24 март 2015 г.

„Все още Алис” на Лиса Дженоува


cover project by me

 От известно време бях набелязала тази книга не заради спечеления Оскар на Джулиан Мур (сигурна съм, че е перфектна), а заради това, че засяга темата за болестта на Алцхаймер, която ми е особено близка, защото баща ми почина от това. Той също като главната героиня във „Все още Алис” имаше ранна форма на Алцхаймер, само че при него всичко продължи почти 12 години. Отлагах книгата до 12 март, когато почина Тери Пратчет, който страдаше от абсолютно същата диагноза. На следващият ден прочетох статията на Самуил Петканов, в която обяснява защо се е усмихнал, когато Тери Пратчет е умрял- защото за него тази болест е нещо страховито. Известно време след това попаднах на подобно мнение от Светлана Комогорова - Комата, чиято майка е с тази диагноза. С две думи- не си заслужава да се живее с Алцхаймер. Самият Пратчет направи филм за евтаназията и правото да умреш достойно поради ужаса от болестта си. И въпреки, че мога да разбера защо Самуил Петканов и Комата мислят така и бях до баща ми плътно през най-тежката последна фаза на болестта, както и обожавам Пратчет, аз не поддържам тази позиция. Защото съм против легализирането на подпомогнатата смърт във всякаква форма, включително и в тази да отписваме човек, само защото синапсите на мозъка му разпадат. Хората, включително и аз, правят какви ли не предположения за качеството на живот и нивата на независимост на всички увредени хора, и те почти винаги са погрешни. Няма да броя колко хора биха възкликнали "аз просто няма да мога живея така" или "няма да имам силата в такава ситуация" независимо дали става въпрос за човек с церебрална парализа, ампутиран крайник или болен от деменция. Само че ние знаем какво е да живееш като човек с увреждане като наблюдаваме определен брой такива хора, гледани през обектива на хора без увреждания. Във филма на Пратчет има един човек с моторно-невронно разстройство, за който представата, че ще дойде момент, в който няма да може да избърше сам задника си го побърква до степен, че предпочита да сложи край на живота си, а майката на мъж с множествена склероза заявява, че живота, който води сина ѝ е неприемлив. Работата е там, че много хора живеят по този начин. Много хора разчитат на други за повечето си ежедневни задачи, а за някои се изискват 24-часови грижи. Да се наложи да разчиташ някой друг да ти избърше задника не е нещо, към което всеки се стреми, но съм сигурна, че точно това не е убило никой. Често поддръжниците на евтаназията говорят за желанието да се избегне болката и страданието, но по-често се чуват истории като тези във филма на Пратчет, които засягат загубата на автономността, независимостта и егото. И по този начин като става въпрос за нелечима болест, която води точно загубата на посочените, болните се стигматизират като бреме, а не като човешки същества, които заслужават реално достойнство и уважение- презумпцията е че хората с увреждания имат по-лошо качество на живот и че е по-добре да си мъртъв отколкото инвалидизиран. В този смисъл очаквах повече от "Все още Алис". Въпреки че перспективата е уникална, бях разочарована и се насилвах да почувствам съпричастност с главната героиня. За мен тя си остана хленчеща, властваща и привилегирована. Също нямам идея защо трябва разболяването на професор по психология от Харвард е по-трагично от един обикновен шофьор на такси, например. Многобройните намеквания за интелигентността на Алис в един момент започнаха да ме дразнят. Опростяването на болестта е ужасно. Както и фалшивото звучене на реалността на деменцията. Героите са слаби и има прекалено много моменти, в които все едно четете информационна брошура за Алцхаймер. Единствената стойност на тази книга е образователната, дори умишлено на моменти. Която обаче е достатъчно важна. Затова препоръчвам тази книга. Сигурна съм, че има хора, на които „Все още Алис” е и ще им подейства очистително и е/ще е сърдечно трогателна, но със сигурност за всеки би била много добра като начин да научите повече за болестта на Алцхаймер.

16 март 2015 г.

"Къщата на клоуните" от Галин Никифоров


cover project by me

 Признавам- предубедена съм към новите (и не само) български автори. За да се престраша да хвана и зачета книга от такъв ми коства поне месец самоубеждаване, позитивно мислене, подсъзнателни мотивации, медитация и сутрешни самокандърдисвания пред огледалото, и изобщо използване на целия актив от всичкия self-help бълвоч, който съм изчела, което погледнато реално си е един огромен плюс в полза на последния. Разбира се, всеки нормален човек би се попитал защо трябва да се инатя и да си губя времето след като така или иначе съм преднамерена, но все пак твърдоглавието ми е по-голямо от превземките, пък и вярвам на сър Исак Нютон, който е заявил, че геният е постоянство на мисълта, съсредоточена в известно направление, и предпочитам да мисля за това като развитие на гения ми, а не като форма на глупостта. Чудесното в този случай, че понякога откривам истинско съкровище, което в комбинацията с искрената изненада, го прави толкова неописуемо, че в продължение на часове се чудя защо изобщо хората се друсат като има къде по-яки изживявания. Едно такова съкровище е "Къщата на клоуните" на Галин Никифоров. Сюрреалистична меланхолична история, обсебена от смъртта. Главният герой има само своята майка- Богинята, след като баща му- Триръкия, умира при инцидент по време на изпълнение на номера си в цирка, и своите книги, докато не се появява Майа, безмълвна и отнесена в собствения си свят и детето им- Странност, което е със синдром на Даун. Има го Махагоновия замък и Къщата на клоуните. И навсякъде е смъртта под различни концепции- от театралната смърт, през символичната смърт, до тайнствената смърт. Всичко това е поднесено като изповед, включваща странността и чудатостта, мечтите, любовта и отчаянието като стремеж към личното спасение чрез обръщането към себе си. Прочетете я, струва си.

"Душата ми е зимен плаж, покрит с крехките скелети на отдавна умрели чайки..."

11 март 2015 г.

"Човек на име Уве" от Фредрик Бакман


cover project by me

 В старият ми квартал, пред съседния вход по цял ден на пейките висеше дядо Пацо, който настървено следеше кой ще си метне боклука през балкона. При успешен случай на изхвърлен боклук, дядо Пацо го вземаше, влизаше във входа и стриктно го изсипваше пред входната врата на престъпника. Когато с другите деца играехме на криеница, ръбче или ластик, винаги отнякъде се появяваше чичо Методи, който съвсем очевидно мразеше всички деца, които пищят, дерат се и тропат под балкона му, успяваше да надвика всички ни и да ни натърти всеки път, че  е най-добре да играем на близкия стадион, който е създаден за тази цел или да се приберем и да учим, за да излязат от нас свестни хора, а не развейпрахове, на където сме се запътили. Всеки е познавал и познава такива хора. Всеки се е сблъсквал с подобни кисели и раздразнителни типове и типки, които ти лазят по нервите с непоколебимите си принципи, ограничени убеждения и тесен поглед над нещата. Преди време по стечение на обстоятелствата се запознах с една жена, която ми досаждаше с негодуванията си от околния свят при всеки възможен случай, редовно ме засипваше с информация, която най-малкото ме  интересуваше, възмущаваше от съседката, която вмирисала целия етаж с гранясалото си олио и тъкмо бях започнала да обмислям планове за успешното отсраняване на тази личност от живота ми, когато по чиста случайност разбрах, че десет години се е грижила за болния си свекър, след като съпруга ѝ алкохолик удобно се разкарал безследно след раждането на второто им дете, което се появило на този свят със синдром на Даун, и което починало на 12-годишна възраст след като го блъснала кола пред блока, същевремено тя всяка сутрин носела и продължаваше да носи топло ядене на местния клошар, и поддържала и поддържаше чистотата на общата градинка съвсем доброволно, макар и мърморейки срещу всички околни идиоти.
 Всичко е такова, каквото е, но нищо не е такова, каквото изглежда.
 Започнах да чета "Човек на име Уве" с нарастваща досада към вечно мрънкащия чичка. И неусетно се озовах в същото положение като при гореспоменатата жена. Осъзнах, че етикетите под формата на предразсъдъци са удобно нещо, защото най-малкото спестяват време- можеш да формираш мнение без да се налага да научиш повече факти. И се засрамих от себе си. Защото дори и най-простият човек си остава едно невероятно сложно същество. Мислех, че тази книга ще е лека и лесна за четене. В много отношения тя е такава: не е предизвикателство в литературния смисъл, има достатъчно чувство за хумор, но е далеч по-дълбока от това, което претендира да бъде: това е трагикомичен роман, който подобно на главния си герой, има огромно сърце. Някои биха нарекли Уве темерут, прекрасна дума, означаваща човек с труден характер, заядлива личност и пълно лайно. Той граничи с обсесивно-компулсивен маниак, но всъщност е сприхав човек, който не търпи глупаците и обича нещата да се правят по начина, по който трябва; той е човек на черното и бялото, на строгите принципи, пълната почтеност и колоните от цифри. И въпреки че мнозина смятат, че той е груб и неприятен човек, колкото повече го опознавате, ще откриете, че той е един от най-милите хора, които познавате. Прекрасна книга.

22 февруари 2015 г.

