"Чернобилска молитва" на Светлана Алексиевич

 

project cover by me

 Знам, че е някак морално осъдително да не харесам “Чернобилска молитва”, но по дяволите, каква е тази скука, изнемощялост и монотонност? Едва я завърших.
И не разбирам защо тази книга се счита за литература. Това е книга, която не допринася нищо за прозата, това е едно преповтаряне на мненията на анонимни герои, пресявани от гледната точка на писателя. При това е трудно за смилане. Алексиевич е събрала няколкостотин интервюта, преписала ги е и е напъхала някои от тях в книга. Доста мързеливо. Тук няма никакъв авторски глас. И този глас много липсва, когато интервюираните започват да разказват градски легенди за хората от Припят, омешани с клюки, суеверия, народна мъдрост или повтаряща се дезинформация. Дори не се опитах да я разбера. Докато четох книгата, буквално възприемах всички гласове като един и често изпитвах същия дискомфорт, който изпитваш, когато попаднеш в капан в градския транспорт до супер бъбривия човек, който те задушава: нямаш абсолютно никаква представа за какво бръщолеви, но знаеш, че искаш да избягаш далеч от него възможно най-скоро. 

  Книгата е поредица от произволни монолози без съгласуваност, коментар или тема. Освен това всички интервюирани говорят с един и същ глас, независимо дали е стара баба или млад мъж. Най-вероятно говорят с гласа на Алексиевич. И като цяло книгата зависи от драмата. И мелодрамата. И трагедията. И пак отново. Имах чувството, че натикват в гърлото ми емоционално изнудване от най-големия формат. И, както казах, всичко е твърде отегчително и повтарящо се.

  Честно, някоя публикация за Чернобил или статията в Уикипедия ще са по-интересни и информативни.

  Най-големият плюс на "Чернобилска молитва" е това, че показва колко е важно хората да са образовани.