„Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес
Реализмът на магията
cover project by me
Това е красива книга. Като картина на Дали.
Може да се каже, че линеарната рисунка е най-чистата форма на рисуване. Децата инстинктивно започват с линеарна рисунка, просто избирайки част от контура на фигурата и копирайки го върху хартията, с ръка следваща окото. Често линеарна рисунка се прави без да вдигнеш молива от хартията, като по този начин създаваш визуален обект, който може да е репрезентативен, сложен или абстрактен.
Маркес е създал литературна версия на линеарна рисунка. Имам чувството, че е седнал зад пишещата машина и не е станал поне осем месеца, и след 400 кафета без захар, 28 хиляди изпушени цигари, чак след като е написал последното изречение е станал и е изприпкал до тоалетната. Историята е една линия, която не прекъсва никъде по хартията. В картината се вплита историята на шест поколения потомци на Хосе Аркадио Буендия и съпругата му Урсула, които се занимават с алхимия, астрономия, плават из морето, ръководят революции, бягат с цигани, влюбват се един в друг, ядат кал, раждат, самоубиват се, свирят на акордеон или клавесин, проговарят латински, правят златни рибки или се възнасят на небето, облечени в чувал. Една безкрайна поредица от хора с почти еднакви имена, които продължават да правят същите грешки, отново и отново. Всичко изглежда същото и накъдето и да се обърнеш има хора, които правят същите глупави неща, отново и отново, и отново. Никой не се учи от миналото, никой дори не изглежда да е наясно с миналото. Може би с това се показва абсурдността на човешкото съществуване. Заедно с тях се проследява и историята на Макондо, града основан от Хосе Аркадио Буендия, който минава през почти пет годишен дъжд и чумата безсъница, през който минават цигани, държавни служители, революционери, френски проститутки и железницата.
"Сто години самота" е странна книга. Но е зашеметяваща.
Буквално можеш да усетиш как мозъка ти се сбръчква докато четеш този човек. Той е толкова умен, че няма как да е нормален. Описанията и прилагателните му са перфектни, въпреки че са абсолютно безсмислени. А след като прочетеш три-четири глави започваш да усещаш една зараждаща се мисъл. Това е моментът, когато разбираш, че най-вероятно и ти си луд. И ти си. Ние всички сме.
Може да се каже, че линеарната рисунка е най-чистата форма на рисуване. Децата инстинктивно започват с линеарна рисунка, просто избирайки част от контура на фигурата и копирайки го върху хартията, с ръка следваща окото. Често линеарна рисунка се прави без да вдигнеш молива от хартията, като по този начин създаваш визуален обект, който може да е репрезентативен, сложен или абстрактен.
Маркес е създал литературна версия на линеарна рисунка. Имам чувството, че е седнал зад пишещата машина и не е станал поне осем месеца, и след 400 кафета без захар, 28 хиляди изпушени цигари, чак след като е написал последното изречение е станал и е изприпкал до тоалетната. Историята е една линия, която не прекъсва никъде по хартията. В картината се вплита историята на шест поколения потомци на Хосе Аркадио Буендия и съпругата му Урсула, които се занимават с алхимия, астрономия, плават из морето, ръководят революции, бягат с цигани, влюбват се един в друг, ядат кал, раждат, самоубиват се, свирят на акордеон или клавесин, проговарят латински, правят златни рибки или се възнасят на небето, облечени в чувал. Една безкрайна поредица от хора с почти еднакви имена, които продължават да правят същите грешки, отново и отново. Всичко изглежда същото и накъдето и да се обърнеш има хора, които правят същите глупави неща, отново и отново, и отново. Никой не се учи от миналото, никой дори не изглежда да е наясно с миналото. Може би с това се показва абсурдността на човешкото съществуване. Заедно с тях се проследява и историята на Макондо, града основан от Хосе Аркадио Буендия, който минава през почти пет годишен дъжд и чумата безсъница, през който минават цигани, държавни служители, революционери, френски проститутки и железницата.
"Сто години самота" е странна книга. Но е зашеметяваща.
Буквално можеш да усетиш как мозъка ти се сбръчква докато четеш този човек. Той е толкова умен, че няма как да е нормален. Описанията и прилагателните му са перфектни, въпреки че са абсолютно безсмислени. А след като прочетеш три-четири глави започваш да усещаш една зараждаща се мисъл. Това е моментът, когато разбираш, че най-вероятно и ти си луд. И ти си. Ние всички сме.
Коментари
Публикуване на коментар