19 декември 2012 г.

qotd:


"Това е хубава палатка- каза Снусмумрик.- Но трябва да се пазим да не харесаме вещите прекалено много. Просто я хвърли. И тигана."
Из "Кометата идва" от Туве Янсон









___________________________

бележка: мисля, че ако Снусмумрик и Ницше можеха да се видят на по едно-две питиета, щяха да си допаднат със сигурност.


11 декември 2012 г.




 Най-обичам като ми заджингълбелят джингълбелите. Да изпадна в инфантилно-имбецилен коледен дебилизъм, да зяпам захласнато накичените украси навсякъде, да се отдам на кич и долнопробен материализъм, да въртя банални коледни филми, с две думи- пълен коледен разврат. Дайте ми на мен най-комерсиалната, санта-кока-колена, светещо-гирляндена, сам-вкъщена, сладкишо-снежна Коледа, и изобщо не ме занимавайте с послания за доброта, смирение, духовност и прочие скучни работи, за които има единайсе други месеца в годината, благодаря. И в тази връзка да добавя:

 Мили Дядо Коледа, дано шейната ти е достатъчно голяма, защото искам:

- нов лаптоп, на който всичко му работи и не забива като му се отворят три програми
- електронен четец с цветен дисплей
- фотоапарат. По възможност розов. Ако няма как- може и обикновен черен. Все ще му свикна
- едромащабна географска карта (поне 1:200 000)
- масичка за закуска в леглото, за да мога да ям в него на воля, да слагам лаптопа на терасата, където да си пия кафето и да зяпам по хорските прозорци
- към горното и един бинокъл, с нощно виждане, ако може
- тълковен речник от най-големия вид
- енциклопедия от най- големия вид
- един огромен шоколад (поне три килограма) с фъстъци, стафиди и фъстъци
- искам да не ме мързи толкова сутрин
- искам морето да е пред блока
- абонаментна карта за масаж
- бяло колело с кошница
- екскурзия до Австралия
- здраве и благоденствие за всички (ето, дори не съм егоист!). Нека и другите имат лаптоп, шоколад и колело!

Поздрави,
Ивз

п.п.
Курабийките ще ги оставя зад вратата. Ракия има в хладилника.




10 декември 2012 г.

"Романът на Лизи" на Стивън Кинг



cover project by me


“There are great drifting theatre curtains in the sky, and they change color as she watches: green goes to purple, purple to vermilion, vermilion to a queer bloody shade of red she cannot name. Russet perhaps comes close, but that isn't it exactly. She thinks no one has ever named the shade she's seeing.”
Резюме:

 Както винаги Кинг населява собствените си Територии и разказва за паметта, лудостта и любовта. За подробности- просто я прочетете, егати!




cover project by me
p.s.
 Явно ми личи, че съм леко изнервена. Това че поствам две корици го затвърждава, но ще ме извините- просто хаоса около мен ме е завлякъл. Случва се.

p.p.s.
 Забравих:
 Бум! Край!

qotd:




"Books are a uniquely portable magic.''

Stephen King

30 ноември 2012 г.




 Ако не знаете- тайгата е най-големият сухоземен биом и произвежда основната маса от свободен кислород за разлика от тропическите гори, които използват обратно 80-90% от кислорода в процеса на гниене, също като хомогенността на ескимоската култура, която се простира на повече от 8 000 км, междудругото ескимото се нарича така заради ескимосите, които всъщност са инуити- ескимо идва от думата "ескимасен", която означава "хора, които ядат сурово месо" и така са ги наричали техните южни съседи- индианците-алгонкини, а инуит е тяхна си лична дума за себе си и означава "истински хора", за което имам големите съмнения, че е съотносимо към повечето лични наименования на племена и народи- все още не съм чула за племе, което да нарича себе си "най-долните същества", "изтривалките" или "смотаняците" примерно;изкуството при тях не е част от живота, а негова основа и затова твореца не е творец, а заклинател, който чака часове на леда, за да хване тюлен и през това време дялка от зъб тюлен с изпружена опашка, за да осъществи комуникация с духа на тюлена, защото това е свят, съставен изцяло от духове- духовете на хората, духовете на предците, които могат да се видят понякога да танцуват в полярното сияние, душите на животните, духа на Силап Инуа, който е навсякъде, духовете анирник и духовете-лични помощници туурнгак, и се налага да живееш в хармония с всички тях, за да осигуриш потребностите си, затова в помощ идва и шамана, който е връзката с духовния свят, посредник между световете, да си шаман е призвание, което при инуитите обаче приемаш по избор, а не по задължение, защото всъщност границата между шамана и обикновения инуит е почти никаква, почти всеки инуит също халюцинира, виждал е духове, животни в човешка форма и е засичал малки човечета, живеещи на отдалечени места, екстатичните преживявания не са монопол на шаманите- всеки има достъп до тях и може както да ги разказва, така и да ги тълкува, а това е прекрасна инуитска приказка:
 Така, казват, било, а щом казват, истина е: истината е като слънце, може зад облак да попадне, но не изчезва - дори облака ще стопли тя…
Живели някога на брега на морето мъж и жена. Всичко си имали те, само на радост били бедни - нямали си деца. И ето, отишъл веднъж мъжът на лов, много пътеки обходил, до една голяма скала стигнал, приближил я и птичи гласове дочул: слаби, тъжни, сякаш за помощ се молят. Изкачил той скалата, а там, на върха, в едно гнездо пет малки птички съзрял - в очите им блестели сълзи. „Защо ли ги е изоставила майка им?”, запитал се ловецът, после ги взел и ги отнесъл в къщи. Зарадвала се жена му като научила за случилото се и рекла:
- Нека тези птици живеят у нас, като деца ще си ги гледам. Дори по-добре, защото зная какво е без рожбица.
И изпратила мъжа си на брега на морето - дребна риба да налови, за да ги нахрани.
Тъй, ден след ден, двамата се грижели за петте голишарчета: той им носел риба, тя ги хранела. А те растели бързо, пооперили се, започнали да скачат и да летят из къщата, с шум и вик я пълнели.
Не щеш ли, веднъж мъжът отишъл на лов за елени. Труден и бавен бил този лов, не се завърнал той почти седмица. Наложило се жената сама да отиде храна за птиците да налови. А те,веднага щом видели гърба й, заиграли, затанцували, заскачали, изобщо се разбеснели така, че подир час им станало горещо - и решили да свалят дрешките си до перце. И го направили.
С пълна мрежа влязла жената в къщи, усмихнала се на шума и врявата, детска им работа, рекла си, нека играят на воля, сега им е паднало - и тогава забелязала дрешките. Не се колебала тя - вдигнала ги от пода, разкъсала ги, в огъня ги хвърлила - и добре сторила.
Защото в същия миг птичките се превърнали в деца: весели, засилени, червенобузи, палави.
Когато мъжът се върнал от лов, на прага го чакали шестима души. Прегърнал той поред всеки един от тях, сетне всички насядали на трапезата. Голямо ядене му ударили: ловът бил богат.
Това е.

19 ноември 2012 г.



 Би трябвало да престана да пъхам тук разни клипчета. Надали някой ги гледа. Ама пък не се сдържам...

"Великият Гетсби" на Ф. Скот Фицджералд


cover project by me


  "Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава все се върти в главата ми.
„Почувстваш ли желание да критикуваш някого — ми рече той, — просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти."

"Пиян съм вече от една седмица и сметнах, че може да ми подейства отрезвяващо, ако поседя в библиотеката."

"Необходими са двама шофьори, за да стане сблъскване."

"Един израз започна да тупти в ушите ми с някаква неудържима възбуда: „Има само преследвани и преследващи, заети и изморени."

"Американците, които са съгласни, дори жадуват да бъдат роби, винаги упорито са отказвали да бъдат селяни."

"Има едно нещо вярно, по-вярно от всичко —
на богатите богатството се умножава, а на бедните — децата
И междувременно,
и междувременно..."

"Винаги е тъжно да гледаш с нови очи на неща, към които вече напълно си се приспособил."

"Едничкото нещо, което постоянно се въртеше в главата ми, беше: „Няма да живееш вечно; няма да живееш вечно."

"Гетсби вярваше в зелената светлина, блаженото бъдеще, което година след година се отдалечава от нас. Днес то ни е избягнало — нищо, утре ще тичаме по-бързо, ще простираме ръце по-далеч… И едно прекрасно утро…
Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото."

