8 ноември 2018 г.

"Обици и змии" на Хитоми Канехара


cover project by me

 Ако се разходите в Шибуя или Шинджуку ще забележите gyaru момичетата. А за да се вгледате в света им, "Обици и змии" е добро начало. Тънка книжка, изпълнена с шокиращи неща, но по-изненадващото е, че е написана от толкова младо момиче. Не се подвеждайте от шокиращото, а погледнете книгата като това, което е: въпрос за самоопределението и за влиянието, което имат околните, с които се обграждаме. "Обици и змии" не е философски трактат за постмодернизма, а една безпристрастна и ясна скица на един от основните му принципи- нихилизма. Няма снизходителност, няма преувеличения, няма морал. Книга, която вероятно никой няма да разбере достатъчно, за да я разбере изцяло- един трудно разбираем герой, с мисловна верига, която също е трудна за разбиране и история, която усеща болката. На всичко отгоре е напълно възможно да се почувствате неудобно, но ще усетите силата на литературата. Няма да разберете как точно, но пресича някаква линия. Въпреки това успях да симпатизирам на неща като стойността на нещата, които не си заслужават. Няма стойност във вечността. Както и на различната болка в тази мпресия за пустотата на Аз-а. Какви са причините да харесам "Обици и змии"? 

 Първата причина е красотата на изреченията.

 "Винаги когато се смее, лицето на Ама придобива глупашко изражение. Сигурно защото когато отвори уста, обиците придърпват долната му устна надолу."

 Прочетох това и веднага се сетих за часовника на Дали.

 Втората е, че съм се занимавала с класически балет. Балерините се борят да се премоделират всеки ден. Достатъчно е да им видите стъпалата. Замислете върху това, когато се възмущавате от нечии татуировки и пиърсинг. Каква всъщност е разликата между татуирането, пластичната хирургия, прическите и прочие? До каква степен телесната модификация е форма на изкуство? Всъщност от двама татуирани ще чуете различни концепции за това какво е татуировката. Колкото и широко разпространена практика да е това, то си остава лично преживяване.

 Третата е Акутагава. 

 "Yet the lotus blossoms in the lotus ponds of Paradise care nothing about such matters. Their jewel-like white flowers waved about the feet of the Buddha, and each flower’s golden center continuously filled the place with their indescribably wondrous fragrance. It was almost noon in Paradise." (The Spider's Thread, Рюноске Акутагава)

 Какво безразличие и страховит рай. Тези, които могат да си представят такъв рай, нямат друг избор, освен да се самоубият. Това не е раят според японската културна традиция. Това е раят, който Акутагава е направил без разрешение.

 "И аз предпочитам хората да съдят за мене по външния ми вид. Ако слънчевата светлина прониква във всяко кътче от земното кълбо, сигурно ще намеря начин самата аз да се превърна в сянка, само и само да се скрия от нея."

 Това не е видима болка, а прозрачната болка от празнотата. Болката, която лекува тази болка в "Обици и змии" е модификацията на тялото. Но понякога има сълзи в тази болка. Никой не може да я види, защото е прозрачна. Ако болката има цвят като "скръб", "омраза" или "любов", тя ще е видима за околните.

 "Не ме е грижа, че Ама е Амадеус или пък Шиба-сан е "божие чедо", а само аз съм най-обикновено човешко същество. Искам просто да живея в тъмен подземен свят, където не достигат лъчите на слънцето. Няма ли място, където не се чуват детски смях и любовни песни?"

 "Обици и змии" не е лековата книга, напротив. Но ако ви стиска, я прочетете.

27 октомври 2018 г.

