16 януари 2016 г.

"Книга за гробището" на Нийл Геймън


cover project by me

 Ще спечелите много ако прочетете "Книга за гробището", защото тя носи истинската красота на една книга, перфектна във всяко отношение. Безупречен баланс на красота и трогателност, ужас и радост, и е написана красиво.

 "От мрака изплува ръка с нож."

 Още с първото си изречение Геймън ми напомни защо обичам да го чета и аз го обичам заради това.

 Едно гробище отглежда дете. Това е краткото резюме на приказката, която разказва Геймън, която в добрата традиция на братя Грим, започва с тройно убийство. Идеята, че сираче отраства в гробище, изглежда морбидна, но вместо да четеш за самотно, изоставено дете, обитаващо място на смъртта, четейки чувстваш топлината и любовта, с които гробището и обитателите му, приемат детето и се грижат за него.
 Геймън е майстор на голямото изкуство на простотата и "Книга за гробището" не е изключение. Тя е проста, без да е обикновена или скучна- едно от ключовите умения в писането за деца. Той доказва също, че не е необходим сложен и завъртян сюжет, за да се създаде нещо значимо и/или смислено. Разбира се, "Книга за гробището" само изглежда като приказка, но всъщност не е. Тя е живо същество- има тяло и душа. Тялото е измислица, но душата е реалност. Има много елементи, които са ми присърце- една от поуките е, че да свършиш добра работа означава да живееш и с последствията от нея, и че последствията не винаги са толкова чудесни, колкото бихме искали; другата ми любима поука е, че отмъщението струва адски скъпо; харесва ми как простата необичайна употреба на главна буква може да промени изцяло значението на една дума; обожавам това, че може да се каже толкова много за някой, само чрез надписа на надгробната му плоча; обичам Ник и обичам Сайлъс, обичам Лиза Хемпсток и Скарлет, обичам да мразя всичките Джаковци, обичам дори Гибелта по някакъв тъмен и извратен начин; пленена съм от "Стигна до мястото, където след един пикник отпреди трийсет години сега се издигаше голямо ябълково дърво"; респектирана съм от повдигнатите теми за смъртта, общността, паметта и миналото, състраданието, свободната воля и съдбата; възхищавам се, че Геймън за пореден път успява да свърши привичната си невероятна работа в проучването на идеята, че въображаемия свят на един човек е нечия друга реалност; и изключително ми допада, че всеки, независимо от възрастта си, може да оцени "Книга за гробището".
 Ако трябва да съм кратка в описанието си за тази книга, бих използвала много известния цитат от друга геймънова книга: "Вълшебните приказки са верни не защото ни показват, че дракони съществуват, а защото ни учат, че драконите могат да бъдат победени".

 И за заключение:

"— Назови различните видове хора — продължи мис Лупеску. — Сега!
Ник се замисли за момент.
— Живите — започна той. — Ъ-ъ… Мъртвите. — Спря за момент и после добави несигурно: — Котките?"


 Други ревюта:


Няма коментари:

Публикуване на коментар