"— Погледни там — прошепна тя и след малко добави: — Бих желала просто да взема един от онези розови облаци, да те сложа в него и да те тласкам насам-натам."

"...за едни бегъл магичен миг човек трябва да е стоял задъхан при вида на този континент, погълнат от естетичен унес, който той нито е разбирал, нито е желаел, изправен за последен път в историята пред нещо съизмеримо със способността му да се удивлява."

"За известно време тези блянове отприщили потока на въображението му; чрез тях той прозирал колко невеществена е действителността, долавял, че скалата на света почива върху крилата на феите."




 Няма да познаете чий профил използвах за тази корица ;)


14 ноември 2012 г.

 В сърцето ми умират хора. Поради стечение на обстоятелствата. Умират, но понякога правят всичко възможно да се върнат отново в живота ми. Толкова ли не могат да разберат, че вече ги няма?

26 октомври 2012 г.

„Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес

Реализмът на магията

cover project by me
  
 Това е красива книга. Като картина на Дали.
 Може да се каже, че линеарната рисунка е  най-чистата форма на рисуване. Децата инстинктивно започват с линеарна рисунка, просто избирайки част от контура на фигурата и копирайки го върху хартията, с ръка следваща окото. Често линеарна рисунка се прави без да вдигнеш молива от хартията, като по този начин създаваш визуален обект, който може да е репрезентативен, сложен или абстрактен.
 Маркес е създал литературна версия на линеарна рисунка. Имам чувството, че е седнал зад пишещата машина и не е станал поне осем месеца, и след 400 кафета без захар, 28 хиляди изпушени цигари, чак след като е написал последното изречение е станал и е изприпкал до тоалетната. Историята е една линия, която не прекъсва никъде по хартията. В картината се вплита историята на шест поколения потомци на Хосе Аркадио Буендия и съпругата му Урсула, които се занимават с алхимия, астрономия, плават из морето, ръководят революции, бягат с цигани, влюбват се един в друг, ядат кал, раждат, самоубиват се, свирят на акордеон или клавесин, проговарят латински, правят златни рибки или се възнасят на небето, облечени в чувал.  Една безкрайна поредица от хора с почти еднакви имена, които продължават да правят същите грешки, отново и отново. Всичко изглежда същото и накъдето и да се обърнеш има хора, които правят същите глупави неща, отново и отново, и отново. Никой не се учи от миналото, никой дори не изглежда да е наясно с миналото. Може би с това се показва абсурдността на човешкото съществуване. Заедно с тях се проследява и историята на Макондо, града основан от Хосе Аркадио Буендия, който минава през почти пет годишен дъжд и чумата безсъница, през който минават цигани, държавни служители, революционери, френски проститутки и железницата.
 "Сто години самота" е странна книга. Но е зашеметяваща.
 Буквално можеш да усетиш как мозъка ти се сбръчква докато четеш този човек. Той е толкова умен, че няма как да е нормален. Описанията и прилагателните му са перфектни, въпреки че са абсолютно безсмислени. А след като прочетеш три-четири глави започваш да усещаш една зараждаща се мисъл. Това е моментът, когато разбираш, че най-вероятно и ти си луд. И ти си. Ние всички сме.

25 октомври 2012 г.




Идеята не е нова, но пък доживях да видя свястна българска рекламна кампания:

OCCUPY PARK





 Краят на октомври е. Възползвайте се, за да не мрънкате после колко било студено и гадно.

"Кратка история на почти всичко'' на Бил Брайсън


cover project by me


 В тази книга ще се сблъскате с този текст:
 „Зареденият пион и антипион се разпадат съответно в миони плюс антинеутрино, и антимион плюс неутрино със средно време на полуразпад от 2,603×10 на степен –8 секунди неутралният пион се разпада на два фотона със среден полуразпад от около 0,8×10 на степен –16 секунди, а мионът и антимионът се разпадат съответно в…“
 Както и с този:
 „Хетеротичната струна се състои от затворена струна, която има два вида вибрации — по посока на движението и по посока, обратна на движението на часовниковите стрелки, които се третират различно. Вибрациите по посока на часовниковите стрелки съществуват в пространство с 10 измерения. Тези с посока, обратна на часовниковите стрелки, съществуват в пространство с 26 измерения, от които 16 измерения са уплътнени. (Припомняме, че при първоначалните пет измерения на Калуза петото измерение бе уплътнено, като бе обхванато от кръг.)“
 И това ще са единствените изречения, които няма да разберете (освен ако не сте физик). Във всичко останало ще разберете, че в края на деветнайсти век американските изследователи, сглобявайки мамута се поувлекли малко и крайния резултат било същество с шест пъти по-голям размер, с добавени страховити нокти от мегалоникс, намерени наблизо, и откривателите, твърдо убедени, че животинчето е притежавало „ловкостта и свирепостта на тигъра“, го рисували как напада с котешка изящност жертвите си, а като намерили бивни, ги налагали върху главата на мамута по всякакви идейни начини- като на котка, като рога и как ли още не. Ще разберете също, че най-добрите изследвания на океанските течения са направени с помощта на трийсет и четири ръкавици за хокей,  изпаднали от борда на корейски товарен кораб по време на буря в Тихия океан през 1994 г.; че толкова неща не са изучени все още, че можете да отидете за един ден на разходка из облачните гори в Борнео и да откриете четири нови вида стоножки, три от които абсолютно нови родове, и един нов вид дърво; че можете да поканите на вечеря всичките експерти по ротатории в света, защото всъщност са само един- лондонски чиновник на име Дейвид Брайс, който ги изучава в свободното си време и благодарение на него се знае всичко открито за тях до сега; че при откриването на първите неандерталски кости в долината Неандер в Германия, повечето учени категорично отказали да приемат, че това са кости на древен човек и настоявали, че костите са на монголски войник казак, който бил ранен, докато воювал в Германия през 1814 г., и бил допълзял до пещерата за да умре, а силно изразените надочни дъги на неандерталеца са в резултат на непрекъснатите гримаси, възникнали от лошо заздравяла фрактура на ръката; че фосфорът е открит докато един тип се опитвал да дестилира злато от урина и не на последно място ще откриете, че всъщност тази планета е планетата на бактериите и ние сме тук, просто защото те позволяват това.
 В този ред на мисли съм решила да направя петиция за това Бил Брайсън да пренапише всички учебници. Ако имах поне един учебник като "Кратка история на почти всичко" кой знае какъв нещо-си-лог щях да съм в момента. Да, точно така- бях скарана с физиката като ученичка и следствие на това сега съм графичен дизайнер. Мисля че вече няма голям смисъл да описвам колко забавно и увлекателно пише Бил Брайсън, само ще добавя, че най-якото нещо в цялата книга е усещането за чудо, което дава докато я четеш- осъзнаването за това колко малко знаем за света около нас и че всъщност той е магически загадъчно, приказно място и почти всичко е наистина безкрайно повече.

8 октомври 2012 г.


 Седмицата започва с това, че съм болна. Явен признак на това, че е време за трансформации. И търсейки другия поглед над нещата, да открия действието на сянката. Когато си болен не ти се яде, не ти се подскача, не ти се излиза, нищо не ти се прави. Мен ме кара само на сън. И на чаепиене, което иначе не правя. Може би защото чая освен, че е добър помощник за успокояване на болящо гърло, стопляне на корема и освежаване на тена, е и идеален за самовглъбяване, което от своя страна ти дава възможност за погледа под друг ъгъл.
 Bread and water can so easily be toast and tea.
 Въпрос на гледна точка.

“Take some more tea," the March Hare said to Alice, very earnestly.
"I've had nothing yet," Alice replied in an offended tone, "so I can't take more."
"You mean you can't take less," said the Hatter: "it's very easy to take more than nothing."
"Nobody asked your opinion," said Alice.”

Lewis Carroll, Alice in Wonderland


(hug),

 




3 октомври 2012 г.


no comment :)

Autumn


“Truly, Autumn is my season,” the scarlet beast chorted. “Spring and Summer and Winter all begin with such late letters! But Autumn and Fall, I have loved best, because they are best to love.”

“Squeeze your eyes closed, as tight as you can, and think of all your favorite autumns, crisp and perfect, all bound up together like a stack of cards. That is what it is like, the awful, wonderful brightness of Fairy colors. Try to smell the hard, pale wood sending up sharp, green smoke into the afternoon. To feel the mellow, golden sun on your skin, more gentle and cozier and more golden than even the light of your favorite reading nook at the close of the day.”