"Синдер" на Мариса Мейeр


cover project by me

 Имало едно време една читателка, да я наречем И., която мислела, че е голяма разбирачка- била чувала, че има футуристична версия на Пепеляшка, в която Пепеляшка е киборг механик, дори няколко човека ѝ я били препоръчали, но И. на инат отказвала да я прочете, защото била скептична, предубедена и по дифолт, не понасяла историята на Пепеляшка още от дете– какво всъщност прави тая малоумна гъска? Просто отива на танци, носи готина рокля и е красива. На всичко това отгоре е слугиня в собствения си дом. Един перфектен пример за красива, скромна, покорна, подчинена идиотка, която се омъжва за един дебил, който танцува с нея няколко часа, но е достатъчно тъп да не я пита как се казва и да се наложи да я издирва мерейки пантофката ѝ, защото не може да я познае иначе. В реалния живот ако някое момиче реши да се омъжи за някой, който познава от няколко часа, ще бъде сметнато за откачено. Но не, Пепеляшка е мила и добра глупачка, която е възнаградена за емоционалното и физическо малтретиране с някакъв непознат принц, който е една жалка плоска мъжествена карикатура, излъскана само от самоизтъкването на героичното търсене на "истинската любов". Това е толкова обидно за мъжете, колкото и за жените. Все пак И. не вярвала, че бракът трябва да се разглежда като решение на житейските проблеми– той е един многото избори, които правиш през живота си, а не върховно постижение, както и не вярвала, че мъченичеството и добротата ще те направят богат и веднагически ще покачат социалният ти статус. И затова, в съчетание на отношението ѝ към Пепеляшка, целия хайп по книгата и прочие, тя умишлено я избягвала. Защото била не по–малка идиотка от Пепеляшка. Да, тя наистина била пълна идиотка. Защото книга, която интерпретира класическата приказка, вкарваща я в дистопично бъдеще, след Четвъртата световна война, в Ню Пекин, когато андроидите са част от ежедневието, непозната болест изтребва населението, а Земята е застрашена от злобната кралица кучка на Луната, не може да е толкова зле и със сигурност е повече от очакваното. И така И. докато четяла, пиейки кафе, подпряна на любимата си възглавница– тигър, забравила за всичките си задължения, влязла в лаборатотории, посетила болни, смяла се, искала да има робот като Ико, усещала страха от лунитяните, умеещи да контролират ума на околните, хлътнала по принц Кай (дайте ѝ секунда, за да изпищи френетично "КАААААААААЙ!"), който не е готов да управлява, но готов да се жертва, и била постоянно със Синдер, която работи и мечтае, че някой ден ще бъде смятана за човек, а не за машина. Излишно е да се споменава,че в "Синдер" има толкова sci-fi, че мразителите на YA, биха го харесали. И има такова влияние от Sailor Moon, че И. била спечелена окончателно. Мариса Мейер бе успяла да вземе основите от тъпата приказка и да я превърне в едно научно, добре обосновано и интересно разказано приключение. Накрая И. не понасяла себе си заради това, че е отлагала четенето на тази книга толкова дълго, защото било толкова забавно, damn it! Така че ако имате подобни доводи, за да не посегнете към "Синдер", ги захвърлете и започвайте да четете. А И. отива да чете втората книга– очаквайте включване.

26 септември 2018 г.

"Обсебването на Елейзабел Крей" на Крис Удинг


cover project by me

Не бях чела нищо от Крис Удинг до сега, всъщност дори не бях чувала за него, а аз обикновено обичам да се преструвам, че съм чувала за всичко. Но ще ви кажа едно- Крис Удинг е направил това, което Касандра Клеър се опита да направи с "Реликвите на смъртните" и не ѝ се получи особено добре. Историята се случва в една алтернативна версия на викториански Лондон, мрачно и мистично място, където нощта е коварна и непредсказуема, с атмосфера, която може да откриете във филмите на Тим Бъртън. Въображението на Удинг е страхотно, когато става въпрос за създанията, които вкарва там и има нещо много готик и хорър в света, който създава. И ако смесицата от алтернативен реалност, мистерия и ужас не са ви достатъчни, "Обсебването на Елейзабел Крей" съдържа и стиймпънк намек. Не бих причислила тази книга изцяло в стиймпънка, тъй като тези елементи са наистина минимални, но все пак има механични изобретения, а заедно с тях има и тайни култове, заговори, убийства и чудовища- създания на мрака, които идват от кошмарите на хората, пропълзявайки в нощта. Мъглата се промъква по уличките, газовите лампи предоставят смътна светлина на хората, които бързат да избегнат опасността в тъмнината, а тайнствени прокрадващи се стъпки следват непредпазливите. Главните герои Таниел и Елейзабел ще трябва да се изправят пред опасния мрак, чудовищата, серийния убиец, наречен Кърпеното лице, и в крайна сметка нещо много по-ужасяващо, ако искат да спасят живота си, Лондон и целия свят. Много приятна книга, препоръчвам.