"Цветя за Алджърнън" от Даниел Кийс


cover project by me

 Когато прочетох "Мечтаят ли роботите за електроовце" и "Краят на детството" бях толкова развълнувана, че след като приключих всяка от тях, прекарах достатъчно дълго време под одеялото докато подсмърчах и хълцах. Разбира се, бях убедена, че да цивриш заради книги е глупаво и сега години след това, когато прочетох "Цветя за Алджърнън" съм вбесена поради това, че съм опровергана. Книгата е чудесна и показва как хората се отнасят с различните от себе си и колко груби можем да бъдем един с друг. "Цветя за Алджърнън" е покъртителна, но също така е красива и дълбока. Въпреки че книгата е написана през 1960-та, въпросите които повдига и посланията ѝ са все още непреодоляни. "Цветя за Алджърнън" е едновременно вълнуваща история за себепознанието и критичен социален коментар, и е добре да я впишете в ту-рийд списъка си. А ако ви засяга лично, защото в собствения ви живот е имало реален Чарли, както се случи при мен, книгата ще ви стане още по-близка. Моят любим Стивън Фрай, в който съм откровено влюбена, веднъж каза, че интелигентността се дължи най-вече на силата на паметта и главния герой Чарли се убеждава именно в това. "Цветя за Алджърнън" е изледване на интелигентността и ефекта, който оказва тя върху социалните и личните отношения на хората. Чарли е с коефициент на интелигентност 68 и най-голямата му мечта е да стане умен. Един ден желанието му се изпълнява като участва в експериментална операция за повишаване на интелекта. И повече нищо не е същото. Историята повдига много въпроси: етично ли е да се експериментира върху хора? Чарли по-добре ли е като става умен? Или невежеството е блаженство?  До каква степен ние свързваме интелигентността с утвърждаването на личността? Защо хората обичат да се присмиват на по-глупавите от тях? Това че някой не може да отвърне адекватно заради факта, че е умствено увреден опредметява ли го? Състраданието ли е това, което ни прави хора? Познанието има ли морална стойност? За сравнително кратичък роман, книгата със сигурност заслужава мястото си като като една от най-уважаваните фантастики. Струва си да я прочетете, въпреки че не става дума за космически кораби и лазерни оръжия. И мисля, че би било хубаво да бъде прочетена от всяко дете, стигнало до възраст, в която може да я разбере.
 А за мен не се притеснявайте, просто ще си седя и ще се давя в моето собствено езеро от сълзи, което си направих.

12 февруари 2015 г.

"Дневникът на една нова рускиня" на Елена Колина


cover project by me

Стереотипът за чиклита не е добър по никакъв начин: често на него се гледа като на лековато четиво с предвидими герои и сюжетни линии. Както и че на корицата най-вероятно има мартини или лачена обувка на токче. Което от своя страна веднагически премахва над 50% от потенциалните читатели, защото, по дяволите, кой мъж би зачел розова книга? Дори самото наименование "чиклит" не действа особено добре върху репутацията на сериозен читател. А самият термин предполага, че читателките му не могат да използват дълги думи. Ли-те-ра-ту-ра. Пробвайте. Не е толкова трудно. Същевременно по един натрапчив начин показва, че жените се нуждаят от специална кошарка в ъгъла, защото са прекалено деликатни, за да си играят с големите момчета на Игрището за Възрастни на Истинските Книги. Да не споменавам, че хумора изобщо не се засяга- хумористичната литература не гледа с добро око на чиклита- истината е, че книгите, написани от мъже все още са склонни да получават повече внимание и уважение от книгите, написани от жени, когато става въпрос за хумористично писане. Ако не ми вярвате попитайте някой да ви каже трима смешни писателя. Басирам се, че ще ви каже имената на трима мъже. Помолете същият човек да ви каже три смешни жени писатели и той няма да се сети за нито една- очевидно е жените не умеят да пишат смешни неща, нали. Една от основните причини за избягване на жанра е, че се приема , че той по никакъв начин не провокира мозъчната дейност. Плюс, както вече споменах, архетипните герои, често скалъпения сюжет и предвидимия край на историята. Ама чакайте за малко! Книжарниците са пълни с научнофантастични романи, фентъзи романи и кримки, които отговарят на всяка една от изброените точки. Въпреки това читателите на фантастика вместо да бъдат категоризирани като не достатъчно умни или не желаещи да провокират мозъчните си клетки, най-често са характеризирани като интелигентни. Къде е грешката тогава?
Всички чиклити, които съм чела (признавам- не много) са очарователни пътешествия извън ежедневния стрес, включват симпатични и често силно мотивирани женски образи, които се възползват от момента и определят сами собствения си път. По лежерен начин се засягат важни въпроси като семейството, родителството, взаимоотношенията, стареенето, амбициите, стреса в работата, личната реализация и секса. Но по неведома причина се счита за срамно да признаеш, че четеш подобна литература. Но аз не мисля, че ще чувствам по-малко глуповато ако в библиотеката си държах пълните съчинения на Джон Гришам. Така че нямам идея защо да четеш книга просто за удоволствие, забавление, напълно безсмислено или по друг подобен начин, е неприемливо. Всички сте се кефили да гледате сериала "Приятели", нали? Така че не виждам какво нередно има да четеш понякога книга заради чистото развлечение. Ако сте на същото мнение, ви препоръчвам да метнете едно- две очи на тази книга следващия път, когато ви налегне книжен махмурлук или се нуждаете от забавно и леко четиво, което не ви напряга излишно. На мен това ми беше първата чиклитска книга, която прочетох преди време и поради това ми е особено скъпа. "Леле, каква идиотка!"- казах на главната героиня на няколко пъти като зачетох "Дневникът на една нова рускиня"- "Защо изобщо чета?". И тогава изведнъж в тоя идиотизъм видях себе си. Не мога да оценя литературната стойност на тази книга, но определено мога да оценя положителните емоции, които изпитах. Ясно е, че не е шедьовър. Но е много забавна. Предимно смешна. Затова я препрочитам за трети път. Мда.