23 юли 2018 г.

"Коралайн" на Нийл Геймън


cover project by me

"Коралайн" беше издадена преди години от издателство "Бард" и за отрицателно време изданието стана ненамираемо. Моята книга беше открадната и затова преиздаването ѝ за мен беше повод за празнуване. Защото това е чудно странна и възхитително страшна книга, която балансира страховитото и гротескното с детската смелост. За много хора "Коралайн" не е нещо особено, но те бъркат. Много бъркат. Прозата на Геймън и илюстрациите на Дейв Маккийн (които в българското издание са прекалено малко) са измамно прости. Само че полетата на моята книга са запълнени с размисли за отношенията между децата и възрастните, препратки към други текстове и примери за Алиса. Лекото докосване от Луис Карол е без претенциозни двусмислици и откровено епигонство– Геймън е създал нещо, което е изцяло негово. Тъмна история със зловещ сетинг и герои, които са опаковани със смислени теми и метафори, които децата могат да разопаковат сами и да прилагат в живота си. "Коралайн" показва ценността на семейството– въпреки че семейството е нещо, което не сме избрали, ние трябва да се справим с това и да го приемем. Другото послание е да не се доверяваш на нещо, което изглежда прекалено хубаво. Тревата от другата страна не винаги е по–зелена. Историята изследва и хищническите последици от родителската любов– другата майка е чудовището на сбъркания майчински инстинкт. Тук ще кажа, че да, има неща, които могат да изплашат едно дете. Но това не е предупреждение, а препоръка, защото култивирането на страха е едно от най–големите удоволствия в детството. Както казва самият Геймън– "Коралайн" е по–страшна за възрастните отколкото за децата, възрастните я приемат като хорър история, а за децата това е приключение. Огромна къща, дъждовни дни, родители, които са вечно заети и нямат време, съседи, които включват застаряващи актриси и чалнат господин, трениращ мишки, отегчено дете, двадесет и един прозореца и четиринадесет врати, от които едната е заключена– очевидно е какво ще направи скучаещото дете. И така Коралайн открива тайния проход, свързващ нейната къща с изкривена реалност, която отразява реалния свят и където всичко покрива най-големите ѝ мечти. Но само за кратко. Геймън е прекалено интелигентен, за да се опре на свръхестественото– случващото се е много по–мистериозно от това– и мъдро е оставил Коралайн да се изправи срещу страшните неща сама. Единственото същество до нея е една сардонична и много котешка котка. Историята е близо до детската перспектива: Коралайн не се опитва да разбере естеството на другата майка и какъв е другия свят, тя просто се съсредоточава върху това да върне родителите си и да разкара другата майка. Способността да възприеме сюрреалистичното е типичната способност на детето да приема без съмнение ексцентричността на собствената си реалност. Присъщо е на Геймън да взема митовете и легендите от нашата култура и изследва по-тъмната им страна, и в процеса той показва нещо интересно за себе си и обществото ни. Той е отличен разказвач (тук мога ли да кажа колко презирам Goosebumps? Те са като детски Harlequinn, които насърчават лошото писане). И няма да разберете как ви е въздействал, докато не зебележите, че вратата в стаята ви изглежда доста странно. Самият Геймън казва, че от всичките си книги "Коралайн" му е отнела най–много време и това е книгата, с която се гордее най-много. И има защо да е така.
А Тери Пратчет е казал, че "Коралайн" е шедьовър. Кой ще посмее да му противоречи?


Други ревюта:




9 април 2017 г.

