"Чернобилска молитва" на Светлана Алексиевич
Знам, че е някак морално осъдително да не
харесам “Чернобилска молитва”, но по дяволите, каква е тази скука,
изнемощялост и монотонност? Едва я завърших.
И не разбирам защо тази
книга се счита за литература. Това е книга, която не допринася нищо за
прозата, това е едно преповтаряне на мненията на анонимни герои,
пресявани от гледната точка на писателя. При това е трудно за смилане.
Алексиевич е събрала няколкостотин интервюта, преписала ги е и е
напъхала някои от тях в книга. Доста мързеливо. Тук няма никакъв
авторски глас. И този глас много липсва, когато интервюираните започват
да разказват градски легенди за хората от Припят, омешани с клюки,
суеверия, народна мъдрост или повтаряща се дезинформация. Дори не се
опитах да я разбера. Докато четох книгата, буквално възприемах всички
гласове като един и често изпитвах същия дискомфорт, който изпитваш,
когато попаднеш в капан в градския транспорт до супер бъбривия човек,
който те задушава: нямаш абсолютно никаква представа за какво бръщолеви,
но знаеш, че искаш да избягаш далеч от него възможно най-скоро.
Книгата е поредица от произволни монолози без съгласуваност, коментар или тема. Освен това всички интервюирани говорят с един и същ глас, независимо дали е стара баба или млад мъж. Най-вероятно говорят с гласа на Алексиевич. И като цяло книгата зависи от драмата. И мелодрамата. И трагедията. И пак отново. Имах чувството, че натикват в гърлото ми емоционално изнудване от най-големия формат. И, както казах, всичко е твърде отегчително и повтарящо се.
Честно, някоя публикация за Чернобил или статията в Уикипедия ще са по-интересни и информативни.
Най-големият плюс на "Чернобилска молитва" е това, че показва колко е важно хората да са образовани.
Коментари
Публикуване на коментар