8 ноември 2018 г.

"Обици и змии" на Хитоми Канехара


cover project by me

 Ако се разходите в Шибуя или Шинджуку ще забележите gyaru момичетата. А за да се вгледате в света им, "Обици и змии" е добро начало. Тънка книжка, изпълнена с шокиращи неща, но по-изненадващото е, че е написана от толкова младо момиче. Не се подвеждайте от шокиращото, а погледнете книгата като това, което е: въпрос за самоопределението и за влиянието, което имат околните, с които се обграждаме. "Обици и змии" не е философски трактат за постмодернизма, а една безпристрастна и ясна скица на един от основните му принципи- нихилизма. Няма снизходителност, няма преувеличения, няма морал. Книга, която вероятно никой няма да разбере достатъчно, за да я разбере изцяло- един трудно разбираем герой, с мисловна верига, която също е трудна за разбиране и история, която усеща болката. На всичко отгоре е напълно възможно да се почувствате неудобно, но ще усетите силата на литературата. Няма да разберете как точно, но пресича някаква линия. Въпреки това успях да симпатизирам на неща като стойността на нещата, които не си заслужават. Няма стойност във вечността. Както и на различната болка в тази мпресия за пустотата на Аз-а. Какви са причините да харесам "Обици и змии"? 

 Първата причина е красотата на изреченията.

 "Винаги когато се смее, лицето на Ама придобива глупашко изражение. Сигурно защото когато отвори уста, обиците придърпват долната му устна надолу."

 Прочетох това и веднага се сетих за часовника на Дали.

 Втората е, че съм се занимавала с класически балет. Балерините се борят да се премоделират всеки ден. Достатъчно е да им видите стъпалата. Замислете върху това, когато се възмущавате от нечии татуировки и пиърсинг. Каква всъщност е разликата между татуирането, пластичната хирургия, прическите и прочие? До каква степен телесната модификация е форма на изкуство? Всъщност от двама татуирани ще чуете различни концепции за това какво е татуировката. Колкото и широко разпространена практика да е това, то си остава лично преживяване.

 Третата е Акутагава. 

 "Yet the lotus blossoms in the lotus ponds of Paradise care nothing about such matters. Their jewel-like white flowers waved about the feet of the Buddha, and each flower’s golden center continuously filled the place with their indescribably wondrous fragrance. It was almost noon in Paradise." (The Spider's Thread, Рюноске Акутагава)

 Какво безразличие и страховит рай. Тези, които могат да си представят такъв рай, нямат друг избор, освен да се самоубият. Това не е раят според японската културна традиция. Това е раят, който Акутагава е направил без разрешение.

 "И аз предпочитам хората да съдят за мене по външния ми вид. Ако слънчевата светлина прониква във всяко кътче от земното кълбо, сигурно ще намеря начин самата аз да се превърна в сянка, само и само да се скрия от нея."

 Това не е видима болка, а прозрачната болка от празнотата. Болката, която лекува тази болка в "Обици и змии" е модификацията на тялото. Но понякога има сълзи в тази болка. Никой не може да я види, защото е прозрачна. Ако болката има цвят като "скръб", "омраза" или "любов", тя ще е видима за околните.

 "Не ме е грижа, че Ама е Амадеус или пък Шиба-сан е "божие чедо", а само аз съм най-обикновено човешко същество. Искам просто да живея в тъмен подземен свят, където не достигат лъчите на слънцето. Няма ли място, където не се чуват детски смях и любовни песни?"

 "Обици и змии" не е лековата книга, напротив. Но ако ви стиска, я прочетете.

Няма коментари:

Публикуване на коментар