25 септември 2018 г.

"Пожарникаря" на Джо Хил


cover project by me

Това на картинката долу, е мозъчният червей Кроасан, разработен лично от мен и успешно затрил цялото човечество (за по-любопитните и незнаещи ще уточня, че става въпрос за играта Plague Inc., стратегическа игра, пандемичен симулатор, която е особено впечатляваща, когато смятате, че разработчикът на цялото това нещо Ndemic Creations, е само един човек, и чиято крийпи задоволителна крайна цел е да убиете всеки човек на Земята единствените пречки за това са медицината, измиването на ръцете и понякога въздушните филтри).


 Основният проблем на Земята са хората и именно заради пристрастията ми към подобни апокалипсиси, посегнах към "Пожарникаря" на Джо Хил. Един от главните герои е Draco Incendia Trychophyton, наречен също "драконова люспа", и който кара заразените с него да се самоподпалват, и покрай това се развива цялото действие. Няма лечение, никой не знае как се разпространява заразата, следва насилие, масова истерия, паниката е навсякъде, а дизастърът тотален. Насред всичко това една жена се опитва да оцелее. Медицинската сестра Харпър (въпросната жена) на моменти беше прекалено смотана и откровена светица с досадна позитивност, т.е. бях в перманентна чуденка дали тя е ангел или пълен идиот. Загубих броя на пътите, когато тя беше шокирана от лошите намерения на някой и възкликваше нещо от типа "Не можеш да направиш това!". Това е апокалипсис, мацко. Мога и ще го направя. Искам да кажа, че Мери Попинз е страхотен герой сама по себе си, неудържимия оптимизъм може да постигне много (особено ако бъде изпят), но този образ просто не работи в свят, който гори и навсякъде хвърчи пепел. Самият Пожарникар не се появяваше достатъчно често; въпреки заглавието на книгата, той е второстепенен герой, дори третостепенен все едно да избереш Бенедикт Къмбърбач в една от главните роли и да забравиш да му дадеш сценария. Същевременно с това има чудесни поп-културни препратки към Дж.К. Роулинг, Мери Попинз, Марта Куин, Toy Story, Джон Гришам, Dire Straits, Джордж Р. Мартин и, разбира се, Стивън Кинг. Романът има слабите си страни и е малко непоследователен, но като цяло е интересен и свеж, а Джо Хил е талантлив сам по себе си. Типичните дистопични тропи са налице, а повечето герои вече ги бях срещала, но Джо Хил се справя с тях доста добре, дори нямах нищо против 704-те страници, макар че не разбрах защо не са 350. Това е в общи линии. А, да! Забравих да кажа, че "Пожарникаря" е избран за роман на годината на 2016 година в категория "Хорър" в Goodreads Choice Awards, но за мен той е дистопичен трилър, така че имайте това предвид ако се ентусиазирате по определението "хорър". 

29 август 2018 г.

"Кървавата шапчица" на Анджела Картър


cover project by me

"My intention was not to do 'versions' or, as the American edition of the book said, horribly, 'adult' fairy tales, but to extract the latent content from the traditional stories." — Angela Carter

Ревюто на Дени за тази книга казва всичко, което трябва да бъде казано. И за да не си измивам ръцете толкова мързеливо, пренасочвайки ви към ревюто ѝ, ще добавя една–две думи: в разказите си Анджела Картър оспорва начина, по който жените се представят в приказките и много умело вкарва феминизма със силни женски герои, като преоткрива типичните приказни условности и предлага нов поглед върху архетипите. Тя създава светове, където вълка и бабата са едно и също, където историята на Снежанка ще шокира дори съвременните тийнейджъри, където красавицата и звяра са в очите на наблюдателя с цялата им невинност, ужас и загадъчност– понякога звярът се превръща с принц, а понякога красавицата се превръща в звяр и двата резултата са еднакво красиви и ужасяващи. "Кървавата шапчица" е сборник от разкази, които съставляват по–голям разказ, който изследва проблемите на феминизма като обща тема, но подобно описание е прекалено ограничаващо за интелигентността на Картър. Отдаване на почит към Шарл Перо, братя Грим, Гьоте, Джейн Еър на Шарлот Бронте, идеите на Дьо Сад за сексуалността, готическите истории, легендите за Дракула и Ержебет Батори, Фигаро от "Севилския бръснар" и куп други са вплетени в изключителни визуални сцени, верни на оригиналните източници, разкриват повече за човешката природа, отколкото очакваш. И беше изключително забавно да си представя как Disney превръща тези разкази във филми. Но нека това не ви подвежда– "Кървавата шапчица" е извън рамките на определен жанр, не мога да я окачествя като фентъзи, хорър готика, преразкази, магически реализъм или нещо подобно. Това не са приказките на бабите ни, а нашите и дъщерите ни. Те са за нас и идентичността ни.


