"Момиче на Пружина" от Паоло Бачигалупи

cover project by me

 Ако кажа, че "Момиче на пружина" не ми харесва, ще съм голяма глупачка, нали? На фона на това, че книгата е спечелила не-знам-си-колко награди и хвалебствените отзиви за нея преливат от всякъде, няма как да съм нещо друго. Все пак има няколко много важни неща, които трябва се кажат на света, м? "Не бъди толкова алчен, бели човече!". "Не прави странни неща в лабораториите". "Не преебавай светa". Думата "дистопия" е последен писък на модата в днешно време все пак. Жалко, че рядко виждам някой да я постигне по такъв начин, че да направи истински удар. "Момиче на пружина" не е изключение от това. Романът донякъде е като незаконно дете на "Кантата за Лейбовиц", което, за съжаление, не е наследило нито добрия произход, нито хубавия външен вид. И освен това намирам изнасилванията в книгата за леко шокиращи. Има две, които са описани с извратени подробности. На мен лично ми е излишно да разбирам кървавите подробности за бутилка шампанско в разни отвърстия. Да, чувам как някой ще тръгне да ми обяснява, че сексуалната експлоатация на момичето Емико е метафора за експлоатацията на земята, но по дяволите, тази метафора е абсурдно прекалена и непоносимо непохватна. Според мен това е преди всичко ярост, насочена към самия Бачигалупи, Емико е неговата курва и играчка, която откроява не само с изнасилванията. Във всяка сцена, в която тя се появява, Бачигалупи я съблича, описва тялото ѝ в сладострастни подробности, осквернява я и я уврежда по някакъв начин за приятна възбуда на читателите си. Дори когато Емико е сама, авторът я изнасилва с очите и клавиатурата си, с мазните си мисли, достигащи между гърдите ѝ и надолу по извивката на задника ѝ. Имах ограничено количество търпение относно тези седалищни части и зърната ѝ, честно. Нито веднъж не чуваме за бедрата и задника на друг от героите, но знаем всяка подробност за тялото на Емико. Но ако изключим този разочароващ, шовинистичен аспект на писането на Бачигалупи, на мен така и не ми запука за Емико като за личност- през цялото време тя ми стоеше като нещо, измислено от автора си с основната цел да бъде зяпано като изрод в циркова палатка от началото на миналия век. Когато Емико среща Андерсън на улицата, бягайки от човека, който искаше да я убие, се обнадеждих, че нещата ще станат по-добри и историята ще се развие. Но в следващият момент те започнаха да се натискат и ситуацията се превърна в поредната безвъзмездна секс-сцена. Преди да ми лепнете етикета на кисела консерваторка, ще кажа, че нямам проблеми със секса или сексуалната злоупотреба с насилие ако това е важно за историята и се използва по адекватен за това начин. Но постоянно извиращият секс при Емико ми напомни за колата, която гръмва в зрелищна огнена топка в екшън филмите. В един момент се замислих дали не е добре Паоло Бачигалупи да вземе да разгледа неговото латентно, агресивно отношение към жените и дали той не иска тайно да ни изнасили. Бунтовете, епидемиите, глада, случайните жестокости и политическите интриги в историята са бонус. Знам, аз съм една писклива кифла. Но ако не е забавно, то поне трябва да е поучително и би трябвало съм научила нещо- и тъй като вече съм научила четирите "не"-та от тези 524 горещи, лепкави, пясъчни страници, споделям: за бога, недейте: 1) да ходите в Тайланд. Никога. 2) да отивате в бъдещето. Най-добре умрете сега и си спасете задника. 3) да прочитате Паоло Бачигалупи с цел "удоволствие". Тази книга не е за нетърпеливи читатели- сюжетът се развива бавно и напоително, и в един момент може вместо да се интересувате от историята, да започнете да се чудите кога, по дяволите, ще свърши този роман. Особено голям проблем ми беше репортерският стил на писане. "Момиче на пружина" не се повдига повече над това безкръвно, клинично ниво. Ето ви малко за вкус- на страница 126: "Каня вдигна рамене", един абзац по-надолу "Джайде вдигна рамене", на страница 128 "Каня вдигна рамене" (пак), на 131-ва "Каня сви рамене", а на 133-та "Каня сви умърлушено рамене" и веднага след това "Каня отново сви рамене", веднага на следващата страница "Джайде сви рамене и се усмихна". Не, това не се среща само при тези двама герои: на страница 172 "Андерсън сви рамене", а на следващата "Той отново вдигна рамене", на 174-та Емико успява да свие рамене три пъти за 20 реда, а на следващата страница- два пъти. Няма да посочвам колко пъти някой се ухилва, гримасничи, кимва или поклаща глава и "казва" нещо.
 Мога само да предполагам защо "Момиче на пружина" е обрала толкова награди и защо толкова хора я харесват. Но един рецезент в Амазон го е обобщил перфектно:"It's easy to understand why this book got so many good reviews without being any good at all: it ticks the boxes for a book that people want to like to show that they're smart … but then doesn't challenge their intelligence - at all."
 Допускам, че проблема е в мен и макар че съм сигурна, че Бачигалупи е интелигентен и талантлив, ако аз и този роман бяхме на парти, аз учтиво бих му се извинила и бих изчезнала преди да започне да ми разказва предълга и досадна история за това, какво е чул по националното радио оня ден или нещо подобно.

 Плюсове на книгата: Корицата на Raphael Lacoste е знаменита и от бързият поглед, който хвърлих на оригинала, мога да поздравя искрено преводача- справил се е отлично.


 Други ревюта:

 Милена Ташева в "Аз чета"
 Книголандия
 Приумици
 Dante's Last Argument