"Не пускай ножа" на Патрик Нес

 

Корица: личен проект

 Всички сте чували за теста на Бекдел-Уолъс. Надявам се. Моля, кажете ми, че сте чували за теста на Бекдел-Уолъс – споменах го в отзива си за „Мамник“. Това е оня мисловен експеримент, при който книгата/филмът/медията става само ако има две жени, които говорят за нещо различно от мъж. Е, освен тестът на Бекдел-Уолъс съществува и тестът Мако Мори, който е вдъхновен от едноименната героиня във филма Pacific Rim, и който представлява набор от критерии: произведението да има поне един женски герой и този герой да има независима сюжетна линия, и героинята или нейната линия не съществуват просто, за да поддържат линията на мъжки герой. Съществува и тестът Секси Лампа, който гласи, че ако можете да премахнете женски герой от сюжета си и да го замените със секси лампа, и историята Ви все още бачка, вие сте еба си нещастника.

  Тестовете на Бекдел-Уолъс, Мако Мори и Секси Лампата показват неравенството между половете и измерват различни елементи на женското представяне – първият измерва присъствието на жените и възможността за взаимоотношения между тях, които не са съсредоточени върху мъжете; вторият засяга женското представяне в дълбочина, а третият измерва въздействието на отделна жена върху произведение. Освен тези тестове съществува и „Анализ на Джохансън“, който предоставя метод за оценка на изобразяването на жените и момичетата в различните произведения, който е може би най-прецизен и по-сложен за прилагане, но няма да Ви занимавам сега с него.

  Защо изпадам в тези детайли? Защото, мили хора, книгата „Не пускай ножа“ на Патрик Нес се проваля и на трите теста. И НА ТРИТЕ. Чакайте да го кажа пак, но по-бавно. Книгата. Се. Проваля. И. На. Трите. Теста. Изобщо не мислех, че това е възможно, но тъкмо като започна да си въобразявам, че съм преживяла и препатила достатъчно, с други думи – че вече съм одъртяла и не случайно някои деца ми викат „лелче“ – и живота ме шамаросва с поредната изненада.
След всичко това, ако някой е очаквал, че в този отзив ще попадне на екстатичните ми писъци и хвърляне на сутиени, малко се е объркал. Всъщност бързо ще приключа с положителните неща за „Не пускай ножа“. Има интересна предпоставка – микроб, който засяга човешкия мозък по такъв начин, че той започва да излъчва всяка една мисъл от главата си. Цялото действие се развива на друга планета. Това е всичко.

  Негативите са всичко останало. Освен, че романът като цяло е откровено сексистки, самият главен герой ми беше ужасно неприятен и е един от най-малко правдоподобните герои, с които съм се сблъсквала – просто не можех да го понасям. Той беше такъв хленчещ лигльо, че едва издържах да чета мислите му. Следващата ми мъка с него: СПРИ ДА МАЛТРЕТИРАШ ГОРКОТО СИ КУЧЕ, СКАПАН ШИБAHЯК ТАКЪВ! Четвъртата мъка – тотална липса на всякаква логика. Защо, под ягодите, Прентистаун искаше този малоумник? Мога да разбера чучелото Аарон да си прави глупостите, но всички останали? Цял град хора, но се напъват за един арогантен пубер? Така или иначе, докато стигнат до него, изравняваха всичко до земята. Защо го искат? Защото са тъпанари, ето защо. Пета мъка – диалози от типа на:

„ – Аз съм Тод – казвам.
– Знам – отвръща тя.

– Притеснява ли те?
– Да.
– Знам – отвръща тя.

– Виола – прошепвам, а гласът ми трепери.
– Знам – отвръща тя тихо и долепя ръце до тялото си.

– Лошо ми е – казва.
– Знам – казвам.

– Аз трябваше да го сторя – отвръщам.
– Знам – казва тя.“

  Да, това е толкова дразнещо, колкото звучи в тия откъси. Толкова ли е трудно да кажеш „мaйнатa ти“? Отделно, всички екшън сцени с тире – „и аз направих това – и тя направи това“ направо ме побъркаха.
Нямаше почти никакъв сюжет – просто Тод и Секси Лампата тичаха и се криеха, а Аарон, оня тип, който сякаш е изпълзял от масовката на The Walking Dead, изскачаше на всяка следваща страница, за да сътвори някакви адски тъпотии и да не умре, и веднага след това авторът връщаше стари герои, само за да ги убие. Отново и отново. 

  И за заключение, книгата беше прекалено дълга. Просто в един момент не ме интересуваше изобщо в какви невъобразими, извънредни, смайващи, неестествени, изтощителни, депресиращи трудности щяха да попаднат героите. Продължавах с четенето само, защото исках да се провалят, за да мога да се посмея и поне да получа някакво удоволствие от всичките тия мъки.
Мога ли да кажа, че това е най-лошата книга, която съм чела? Не, в никакъв случай – чела съм много по-лоши (да, гледам те, Техере Мафи!). Давам една звезда в Goodreads само заради говорещото куче.