Други ревюта:



23 юли 2018 г.

"Коралайн" на Нийл Геймън


cover project by me

"Коралайн" беше издадена преди години от издателство "Бард" и за отрицателно време изданието стана ненамираемо. Моята книга беше открадната и затова преиздаването ѝ за мен беше повод за празнуване. Защото това е чудно странна и възхитително страшна книга, която балансира страховитото и гротескното с детската смелост. За много хора "Коралайн" не е нещо особено, но те бъркат. Много бъркат. Прозата на Геймън и илюстрациите на Дейв Маккийн (които в българското издание са прекалено малко) са измамно прости. Само че полетата на моята книга са запълнени с размисли за отношенията между децата и възрастните, препратки към други текстове и примери за Алиса. Лекото докосване от Луис Карол е без претенциозни двусмислици и откровено епигонство– Геймън е създал нещо, което е изцяло негово. Тъмна история със зловещ сетинг и герои, които са опаковани със смислени теми и метафори, които децата могат да разопаковат сами и да прилагат в живота си. "Коралайн" показва ценността на семейството– въпреки че семейството е нещо, което не сме избрали, ние трябва да се справим с това и да го приемем. Другото послание е да не се доверяваш на нещо, което изглежда прекалено хубаво. Тревата от другата страна не винаги е по–зелена. Историята изследва и хищническите последици от родителската любов– другата майка е чудовището на сбъркания майчински инстинкт. Тук ще кажа, че да, има неща, които могат да изплашат едно дете. Но това не е предупреждение, а препоръка, защото култивирането на страха е едно от най–големите удоволствия в детството. Както казва самият Геймън– "Коралайн" е по–страшна за възрастните отколкото за децата, възрастните я приемат като хорър история, а за децата това е приключение. Огромна къща, дъждовни дни, родители, които са вечно заети и нямат време, съседи, които включват застаряващи актриси и чалнат господин, трениращ мишки, отегчено дете, двадесет и един прозореца и четиринадесет врати, от които едната е заключена– очевидно е какво ще направи скучаещото дете. И така Коралайн открива тайния проход, свързващ нейната къща с изкривена реалност, която отразява реалния свят и където всичко покрива най-големите ѝ мечти. Но само за кратко. Геймън е прекалено интелигентен, за да се опре на свръхестественото– случващото се е много по–мистериозно от това– и мъдро е оставил Коралайн да се изправи срещу страшните неща сама. Единственото същество до нея е една сардонична и много котешка котка. Историята е близо до детската перспектива: Коралайн не се опитва да разбере естеството на другата майка и какъв е другия свят, тя просто се съсредоточава върху това да върне родителите си и да разкара другата майка. Способността да възприеме сюрреалистичното е типичната способност на детето да приема без съмнение ексцентричността на собствената си реалност. Присъщо е на Геймън да взема митовете и легендите от нашата култура и изследва по-тъмната им страна, и в процеса той показва нещо интересно за себе си и обществото ни. Той е отличен разказвач (тук мога ли да кажа колко презирам Goosebumps? Те са като детски Harlequinn, които насърчават лошото писане). И няма да разберете как ви е въздействал, докато не зебележите, че вратата в стаята ви изглежда доста странно. Самият Геймън казва, че от всичките си книги "Коралайн" му е отнела най–много време и това е книгата, с която се гордее най-много. И има защо да е така.
А Тери Пратчет е казал, че "Коралайн" е шедьовър. Кой ще посмее да му противоречи?


Други ревюта: