17 март 2015 г.

"Къщата на клоуните" от Галин Никифоров


cover project by me

 Признавам- предубедена съм към новите (и не само) български автори. За да се престраша да хвана и зачета книга от такъв ми коства поне месец самоубеждаване, позитивно мислене, подсъзнателни мотивации, медитация и сутрешни самокандърдисвания пред огледалото, и изобщо използване на целия актив от всичкия self-help бълвоч, който съм изчела, което погледнато реално си е един огромен плюс в полза на последния. Разбира се, всеки нормален човек би се попитал защо трябва да се инатя и да си губя времето след като така или иначе съм преднамерена, но все пак твърдоглавието ми е по-голямо от превземките, пък и вярвам на сър Исак Нютон, който е заявил, че геният е постоянство на мисълта, съсредоточена в известно направление, и предпочитам да мисля за това като развитие на гения ми, а не като форма на глупостта. Чудесното в този случай, че понякога откривам истинско съкровище, което в комбинацията с искрената изненада, го прави толкова неописуемо, че в продължение на часове се чудя защо изобщо хората се друсат като има къде по-яки изживявания. Едно такова съкровище е "Къщата на клоуните" на Галин Никифоров. Сюрреалистична меланхолична история, обсебена от смъртта. Главният герой има само своята майка- Богинята, след като баща му- Триръкия, умира при инцидент по време на изпълнение на номера си в цирка, и своите книги, докато не се появява Майа, безмълвна и отнесена в собствения си свят и детето им- Странност, което е със синдром на Даун. Има го Махагоновия замък и Къщата на клоуните. И навсякъде е смъртта под различни концепции- от театралната смърт, през символичната смърт, до тайнствената смърт. Всичко това е поднесено като изповед, включваща странността и чудатостта, мечтите, любовта и отчаянието като стремеж към личното спасение чрез обръщането към себе си. Прочетете я, струва си.

"Душата ми е зимен плаж, покрит с крехките скелети на отдавна умрели чайки..."

Няма коментари:

Публикуване на коментар