"Полиция" на Ю Несбьо


cover project by me

Не знам как да представя тази книга без да вкарам ключови елементи от сюжета, което ще си е чиста проба спойлер за всеки, имал нещастието да прочете подобно мнение. Мисля, че е достатъчно да кажа, че Несбьо е във вихъра си и аз се радвах като пълен идиот през цялото време, прекарано с него. Четях и исках да му напиша писмо, претъпкано с въпроси и възклицания, и малка сума за успокоителни. Нямам идея какво правят скандинавските писатели на трилъри- дали се чудят с какво да се занимават през всичките тези студени дълги нощи и просто измислят все повече и повече сатанински средства да измъчват читателя? Подозирам, че да. Несбьо е успял да забърка миш-маш от корупция, наистина кръвожадна сволоч и тежки решения на главните герои, които успяха да ми съсипят нервите до точката на побъркване. Сюжетът те всмуква като водовъртеж. Сцените те грабват. Героите си взаимодействат и се държат ужасно помежду си и към човечеството. Насилието е от най-висш левъл. Тъкмо си харесаш някой герой и го претрепват брутално (Мартин може да се изчерви). След дълги подозрения и впримчени дедуктивни способности, решаваш окончателно, че знаеш кой е убиеца, и в следващия момент Несбьо ти навира в носа, че си пълен лаик, и зяпането на крими сериали в никакъв случай не ти развива скрития детективски талант. Има обрати, фалшиви ъгли и толкова рязко наклонени завои, които Несбьо така елегантно и лежерно вкарва, докато ти седиш на ръба на стола и си спрял да дишаш. И всичко това е причината да продължаваш да четеш. Единственото предвидимо нещо в "Полиция" е нейната непредсказуемост. Несбьо просто издевателства над теб. И се справя отлично с това. Толкова е добър, че след цялата поредица за Хари Хуле, ме е шубе да отида в Норвегия, сигурна съм, че там хората ако не са алкохолици, то са серийни убийци или красавици с напомпан задник, и в повечето случаи не се знае кое е по-опасно. С три думи: Уау! Уааау! Уааааау!

29 август 2016 г.

"Създадена от дим и кост" на Лейни Тейлър


cover project by me

 Не си спомням кой ми беше препоръчал тази книга, но да знае, че му благодаря. Прекарах две много завладяващи вечери с нея през уикенда. Мога ли да кажа, че книгата е перфектна? Всъщност, не- не е. За съжаление в "Създадена от дим и кост" са наблъскани типичните свръхдосадни YA тропи като влюбването от пръв поглед, супер-дупер-невероятна-безгранична-феноменална-великолепна-грандиозна-величествена-куриозна-удивителна-фантастична-ненадмината красота на мъжкия главен герой, от която трябва да се разтрепериш и да ти паднат гащите от възхищение, и баналния опит на същия мъжки герой да се опита да убие главната героиня, когато се сблъскват за пръв път. Но въпреки тези си недостатъци книгата ми харесва, защото: избягва капана на представянето на героинята като обикновено незабележително момиче, което по някаква неведома причина привлича вниманието на популярното момче в гимназията; още от самото начало героинята Кару се утвърждава като талантлива, силна и независима млада жена, която- доста шокиращо за YA жанра, дори е правила секс; Кару не се нуждае от защитник и не се колебае да се защитава. Не се крие зад силните рамене на прекрасния красавец, а дори сритва задника му, когато се налага. И въпреки дълбокото потапяне на задължителната YA любов от пръв поглед, Кару поддържа идентичността и независимостта си и не центрира автоматично живота си около романтичните си интереси. Същевременно тя не се страхува да отстоява своите виждания и ценности. И не се страхува да оплюе директно омразата, която изпитва възлюбения ѝ.
 Въображението на Лейни Тейлър трябва да бъде аплодирано. Сетингът, образността и чувството за хумор за на ниво. Личи си, че е визуален артист- описанията ѝ са фантастични и човек наистина вижда как изглеждат героите, докосва дървените врати, усеща очарованието на Прага (била съм там и мога да потвърдя, че е толкова бохемски/магически/мистериозен град, колкото е в книгата).  Но освен това героите са добре обмислени, митологичният аспект е чудесен и вкаран много добре, и войната се основава на неразбиране и предразсъдъци, а не върху прозаичната борба между доброто и злото. Разбира се, бях разочарована от куп други неща. Възлюбеният на Кару, Акива, до последно ми остана прекалено далечен и доста безцветен в сравнение с останалите образи, а връзката му с нея беше прекалено изтъркана. Но основното, което изобщо не ми хареса бяха последните сто страници. Вярвате или не, това всъщност е предиисторията. Тя буквално прекъсва повествованието и се налага да прекараш сто страници с някакви подробности за нещо, което вече си подразбрал от предишни вметки в историята, с идеята да запълниш липсващите части. Само че прекарваш сто страници затъвайки в обяснения как е изглеждала роклята на Кару и на какво фенси парти е отишла. Най-лошото от всичко е, че тези сто страници са представени като кулминацията на историята. Да, разбрахте правилно, в "Създадена от дим и кост" няма кулминация. Цялата книга е един дълъг пролог за една, възможно, много добра книга. Така че в крайна сметка "Създадена от дим и кост" е приятна и добре написана история с прекрасна, освежаващо силна героиня, която става жертва на някои YA клишета, но успява да се възстанови от тях доста добре. Със сигурност ще прочета втората част от поредицата и силно се надявам да не бъда прехвърлена в друга паранормална любовна история, защото ще се разочаровам ужасно.

Други ревюта: