30 ноември 2012 г.




 Ако не знаете- тайгата е най-големият сухоземен биом и произвежда основната маса от свободен кислород за разлика от тропическите гори, които използват обратно 80-90% от кислорода в процеса на гниене, също като хомогенността на ескимоската култура, която се простира на повече от 8 000 км, междудругото ескимото се нарича така заради ескимосите, които всъщност са инуити- ескимо идва от думата "ескимасен", която означава "хора, които ядат сурово месо" и така са ги наричали техните южни съседи- индианците-алгонкини, а инуит е тяхна си лична дума за себе си и означава "истински хора", за което имам големите съмнения, че е съотносимо към повечето лични наименования на племена и народи- все още не съм чула за племе, което да нарича себе си "най-долните същества", "изтривалките" или "смотаняците" примерно;изкуството при тях не е част от живота, а негова основа и затова твореца не е творец, а заклинател, който чака часове на леда, за да хване тюлен и през това време дялка от зъб тюлен с изпружена опашка, за да осъществи комуникация с духа на тюлена, защото това е свят, съставен изцяло от духове- духовете на хората, духовете на предците, които могат да се видят понякога да танцуват в полярното сияние, душите на животните, духа на Силап Инуа, който е навсякъде, духовете анирник и духовете-лични помощници туурнгак, и се налага да живееш в хармония с всички тях, за да осигуриш потребностите си, затова в помощ идва и шамана, който е връзката с духовния свят, посредник между световете, да си шаман е призвание, което при инуитите обаче приемаш по избор, а не по задължение, защото всъщност границата между шамана и обикновения инуит е почти никаква, почти всеки инуит също халюцинира, виждал е духове, животни в човешка форма и е засичал малки човечета, живеещи на отдалечени места, екстатичните преживявания не са монопол на шаманите- всеки има достъп до тях и може както да ги разказва, така и да ги тълкува, а това е прекрасна инуитска приказка:
 Така, казват, било, а щом казват, истина е: истината е като слънце, може зад облак да попадне, но не изчезва - дори облака ще стопли тя…
Живели някога на брега на морето мъж и жена. Всичко си имали те, само на радост били бедни - нямали си деца. И ето, отишъл веднъж мъжът на лов, много пътеки обходил, до една голяма скала стигнал, приближил я и птичи гласове дочул: слаби, тъжни, сякаш за помощ се молят. Изкачил той скалата, а там, на върха, в едно гнездо пет малки птички съзрял - в очите им блестели сълзи. „Защо ли ги е изоставила майка им?”, запитал се ловецът, после ги взел и ги отнесъл в къщи. Зарадвала се жена му като научила за случилото се и рекла:
- Нека тези птици живеят у нас, като деца ще си ги гледам. Дори по-добре, защото зная какво е без рожбица.
И изпратила мъжа си на брега на морето - дребна риба да налови, за да ги нахрани.
Тъй, ден след ден, двамата се грижели за петте голишарчета: той им носел риба, тя ги хранела. А те растели бързо, пооперили се, започнали да скачат и да летят из къщата, с шум и вик я пълнели.
Не щеш ли, веднъж мъжът отишъл на лов за елени. Труден и бавен бил този лов, не се завърнал той почти седмица. Наложило се жената сама да отиде храна за птиците да налови. А те,веднага щом видели гърба й, заиграли, затанцували, заскачали, изобщо се разбеснели така, че подир час им станало горещо - и решили да свалят дрешките си до перце. И го направили.
С пълна мрежа влязла жената в къщи, усмихнала се на шума и врявата, детска им работа, рекла си, нека играят на воля, сега им е паднало - и тогава забелязала дрешките. Не се колебала тя - вдигнала ги от пода, разкъсала ги, в огъня ги хвърлила - и добре сторила.
Защото в същия миг птичките се превърнали в деца: весели, засилени, червенобузи, палави.
Когато мъжът се върнал от лов, на прага го чакали шестима души. Прегърнал той поред всеки един от тях, сетне всички насядали на трапезата. Голямо ядене му ударили: ловът бил богат.
Това е.

Няма коментари:

Публикуване на коментар