Книжен стил
Не се подвеждайте от заглавието. За друго става въпрос. Всеки зависим от книгите може да ви изброи поне двайсетина причини за ползите от четенето. Обаче рядко ще се намери някой, който ще спомене лошите странични ефекти от него. Макар че още Еразъм Ротердамски обявява във Възхвала на Глупостта, че писателите са глупаци: "от същото тесто са и тези, които се стараят да си осигурят безсмъртна слава чрез издаване на книги... Вижте наградата за труда им, как те са самодоволни, когато народът ги хвали и ги сочат с пръст сред тълпата: този е знаменит; когато излагат книгите им в книжарници", не отрича, че и читателите са от същия дол дренки.
Освен, че книгите са трагично изолиращи и ставате един алиениран тип, който предпочита да говори само с подобни типове, за да обсъждате прочетени книги и препоръчвайки си други, развивате мързела си, покварявате се и прецаквате стойката си. Дизраели е бил прав като в началото на романа му Lothair, един от героите възкликва, че книгите са проклятието на човешката раса (макар че Рабле намира много терапевтична употреба на книгите, като ги увива в затоплени чаршафи и ги налага върху страната на болящите го зъби). Какво точно имам предвид ли? Ще се спра само на един основен негатив със следния пример- ако сте чели Трима души в една лодка (без да става дума за кучето), със сигурност се сещате за момента, когато главният герой, търсейки информация за сенна хрема се зачита в една книга и с ужас установява, че е болен от всички споменати в нея болести, с изключение на хронично възпаление на колянната капачка. Тук се засяга най-голямата вреда от книгите, която ще представя за по-кратко с цитат на Вера от интервюто ѝ за Аз чета: "всеки четящ живее в света на актуалната си книга", което както е добре, така е и отчайващо, имайки предвид изложения от мен пример. Освен хипохондрия, може да ви се размъти мозъка, да се влюбите трагично в измислен герой, да се спукате от рев с последните книги на Хари Потър, да оглеждате подозрително всеки в автобуса след като сте прочели Мълчанието на агнетата и да се уплашите за вечни времена от собствената си котка, както се е случило с една приятелка, която имала нещастието да прочете Гробище за домашни любимци. Дори Сервантес обяснява как неговия герой попада в манията си по търсене на вятърни мелници и куп други проблеми:
"Трябва да се знае освен това, че нашият идалго беше посветил свободните си часове (а такива бяха повечето му часове през годината) на рицарските романи, които четеше с такава страст и наслада, че почти напълно занемари и лова, пък дори и имота си. Тази негова любознателност и побърканост стигна дотам, че той продаде много фанеги орна земя, за да си купи рицарски романи, и така той напълни дома си с всички подобни книги, които можа да намери...
С една дума, нашият идалго се задълба дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като Дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си."
Мислите, че ви баламосвам? Тук е мястото да приложа доказателствата от личен опит, които показват как книгите подмолно навлизат в живота ви във всякакъв аспект, като ще се спра конкретно само за външния вид.
Доказателство 1:
Зовът на костите
В началото на май бях в ролята на инспектор Амая Саласар и се размотавах наоколо както си представям, че би трябвало да се мотае един криминален инспектор със стил.
Освен, че книгите са трагично изолиращи и ставате един алиениран тип, който предпочита да говори само с подобни типове, за да обсъждате прочетени книги и препоръчвайки си други, развивате мързела си, покварявате се и прецаквате стойката си. Дизраели е бил прав като в началото на романа му Lothair, един от героите възкликва, че книгите са проклятието на човешката раса (макар че Рабле намира много терапевтична употреба на книгите, като ги увива в затоплени чаршафи и ги налага върху страната на болящите го зъби). Какво точно имам предвид ли? Ще се спра само на един основен негатив със следния пример- ако сте чели Трима души в една лодка (без да става дума за кучето), със сигурност се сещате за момента, когато главният герой, търсейки информация за сенна хрема се зачита в една книга и с ужас установява, че е болен от всички споменати в нея болести, с изключение на хронично възпаление на колянната капачка. Тук се засяга най-голямата вреда от книгите, която ще представя за по-кратко с цитат на Вера от интервюто ѝ за Аз чета: "всеки четящ живее в света на актуалната си книга", което както е добре, така е и отчайващо, имайки предвид изложения от мен пример. Освен хипохондрия, може да ви се размъти мозъка, да се влюбите трагично в измислен герой, да се спукате от рев с последните книги на Хари Потър, да оглеждате подозрително всеки в автобуса след като сте прочели Мълчанието на агнетата и да се уплашите за вечни времена от собствената си котка, както се е случило с една приятелка, която имала нещастието да прочете Гробище за домашни любимци. Дори Сервантес обяснява как неговия герой попада в манията си по търсене на вятърни мелници и куп други проблеми:
"Трябва да се знае освен това, че нашият идалго беше посветил свободните си часове (а такива бяха повечето му часове през годината) на рицарските романи, които четеше с такава страст и наслада, че почти напълно занемари и лова, пък дори и имота си. Тази негова любознателност и побърканост стигна дотам, че той продаде много фанеги орна земя, за да си купи рицарски романи, и така той напълни дома си с всички подобни книги, които можа да намери...
С една дума, нашият идалго се задълба дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като Дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си."
Мислите, че ви баламосвам? Тук е мястото да приложа доказателствата от личен опит, които показват как книгите подмолно навлизат в живота ви във всякакъв аспект, като ще се спра конкретно само за външния вид.
Доказателство 1:
Зовът на костите
В началото на май бях в ролята на инспектор Амая Саласар и се размотавах наоколо както си представям, че би трябвало да се мотае един криминален инспектор със стил.
Доказателство 2:
Мечтаят ли роботите за електроовце
После препрочетох четвъртият роман на Филип К. Дик, влязох в ролята на андроид и заложих на леко футуристичен ретро стил.
Доказателство 3:
Докато четях книгата на Ава Дилийра, освен че се върнах в тийнейджърските ми години, изрових и забравената тениска с Кърт Кобейн.
Доказателство 4:
Снежният човек
Тук вече съм обсебена от Хари Хуле. Може да не е толкова очевидно, но е факт. Самият той не носи нещо по-различно от дънки и тениска.
Доказателство 5:
беше представена под формата на гащеризон, какъвто според мен носи всеки себеуважаващ се щатски южняк на село.
Доказателство 6:
Влечението към Норвегия ме доведе до там да си играя на момиченце в началото на пубертета.
Доказателство 7:
Наистина изгубила себе си заедно с котарака Грималкин Минашу Морис-и-Бегемот накратко Малчо.
Доказателство 8:
сърцето ти нося (в сърцето си го нося)
Тотално размазване с е. е. къмингс и gingham style панталони в негова чест.
Доказателство 9:
Внимание, психоспусък!
Едни разкази няма как да попречат на създаването на аутфит за тях. Най-малкото може да сте в тон с корицата на книгата.
Доказателство 10:
Леопардът
Отново Хари Хуле. Този път с африкански привкус чрез сафари нотка и леопардова заигравка.
Това е. Очаквайте продължение.
Коментари
Публикуване на коментар