"Човек на име Уве" от Фредрик Бакман

cover project by me

 В старият ми квартал, пред съседния вход по цял ден на пейките висеше дядо Пацо, който настървено следеше кой ще си метне боклука през балкона. При успешен случай на изхвърлен боклук, дядо Пацо го вземаше, влизаше във входа и стриктно го изсипваше пред входната врата на престъпника. Когато с другите деца играехме на криеница, ръбче или ластик, винаги отнякъде се появяваше чичо Методи, който съвсем очевидно мразеше всички деца, които пищят, дерат се и тропат под балкона му, успяваше да надвика всички ни и да ни натърти всеки път, че  е най-добре да играем на близкия стадион, който е създаден за тази цел или да се приберем и да учим, за да излязат от нас свестни хора, а не развейпрахове, на където сме се запътили. Всеки е познавал и познава такива хора. Всеки се е сблъсквал с подобни кисели и раздразнителни типове и типки, които ти лазят по нервите с непоколебимите си принципи, ограничени убеждения и тесен поглед над нещата. Преди време по стечение на обстоятелствата се запознах с една жена, която ми досаждаше с негодуванията си от околния свят при всеки възможен случай, редовно ме засипваше с информация, която най-малкото ме  интересуваше, възмущаваше от съседката, която вмирисала целия етаж с гранясалото си олио и тъкмо бях започнала да обмислям планове за успешното отсраняване на тази личност от живота ми, когато по чиста случайност разбрах, че десет години се е грижила за болния си свекър, след като съпруга ѝ алкохолик удобно се разкарал безследно след раждането на второто им дете, което се появило на този свят със синдром на Даун, и което починало на 12-годишна възраст след като го блъснала кола пред блока, същевремено тя всяка сутрин носела и продължаваше да носи топло ядене на местния клошар, и поддържала и поддържаше чистотата на общата градинка съвсем доброволно, макар и мърморейки срещу всички околни идиоти.
 Всичко е такова, каквото е, но нищо не е такова, каквото изглежда.
 Започнах да чета "Човек на име Уве" с нарастваща досада към вечно мрънкащия чичка. И неусетно се озовах в същото положение като при гореспоменатата жена. Осъзнах, че етикетите под формата на предразсъдъци са удобно нещо, защото най-малкото спестяват време- можеш да формираш мнение без да се налага да научиш повече факти. И се засрамих от себе си. Защото дори и най-простият човек си остава едно невероятно сложно същество. Мислех, че тази книга ще е лека и лесна за четене. В много отношения тя е такава: не е предизвикателство в литературния смисъл, има достатъчно чувство за хумор, но е далеч по-дълбока от това, което претендира да бъде: това е трагикомичен роман, който подобно на главния си герой, има огромно сърце. Някои биха нарекли Уве темерут, прекрасна дума, означаваща човек с труден характер, заядлива личност и пълно лайно. Той граничи с обсесивно-компулсивен маниак, но всъщност е сприхав човек, който не търпи глупаците и обича нещата да се правят по начина, по който трябва; той е човек на черното и бялото, на строгите принципи, пълната почтеност и колоните от цифри. И въпреки че мнозина смятат, че той е груб и неприятен човек, колкото повече го опознавате, ще откриете, че той е един от най-милите хора, които познавате. Прекрасна книга.