата изцяло, не на части. А "Езикът на цветята" е невероятна книга. Невероятна, защото авторката е успяла да се доближи максимално до психиката на тези деца. Може би защото самата Ванеса Дифенбо е приемен родител. Което определено ѝ е помогнало за "Езикът на цветята". Историята в книгата е за Виктория- момиче, отраснало по приемни семейства и групови домове, което още в първата глава навършва 18 години и напуска последния групов дом, в който е живяла. Предстои ѝ един месец обитаване в общежитие, през който трябва да си намери работа, да се вземе в ръце и да порасне достатъчно, за да намести живота си в правилните коловози. Единственото, което знае и ѝ е страст, е езика на цветята. Същият език, стигнал пика си по времето на Викторианската епоха, когато на фона на консервативните нрави, се оказва много добър способ да кажеш на някой друг неща, които иначе никога няма да кажеш. Бих заявила, че това е много силна метафора, препращаща директно към скритите послания на изоставените деца, но ще спра до тук, защото ще разкажа цялата книга. Така че, колкото- толкова. Приятно четене.

 p.s.
 Ако темата ви интересува, препоръчвам прочит и на "Първичната рана" на Нанси Нютън Верие.

"Каже ли ти някой "Ти ме допълваш", бягай!" на Упи Голдбърг


cover project by me

 Упи Голдбърг е смешна. Тя е остроумна. И тази книга е пълна със здрав разум. Предполагам, че "Каже ли ти някой "Ти ме допълваш", бягай!" може да се класифицира като селф хелп литература, но тя не е типична за жанра. Най-малкото заради факта, че Упи е достатъчно честна да заяви още в началото, че няма претенции да е специалист по взаимоотношенията. Тя разказва за грешките и опита си, има някои страхотни идеи, разграничава секса от любовта, пише интересно, провокира размисли по темата за връзките и изпълва всичко с уникалния си ум и личност. Най-добрият съвет от Упи в тази книга може да се сведе до това, че най-доброто, което може да направите в една връзка е да сте честни със себе си и партньора си. А за да обобщя цялата книга, бих използвала заглавието на последната глава: "Аз самата се допълвам". Същината е, че всички ние трябва да сме ние самите, да допълним себе си, а не да търсим някой друг, който да ни допълва и да се справя с дупките в личността ни.

 "Ако можех да напиша продължение на "Пепеляшка", бих започнала книгата с нейните думи: "Ако си въобразяваш, че ще чистя тъпия ти замък, много се лъжеш"

 Един от цитатите, на които се смях толкова, че се задавих с кафето, което пиех. Да, книгата е смешна, типично в стила на Упи, но не това е основното. Информацията е по-важна. Хуморът е бонус към нея.  Би било прекрасно повечето хора до 20-ина годишна възраст да прочетат тази книга, за да избегнат доколкото може горчивия опит, да срутят въздушните си розови замъци и да погледнат реално на любовта. Но независимо дали ще прочетете ""Каже ли ти някой "Ти ме допълваш", бягай!" заради съветите, за самоанализ или защото сте фен на Упи, си заслужава.

16 януари 2016 г.

"Книга за гробището" на Нийл Геймън


cover project by me

 Ще спечелите много ако прочетете "Книга за гробището", защото тя носи истинската красота на една книга, перфектна във всяко отношение. Безупречен баланс на красота и трогателност, ужас и радост, и е написана красиво.

 "От мрака изплува ръка с нож."

 Още с първото си изречение Геймън ми напомни защо обичам да го чета и аз го обичам заради това.

 Едно гробище отглежда дете. Това е краткото резюме на приказката, която разказва Геймън, която в добрата традиция на братя Грим, започва с тройно убийство. Идеята, че сираче отраства в гробище, изглежда морбидна, но вместо да четеш за самотно, изоставено дете, обитаващо място на смъртта, четейки чувстваш топлината и любовта, с които гробището и обитателите му, приемат детето и се грижат за него.
 Геймън е майстор на голямото изкуство на простотата и "Книга за гробището" не е изключение. Тя е проста, без да е обикновена или скучна- едно от ключовите умения в писането за деца. Той доказва също, че не е необходим сложен и завъртян сюжет, за да се създаде нещо значимо и/или смислено. Разбира се, "Книга за гробището" само изглежда като приказка, но всъщност не е. Тя е живо същество- има тяло и душа. Тялото е измислица, но душата е реалност. Има много елементи, които са ми присърце- една от поуките е, че да свършиш добра работа означава да живееш и с последствията от нея, и че последствията не винаги са толкова чудесни, колкото бихме искали; другата ми любима поука е, че отмъщението струва адски скъпо; харесва ми как простата необичайна употреба на главна буква може да промени изцяло значението на една дума; обожавам това, че може да се каже толкова много за някой, само чрез надписа на надгробната му плоча; обичам Ник и обичам Сайлъс, обичам Лиза Хемпсток и Скарлет, обичам да мразя всичките Джаковци, обичам дори Гибелта по някакъв тъмен и извратен начин; пленена съм от "Стигна до мястото, където след един пикник отпреди трийсет години сега се издигаше голямо ябълково дърво"; респектирана съм от повдигнатите теми за смъртта, общността, паметта и миналото, състраданието, свободната воля и съдбата; възхищавам се, че Геймън за пореден път успява да свърши привичната си невероятна работа в проучването на идеята, че въображаемия свят на един човек е нечия друга реалност; и изключително ми допада, че всеки, независимо от възрастта си, може да оцени "Книга за гробището".
 Ако трябва да съм кратка в описанието си за тази книга, бих използвала много известния цитат от друга геймънова книга: "Вълшебните приказки са верни не защото ни показват, че дракони съществуват, а защото ни учат, че драконите могат да бъдат победени".

 И за заключение:

"— Назови различните видове хора — продължи мис Лупеску. — Сега!
Ник се замисли за момент.
— Живите — започна той. — Ъ-ъ… Мъртвите. — Спря за момент и после добави несигурно: — Котките?"


 Други ревюта: