22 февруари 2015 г.

"Цветя за Алджърнън" от Даниел Кийс


cover project by me

 Когато прочетох "Мечтаят ли роботите за електроовце" и "Краят на детството" бях толкова развълнувана, че след като приключих всяка от тях, прекарах достатъчно дълго време под одеялото докато подсмърчах и хълцах. Разбира се, бях убедена, че да цивриш заради книги е глупаво и сега години след това, когато прочетох "Цветя за Алджърнън" съм вбесена поради това, че съм опровергана. Книгата е чудесна и показва как хората се отнасят с различните от себе си и колко груби можем да бъдем един с друг. "Цветя за Алджърнън" е покъртителна, но също така е красива и дълбока. Въпреки че книгата е написана през 1960-та, въпросите които повдига и посланията ѝ са все още непреодоляни. "Цветя за Алджърнън" е едновременно вълнуваща история за себепознанието и критичен социален коментар, и е добре да я впишете в ту-рийд списъка си. А ако ви засяга лично, защото в собствения ви живот е имало реален Чарли, както се случи при мен, книгата ще ви стане още по-близка. Моят любим Стивън Фрай, в който съм откровено влюбена, веднъж каза, че интелигентността се дължи най-вече на силата на паметта и главния герой Чарли се убеждава именно в това. "Цветя за Алджърнън" е изледване на интелигентността и ефекта, който оказва тя върху социалните и личните отношения на хората. Чарли е с коефициент на интелигентност 68 и най-голямата му мечта е да стане умен. Един ден желанието му се изпълнява като участва в експериментална операция за повишаване на интелекта. И повече нищо не е същото. Историята повдига много въпроси: етично ли е да се експериментира върху хора? Чарли по-добре ли е като става умен? Или невежеството е блаженство?  До каква степен ние свързваме интелигентността с утвърждаването на личността? Защо хората обичат да се присмиват на по-глупавите от тях? Това че някой не може да отвърне адекватно заради факта, че е умствено увреден опредметява ли го? Състраданието ли е това, което ни прави хора? Познанието има ли морална стойност? За сравнително кратичък роман, книгата със сигурност заслужава мястото си като като една от най-уважаваните фантастики. Струва си да я прочетете, въпреки че не става дума за космически кораби и лазерни оръжия. И мисля, че би било хубаво да бъде прочетена от всяко дете, стигнало до възраст, в която може да я разбере.
 А за мен не се притеснявайте, просто ще си седя и ще се давя в моето собствено езеро от сълзи, което си направих.

12 февруари 2015 г.

"Дневникът на една нова рускиня" на Елена Колина


cover project by me

Стереотипът за чиклита не е добър по никакъв начин: често на него се гледа като на лековато четиво с предвидими герои и сюжетни линии. Както и че на корицата най-вероятно има мартини или лачена обувка на токче. Което от своя страна веднагически премахва над 50% от потенциалните читатели, защото, по дяволите, кой мъж би зачел розова книга? Дори самото наименование "чиклит" не действа особено добре върху репутацията на сериозен читател. А самият термин предполага, че читателките му не могат да използват дълги думи. Ли-те-ра-ту-ра. Пробвайте. Не е толкова трудно. Същевременно по един натрапчив начин показва, че жените се нуждаят от специална кошарка в ъгъла, защото са прекалено деликатни, за да си играят с големите момчета на Игрището за Възрастни на Истинските Книги. Да не споменавам, че хумора изобщо не се засяга- хумористичната литература не гледа с добро око на чиклита- истината е, че книгите, написани от мъже все още са склонни да получават повече внимание и уважение от книгите, написани от жени, когато става въпрос за хумористично писане. Ако не ми вярвате попитайте някой да ви каже трима смешни писателя. Басирам се, че ще ви каже имената на трима мъже. Помолете същият човек да ви каже три смешни жени писатели и той няма да се сети за нито една- очевидно е жените не умеят да пишат смешни неща, нали. Една от основните причини за избягване на жанра е, че се приема , че той по никакъв начин не провокира мозъчната дейност. Плюс, както вече споменах, архетипните герои, често скалъпения сюжет и предвидимия край на историята. Ама чакайте за малко! Книжарниците са пълни с научнофантастични романи, фентъзи романи и кримки, които отговарят на всяка една от изброените точки. Въпреки това читателите на фантастика вместо да бъдат категоризирани като не достатъчно умни или не желаещи да провокират мозъчните си клетки, най-често са характеризирани като интелигентни. Къде е грешката тогава?
Всички чиклити, които съм чела (признавам- не много) са очарователни пътешествия извън ежедневния стрес, включват симпатични и често силно мотивирани женски образи, които се възползват от момента и определят сами собствения си път. По лежерен начин се засягат важни въпроси като семейството, родителството, взаимоотношенията, стареенето, амбициите, стреса в работата, личната реализация и секса. Но по неведома причина се счита за срамно да признаеш, че четеш подобна литература. Но аз не мисля, че ще чувствам по-малко глуповато ако в библиотеката си държах пълните съчинения на Джон Гришам. Така че нямам идея защо да четеш книга просто за удоволствие, забавление, напълно безсмислено или по друг подобен начин, е неприемливо. Всички сте се кефили да гледате сериала "Приятели", нали? Така че не виждам какво нередно има да четеш понякога книга заради чистото развлечение. Ако сте на същото мнение, ви препоръчвам да метнете едно- две очи на тази книга следващия път, когато ви налегне книжен махмурлук или се нуждаете от забавно и леко четиво, което не ви напряга излишно. На мен това ми беше първата чиклитска книга, която прочетох преди време и поради това ми е особено скъпа. "Леле, каква идиотка!"- казах на главната героиня на няколко пъти като зачетох "Дневникът на една нова рускиня"- "Защо изобщо чета?". И тогава изведнъж в тоя идиотизъм видях себе си. Не мога да оценя литературната стойност на тази книга, но определено мога да оценя положителните емоции, които изпитах. Ясно е, че не е шедьовър. Но е много забавна. Предимно смешна. Затова я препрочитам за трети път. Мда.

5 февруари 2015 г.

"Джойленд" на Стивън Кинг


cover project by me

  Въпреки, че ме грози опасността да ме квалифицират като пристрастена към Стивън Кинг, ще поема този риск. "Джойленд" е страхотен роман. Кинг може да пише такива романи всеки ден и аз ще ги ям с лъжица. Окачествявайте ме както си искате.
 "Джойленд" е литературен comfort food. Близо до усещането ми, когато преди години седях на дървената пейка в двора на дядовата къща и слушах в захлас историите и приключенията от младостта на баба и дядо, с котка в скута и боси крака, по които ме гъделичкаха катерещи се мравки. Ако търсите бърза и динамична история, която ще ви вдигне адреналина до необятни висини с помощта на най-ужасните ужаси (зли клоуни, чудовища, Рандал Флаг), ще останете разочаровани, но тя не е и просто някаква си кримка с мистериозно убийство. Тя е много повече. Заради това (премахнала съм определени неща от този цитат, защото съдържат спойлери):
"Тези събития се разиграха много отдавна, през вълшебната година, когато нефтът се продаваше за единайсет долара барела. Годината, през която сърцето ми беше разбито, изгубих девствеността си, спасих малко момиченце от задушаване и неприятен старец от инфаркт. Годината, през която исках да видя призрак. Беше също и годината, през която се научих да говоря на таен език и да танцувам с кучешки костюм. Годината, през която открих, че има по-лоши неща от това гаджето да те зареже."
 И това, че "Джойленд" е доказателство, че Стивън Кинг все още може да напише една завладяваща история с дължина по-малко от 1000 страници. Личи си, че много се е забавлявал докато я е писал. И си струва безсънната нощ и кривогледството.