15 август 2012 г.

"Бариерата" на Павел Вежинов


cover project by me

 За последният месец, през който навъртях стотици километри и поради което забравих що е то интернет, открих че правопропорционално на този факт съм увеличила четенето експоненциално (математиците да не се смеят ако обичат). Това го казвам, за да не се чудите защо изведнъж щедро и напоително поствам ревюта и корици на книги. След това обяснение направо преминавам към книгата.
 "Бариерата" я четох през далечната 1996-та в любимата ми библиотека в читалище "Кирил и Методий" в "Красна поляна", където премина голяма част от детството ми и която все още е действаща. От тогава ми беше останал само спомена от емоциите, които имах след като затворих книгата. Докато седях една вечер на плажа в Аркутино и комарите ожесточено ме хапеха, на небето Млечния път се виждаше по най-забележителня начин, който съм виждала в досегашния си живот. И зяпайки го, си спомних точно онези емоции. Каква по-добра причина от това да препрочета книгата?
 Прочетох я заедно с "Гибелта на Аякс",  "В една тъмна нощ", "Историята на едно привидение", "В един есенен ден по шосето", "Сините пеперуди" и "Белият гущер", и открих, че Стивън Кинг е прав в "За писането: Мемоари на занаята", където казва, че всеки писател си има любими теми, които търкаля до безкрай като дава за пример неговите: трудността и понякога невъзможността да затвориш кутията на Пандора, след като си я отворил; защо Бог, ако съществува, позволява да се случват ужасни неща; тънката линия между реалност и фантазия и т.н. Вежинов от своя страна търкаля темата за противопоставянето и балансирането на рационалното и емоционалното в човек, и резултатите от това. Засяга го осезателно в "Сините пеперуди", в "Белият гущер" и в "Бариерата". Като в "Бариерата" основният акцент са преградите, които ни делят от емоционалното и невъзможността за разбирането му, в аспекта на рационалния свят, в който живеем. "Бариерата" вероятно е най-силният и прекрасен текст писан от Вежинов (подчертавам вероятно, защото все пак не съм прочела всичко написано от него). Повестта отключва много размисли още докато я четеш. А когато вече си я прочел, затваряш книгата с тъга и оставаш сам с въпросите, които чакат твоя личен отговор.
 Междудругото Вежинов вече е успешен писател, когато се развежда с първата си съпруга Полина. Синът им, кръстен Павел (на литературния псевдоним на баща си- да, всъщност истинското име на Вежинов е Никола Гугов), остава при нея. Малкият Павел е на три години, когато майка му скача от прозореца на петия етаж. Разследващите откриват трупа встрани от сградата- изглеждала е така, сякаш е прелетяла няколко метра. И както се казва в повечето тайнствени криминални истории, обстоятелствата около смъртта й са обвити в мъгла и до днес.
 В нейна памет Павел Вежинов написва "Бариерата", която моментално става хит. Превеждат я на незнамколко езика, правят филм, а критиците се спукват от хвалене (и с право). Повестта е своеобразна изповед на самотния композитор Антони, който среща Доротея- странно момиче, което може да чете мисли и на това отгоре обича да лети през нощта. Заживяват заедно, в крайна сметка връзката им преминава определени граници и той се уплашва и избягва. Плаши се не от летенето, а от отговорността към друг човек. Хората принципно са раделени в две категории- такива, които могат да летят, и такива, които никога няма да застанат по високо от собствената си тераса. Последните винаги набутват първите в категорията на лудите. Предполагам от завист. Но да се живее с някой от лудите е невероятно трудно и се изискват такива емоционални усилия, на които не е способен всеки. И Доротея осъзнава това.
 Мисля да спра до тук с логореята си. Достатъчно е да знаете, че "Бариерата" е една прекрасна притча за това, че бариерите на недоверие и неразбиране са много трудно преодолими, а да повярваш в невероятното е практически невъзможно. Това е. 

14 август 2012 г.

