"Град на стълби" от Робърт Джаксън Бенет

cover project by me

 Зигруд. Просто Зигруд. Ще се върна към него след малко.

 И така:

 Това не е просто добре разбъркан фантастичен приключенски бъркоч с фентъзи подправки.

 Това е литература.

 Не се обезсърчавайте от тази оценка. Като добре разбъркан фантастичен приключенски бъркоч с фентъзи подправки, този роман се справя чудесно. Но той също е брилянтно есе за естеството на религията, вярващите и нещата, на които се кланят последните. Става дума и за властта, политическия и културен гнет, фанатизма и нещата, които правят хората един към друг в името на "морала" (един от героите е гей, хванат в капана на култура, чиято религия е тотално срещу хомосексуализма. В една от последните сцени, той стои пред своя бог и се покайва заради това, че е допуснал да се срамува от себе си и завършва покаянието си с уточнението "заври си го отзад". Знаменит момент.) Ако бях учител по литература, или по политически науки, или по социология, тази книга щеше да е в списъка ми за задължително четене. А ако трябваше да организирам семинар в някоя от тези области, щях да поканя Робърт Джаксън Бенет в списъка на гостите. Да, признавам, все още съм в леко страхопочитание към Бенет. В комбинация с цялостното ми изпълване с възхищение. Но има защо. Сега ужасно ме човърка да изпадна в поетични напъни за Зигруд, но мисля, че ще е по-добре първо да говоря за останалата част от книгата- преди да изпадна във фенски истерични писъци за моя любим герой.

 Представете си свят, в който боговете са били убити. Божественото от всякакъв вид е забранено. Думите, символите и делата, свързани с всякакви негови вид и форма са престъпления, наказуеми най-сурово. Свят на тъмнината, в който малцинството, съставено от бивши роби, контролира мнозинството, бившите завоеватели, облагодетелствани от боговете си. Една жена, посланик и шпионин, се стреми да открие убиец, но намира нещо много по-мрачно- знание, което е ужасяващо опасно, защото може да промени всичко. Бенет пише с плавност, което прави книгата достатъчно лесна за четене, но в никакъв случай не я опростява. В известен смисъл ми напомня на Миевил, но без привързаността му към тайнствени думички и марксистка диалектика, с намек към Геймън с по-малко познатите митологии. Сюжетът е с приятно много извивки, успешно се сливат огромно количество информация и епична мистерия, главните герои са достатъчно нюансирани и дори предвидимия Зигруд, който е почти анимационен с бойните си умения, е на мястото си. Ще отбележа, че първата глава е смъртоносно тъпа, но си струва да се преборите с нея. След като преодолеете драмата в съдебната зала ще получите дребна и впечатляваща главна героиня, внучка на човека, убил боговете, но прогонена от дома си, и мълчалив гигант- бруталния ѝ спътник Зигруд. Също ще получите нестабилен и западнал град, пълен с изоставени хора с изгубени мечти, студ, многобройни улици и стълбища, които не водят за никъде, но останали като паметници на всичко изгубено, колониална администрация, колониален губернатор, който иска единствено спокойно пенсиониране, през което да се любува на пейзажа и всепроникващо чувство на напрежение. Ще се сблъскате с поразително изграден пантеон от богове, със съпътстващите ги разнообразни културни практики и изследването им. И, разбира се, политически машинации, фанатици, чудовище, таен склад, на който може да завиди и Зона 51, вълшебни предмети, проблясващи портали и добре скрита информация.

 Сега, след като поговорих за книгата, мога да се съсредоточа върху любимият ми герой- може би най-любимият ми за тази година. Ще ви опиша накратко една от сцените с него. Представете си воин. Огромен. Излъчващ сила и смърт с всяка пора. Чисто гол, с изключение на ботушите си и един нож. По този начин, без чужда помощ, той се впуска в битка с огромно черно нещо, съставено най-вече от зъби и пипала, в опит да спаси целия град. Това е Зигруд. Самият той заслужава собствена книга.

 Няма да се вживявам повече за заключение на всичко това, ще кажа само, че след приключването на Град на стълби, всичко, което може да се каже е УАУ!