24 април 2016 г.

"Езикът на цветята" на Ванеса Дифенбо


cover project by me

„Освен това е добре да обичаш: защото любовта е трудно нещо. Едно човешко същество да обича друго човешко същество – това може би е най-трудната задача, която ни е била поверена, висшата цел, последното изпитание и доказателство, делото, за което всичките ни останали постъпки и действия са били просто подготовка”
Райнер Мария Рилке

Тази книга се приема трудно. Хвърлих едно око на ревютата за нея и повечето единодушно заявяват, че първата част им е допаднала, но втората- не особено. Разбирам ги. Трудно е да възприемеш нещо, което не си преживял. Имам предвид хаоса в самия теб, който ти принадлежи по дифолт, ако си отритнато дете. Дете, сблъскало се с отхвърлянето от собствената си майка още в невръстна бебска възраст. Което поражда чувството за собствена малоценност, недоверието към всички околни, самоунищожителните изблици, емоции и мисли, комбинирани с целенасочени провокации към близките. Неспособността да разбереш какво се случва в теб поради прекалената дълбочина на всички тези чувства. Затова повечето хора, особено жените, трудно могат да разберат смисъла на повечето постъпки на главната героиня и първосигнално веднага биха започнали да я съдят със собствените си аршини. Или в по-добрия случай просто ще останат в недоумение. Обаче тази книга е именно заради това- да успееш максимално да се доближиш до света на децата, отраснали без родители, захвърлени по приемни домове и общежития (не казвам сиропиталища, вече дори в България няма такова понятие), изоставяни редовно, стигайки до пълнолетие, когато държавата ги изоставя за последно и си измива ръцете. Докато четете "Езикът на цветята" се опитайте да си представите какво е да отраснеш в подобна несигурност. Какво е да нямаш корени, някой на който да разчиташ и да те е страх изобщо да се довериш на който и да е. Да си сигурен само в неизбежното отхвърляне. Да си толкова сигурен в него, че когато очакванията ти се разминават с реалността, да го предизвикаш сам. Ако се опитате да влезете под кожата на главната героиня Виктория, със сигурност ще приемете книгата изцяло, не на части. А "Езикът на цветята" е невероятна книга. Невероятна, защото авторката е успяла да се доближи максимално до психиката на тези деца. Може би защото самата Ванеса Дифенбо е приемен родител. Което определено ѝ е помогнало за "Езикът на цветята". Историята в книгата е за Виктория- момиче, отраснало по приемни семейства и групови домове, което още в първата глава навършва 18 години и напуска последния групов дом, в който е живяла. Предстои ѝ един месец обитаване в общежитие, през който трябва да си намери работа, да се вземе в ръце и да порасне достатъчно, за да намести живота си в правилните коловози. Единственото, което знае и ѝ е страст, е езика на цветята. Същият език, стигнал пика си по времето на Викторианската епоха, когато на фона на консервативните нрави, се оказва много добър способ да кажеш на някой друг неща, които иначе никога няма да кажеш. Бих заявила, че това е много силна метафора, препращаща директно към скритите послания на изоставените деца, но ще спра до тук, защото ще разкажа цялата книга. Така че, колкото- толкова. Приятно четене.

 p.s.
 Ако темата ви интересува, препоръчвам прочит и на "Първичната рана" на Нанси Нютън Верие.

"Каже ли ти някой "Ти ме допълваш", бягай!" на Упи Голдбърг


cover project by me

 Упи Голдбърг е смешна. Тя е остроумна. И тази книга е пълна със здрав разум. Предполагам, че "Каже ли ти някой "Ти ме допълваш", бягай!" може да се класифицира като селф хелп литература, но тя не е типична за жанра. Най-малкото заради факта, че Упи е достатъчно честна да заяви още в началото, че няма претенции да е специалист по взаимоотношенията. Тя разказва за грешките и опита си, има някои страхотни идеи, разграничава секса от любовта, пише интересно, провокира размисли по темата за връзките и изпълва всичко с уникалния си ум и личност. Най-добрият съвет от Упи в тази книга може да се сведе до това, че най-доброто, което може да направите в една връзка е да сте честни със себе си и партньора си. А за да обобщя цялата книга, бих използвала заглавието на последната глава: "Аз самата се допълвам". Същината е, че всички ние трябва да сме ние самите, да допълним себе си, а не да търсим някой друг, който да ни допълва и да се справя с дупките в личността ни.

 "Ако можех да напиша продължение на "Пепеляшка", бих започнала книгата с нейните думи: "Ако си въобразяваш, че ще чистя тъпия ти замък, много се лъжеш"

 Един от цитатите, на които се смях толкова, че се задавих с кафето, което пиех. Да, книгата е смешна, типично в стила на Упи, но не това е основното. Информацията е по-важна. Хуморът е бонус към нея.  Би било прекрасно повечето хора до 20-ина годишна възраст да прочетат тази книга, за да избегнат доколкото може горчивия опит, да срутят въздушните си розови замъци и да погледнат реално на любовта. Но независимо дали ще прочетете ""Каже ли ти някой "Ти ме допълваш", бягай!" заради съветите, за самоанализ или защото сте фен на Упи, си заслужава.