"Пътуване извън тялото" на Робърт Монро


cover project by me

 Ха. Ха. Хахахахахаха.
 Насладете се за няколко минути на момента "нека всички се смеем на лудите" и го изключете от софтуера си за известно време.
 Зачетох тази книга от любопитство какъв подход ползва- абсолютно фантастични измишльотини или интересен личен опит. Като, признавам си, очаквах някакви нюейджърски превъзнасяния и блудкави уверения за доказателства в бъдния път човечеството, ангелите, НЛО-тата, индигови деца, политически конспирации, езотерични учения и практики, дрън, дрън, дрън-дрън-дрън. Няма такова нещо. Това са просто репортажни записки на човек, на който му се случва нещо странно и той се опитва да го анализира, педантично да го изследва и да експериментира. Представете си типичен мъж на средна възраст, в края на 50-те от миналия век, който изненадващо открива, че излиза извън тялото си. Мислете и вярвайте каквото си щете, но аз супер много се изкефих на желанието на Монро да проучи какво му се случва и нежеланието да си припише заслугите за всичко, което преживява или да го категоризира окончателно, че е някакво божие провидение и той е Личния Му Пратеник. Докато се чудех какво оозначава всичко това, дали този човек е луд или е истински мистик, не намерих нито една причина да се съмнявам в искреността му. Човекът документира пътуванията си с вбесяващо внимание към детайлите, говори за неща като секс с лица от други измерения, попада в капани, сблъсква се със странни същества и т.н.Тъй като от информацията, която прочетох за него, той не се е появявал по телевизионни шоута и не е използвам случващото му се за лични облаги, нито е създал собствена религия, мисля, че е разказал тези истории просто, защото е искал и другите да знаят. Не смятам да стигам до категорични заключения, освен, че се надявам това, за което говори да е истина и ако някога изскоча от тялото си, се надявам да не се побъркам и да съм достатъчно мъдра, за да възприема възможно най-много от ставащото като Робърт Монро. Независимо от това дали вярвате в ОИТ или не, книгата може да ви помогне да разширите възприятието си. Най-малкото, за да се научите да приемате и друга гледна точка. 

"Нощният цирк" от Ерин Моргънстърн

ПУБЛИКАЦИЯТА СЪДЪРЖА СПОЙЛЕРИ!



cover project by me

"Добре дошли в „Циркът на мечтите“: в тези бяло-черни раирани палатки ви очаква уникално преживяване – ще се изгубите в лабиринт от облаци, ще бродите безцелно през тучни ледени градини и ще се взирате учудени в татуираната акробатка, която се прегъва в малка стъклена кутия.

Зад дима и огледалата обаче се крие жестоко състезание – дуел между двама млади илюзионисти. Находчиви врагове инструктори са обучили още от малки Силия и Марко специално за тази цел. От състезателите остава скрита жестока истина – съревнованието е безпощадна игра, в която само един ще оцелее, а циркът е сцената за забележителните битки на въображението им.

Но когато Силия и Марко наивно се впускат с главата напред в своята любов, инструкторите им се намесват и предизвикват опасни последствия.

ЛЮБОВНАТА ИСТОРИЯ В ОМАГЬОСАНИЯ ЦИРК ОТ КРАЯ НА ХIХ ВЕК ЩЕ ВИ ХИПНОТИЗИРА

И ЩЕ ВИ ОСТАВИ БЕЗ ДЪХ."
 

 Горното са поредица долни лъжи, предназначени да ви накарат да се разделите с парите си. Чудя се дали човекът, който го е писал, е чел същата книга, която четох аз. Или му е станало толкова скучно, че е заспал и пропуснал срока за написване на рецензията? Ако е така мога само да му съчувствам, защото самата аз заспах на няколко пъти докато четях.
 Жестокото съзтезание се състои от два охлюва, съзтезаващи се в продължение на цели шестнайсет години. Дуелът през значителна част от историята се състои от двама човека, които не се познават, а после само единия знае кой е другия. Когато незнаещият разбира кой е опонента му, двамата вече са прекарали години, през които са работили по съвместни проекти. Те никога не застават един срещу друг в какъвто и да е конкурентен смисъл. Просто изграждат разни атракции за цирка и понякога ги правят заедно, като оставят поле за действие на другия, защото се кефят на взаимната си работа. Това е начина, по който те "яростно" се конкурират.
 Обучението от малки всъщност представлява обучение в две различни школи на магията, без никакви лицеви опори, ставане рано сутрин, бойни хватки и без никакви обяснения за съзтезанието- нито какво трябва да се прави, нито как се играе (които не се полагат и на читателя през по-голямата част от книгата). Това не е никакво обучение на воини, а просто някакъв експеримент на двама социопати, единия от които реже пръстите на дъщеря си, за да стане по-добра в самовъзстановяването, а другия не си прави труда да научи името на ученика си с години. И нито един от тях не е изправен пред някакви последици за нещата, които правят.
 "Само един ще оцелее" се свежда до факта, че няма причина единия да умре. Предишният дуел е продължил цели трийсет и седем години тъй като единия от дуелиращите се е самоубил, по дяволите! Няма никакво усещане за неотложност в тая книга. Тя се движи със сладострастното темпо на преял хипопотам, който се чуди какво да направи. Така и не разбрах какво ще се случи ако никой не се самоубие. Книгата остава с отворен край, така че издателите могат да доят от нея всичко, което се сетят ако се продава добре.
 Всичко е съревнование между двама дъртаци, които не правят нищо, но жертват живота на децата, за да имат удовлетворение за нещо, което никога не е напълно изяснено.
 Сюрреалистичен роман? Магическо пътуване? Любовна история? Нито едно от изброените или и трите? Трудно ми е да кажа. По скоро изглежда като голяма, екстравагантна напудрена торта, направена от Нийл Геймън и някаква стймпънк бригада, и декорирана от Тим Бъртън. Това не е книга за любовта или книга за магията. Просто е една леко зловеща история, развиваща се в минорни акорди. "Нощният цирк" е приказка, в която действието се развива във викторианската епоха и главния герой е странстващ магичен цирк, който е отворен само от залез до изгрев слънце. Le Cirque des Rêves е цирк на сънищата, чудесата и загадките, където е пълно с всякакви магични атракции, но липсва брадата жена, човек-скелет и трупа от джуджета (сигурно авторката е решила, че не са достатъчно красиви, нямам никаква идея). Циркът няма график- появява се без предупреждение и си тръгва без предизвестие. И целта му е много повече от забавлението и печалбата.
 Идеите и атмосферата в този роман са много яки, но за съжаление това са единствените му аспекти, които ми харесаха. Книгата има огромен потенциал, който обаче изобщо не е използван. "Нощният цирк" е апатична история, която не успява да излъчи жизненост в рамката на красотата си. Разказът е скован, а героите са прекалено статични. Има излишък на котенца, а храната, която е толкова обстойно представена е с толкова захар, че м напомня хипогликемична фантазия. На моменти всичко става прекалено претенциозно и описанията често са толкова безкрайни, че стават досадни (,но все пак не доближават същите при Майн Рид, които дори не си правех труда да мина диагонално). От обсесивните прескачания във времето ме заболя главата- отначало в 1890-та, после в 1895-та, връщаме се в 1893-та, прескачаме обратно към 1898-ма до 1901-ва, до 1899-та и т.н. В цялата книга има само една псувня, доколкото си спомням и само една сцена на подразбиращ се секс. Няма никаква кулминация, свързана с дуелирането или любовната история. Вместо това има блудкава deus ex machina, включваща най-обикновеното, изобщо немагично хлапе Бейли. Ако си читател, който се кефи на дълги описания, няма нищо против прекалено бавна история и има слабост към циркове, това е твоята книга. За съжаление аз съм голям любител на цирковете- почти маниакално, но предпочитам образите да допълват сюжета, а не да го заместват. Съжалявам, но книгата не е шедьовър. Но е приятна за четене. Езикът е добър, авторката е с богато въображение и има оригиналност. За дебютен роман дори е впечатляваща (дори би ми било интересно да прочета още неща от нея). Ако искате да прочетете една книга само за да се насладите на нейната пасивна екстравагантност, може дори да се влюбите в "Нощният цирк". И не очаквайте нищо повече от над 500 страници.