 Catherynne M. Valente, The Girl Who Circumnavigated Fairyland in a Ship of Her Own Making

30 септември 2012 г.

Сандвичи с домати и моцарела


 Както вече е видно от предишния пост за кашкаваленото парти, стигнах до заключението, че е добра идея да поствам рецепти и да се фукам с моите готварски умения- всеки себеуважаващ се блог, който иска повече читатели го прави. И преди да са ме нароили куп вманиачени гурме кулинари/ки, да споделя, че в кухнята както и в останалите аспекти на житействането ми съм почитател на минимализма. В смисъл, че всячески се опитвам да избегна излишните неща. Ако приготвянето на ястие изисква изцапването на повече от три съда и повече от час за приготвянето му, не, благодаря. Също ако са нужни повече от пет съставки се фръцвам на другата страна- считам, че многото продукти и подправки убиват основния вкус, става някакъв бъркоч. Обичам да готвя, защото готвенето е много медитативна дейност и абсолютно креативна такава, но ако трябва да го правя дълго време започвам да се изнервям, а мисля, че яденето не трябва да се приготвя със стрес, защото нищо не излиза от това- няма творец, който да е създал шедьовър насила. Другото, което искам да споделя, че не ям месо и съответно няма смисъл да чакате с нетърпение рецепта за глазиран свински джолан, патица фрикасе или кордон бльо и както няма да ви убеждавам да станете вегетарианци, така очаквам от вас да не ми обяснявате колко съм загубена като не ям мръвки. И последно да кажа, че силно подозирам, че чревоугодничеството наистина е тъпотия, а да чревоугодничиш можеш и като гризеш целина. Може би затова кулинарстването не ми е основен приоритет в живота. От ученичка не закусвам и затова имам две яденета за деня- обед и вечеря. Обедът почти винаги представлява салата или сандвичи, а вечерята е нещото по-така.




 В днешното кулинарно предаване ще наблегнем на обеда, т.е. ще ви представя как се приготвят сандвичи с домати. С домати, защото имам страхотния късмет да се снабдявам със зеленчуци, отгледани на село, абсолютно био (завиждайте на воля) и затова последния месец мога да си организирам доматен фестивал като оня в Испания, където се замерят с домати по улиците. Вече съм на границата да намразя всичко, което има по-силен намек на домат, но се опитвам да удържа фронта- ако се наложи ще направя всички домати на сладко, ей така, за разнообразие. И така. Какво ви е необходимо за приготвянето на сандвичи с домати:
хляб по ваша преценка- колкото ви е нужно,
домати колкото да покрият хляба,
моцарела, но става и с най-обикновено бяло сирене,
маслини за допълнителен вкус и
босилек за разкош.
Останалото е въпрос на въображение.
Приятен апетит,


21 септември 2012 г.

18 септември 2012 г.



с ден закъснение, че вчера не успях:
честит първи учебен ден на всички, които ги засяга!

16 септември 2012 г.

Перфектното плато от сирена


 Ще призная две неща. Първото: обичам сирене под всякаква форма. Нямам представа кой е измислил сиренето, но този човек трябва да има официален празник. И второто: нямам представа кое е перфектното плато от сирена. Като се разрових из интернет с учудване открих, че един обяснява, че в никакъв случай не бива да предлагаш хляб със сирената, друг убедително казва, че трябва да заложиш на различни видове хляб, че трябвало самите сирена да бъдат не повече от шест, че трябвало да бъдат нечетен брой, че трябвало да се редят в посока на часовниковата стрелка, че трябвало отвън-навътре или обратното, не си спомням, изобщо- пълна бъркотия. Така че като решите да сътворите сиренено плато просто импровизирайте и се забавлявайте- така ще стигнете по-лесно ако не до перфектността, то поне близко до нея.


 Все пак мога да споделя основните неща, които може да се имат предвид при сътворяването. Приготвянето на платото от сирена включва четири стъпки: закупуване на сирена (и кашкавали), поставяне на сирената на подходящо блюдо или плоча, гарниране и сервиране. Нищо друго. Като начало не прекалявайте с видовете сирена (и кашкавали). Дори три вида са достатъчни. Класиката е да използваш сирена с различни текстури, от нежни до пикантни, но мисля, че би било супер да се заложи и на сирена от едно семейство като меките такива с бяла плесен от типа на бри и камембер, или няколко вида синьо сирене, това ще е чудесен начин да се усетят разликите във вкуса. Може да изберете сирената според конкретна тема, примерно "сирена от Италия", "сирена от овца" или "сирена от моето село". Ще бъде много яка тема за разговор. После ги разположете върху избраното блюдо. Аз избрах най-обикновена дървена дъска. Иначе продават някакви невероятни специални плочи, барабар с ножовете, на невероятни цени. Ако държите да снобареете или имате пари в излишък, може да се обзаведете с такова нещо. Не сервирайте сирена току-що извадени от хладилник, вкуса е съвсем различен. Извадете сирената на стайна температура поне час преди да дойдат гостите сиреноядци. Може да ги нарежете предварително и да си поиграете да ги подредите като "Слънчогледите" на Ван Гог или като абстракция на Джаксън Полък, а може и да оставите гостите да режат сами- за тази цел на масата трябва да има минимум два ножа, за да не се смесват вкусовете на сирената (и кашкавалите). Аз лично не обичам предварително нарязаните сирена, защото се обезвкусяват, особено ако са преседели в хладилник. След приключите с подреждането обозначете всяко сирене. Може да ви изглежда супер тъпо, но ако някой никога преди не е пробвал някое сирене (или кашкавал) и го хареса, вероятно ще иска да разбере какво е. Разбира се, можете да повтаряте наименованията цяла вечер ако това ви допада, но едни етикети могат да бъдат идеално решение. Може да блеснете с етикетите си, а може и да се спрете на вариант от нарязани листчета, залепени на клечки за зъби както направих аз. Не забравяйте, че половината от забавното опитване на сирена е да ги опитваш с различни вкусове. Добавете по твое усмотрение орехи и бадеми, грозде, смокини, мед, горчица, печени червени чушки, карамелизиран лук, захаросани ядки, ябълки, круши, сушени плодове, маслини, домати пресни или сушени- каквото искате. Сложете салфетки и клечки за зъби (за забождане на сиренцата).


 И в никакъв случай не забравяйте виното!
 Какво да правите с неизяденото сирене после? Ми направете си фондю. Рецептата за него друг път. :)




 Приятен апетит,


5 септември 2012 г.



 те седнаха на земята, а тя направи от хартия цяло ято жерави и ги изсипа в джоба му.

4 септември 2012 г.

dreaming mirror 07

 сънувах, че летя над парка. дърветата шептяха, но не можех да ги чуя, а знаех, че ако кацна на някое от тях, те ще престанат да говорят. по клоните бяха накацали птици, които стояха мълчаливо и ме гледаха. на детската площадка имаше само едно детенце с шарени ботушки, което се люлееше на люлката.


3 септември 2012 г.

Where the Sidewalk Ends by Shel Silverstein


  There is a place where the sidewalk ends
And before the street begins,
And there the grass grows soft and white,
And there the sun burns crimson bright,
And there the moon-bird rests from his flight
To cool in the peppermint wind.

Let us leave this place where the smoke blows black
And the dark street winds and bends.
Past the pits where the asphalt flowers grow
We shall walk with a walk that is measured and slow,
And watch where the chalk-white arrows go
To the place where the sidewalk ends.

Yes we'll walk with a walk that is measured and slow,
And we'll go where the chalk-white arrows go,
For the children, they mark, and the children, they know
The place where the sidewalk ends.


И превод от


Там, където тротоарът се свършва
и не е още почнала пътната лента
мека бяла трева се извива
слънце въздухът ален попива
птица лунна крилете си свива
в хладината на вятър от мента.

Да си тръгнем оттук, дето черен димът е
и асфалтът се вие и скършва,
покрай дупките, дето стрък смолист се изправя ,
ще вървим със вървеж и отмерен, и бавен
след стрелките, които тебеширът оставя
там, където тротоарът се свършва.

Със вървеж тъй премерен и тъй бавен ще ходим
и ще идем, където тебеширът ни води,
че децата го виждат, децата го знаят
това място, където тротоарът се свършва.


Прекрасен ден,

1 септември 2012 г.

Picture Puzzle Piece by Shel Silverstein


One picture puzzle piece
Lyin' on the sidewalk,
One picture puzzle piece
Soakin' in the rain.
It might be a button of blue
On the coat of the woman
Who lived in a shoe.
It might be a magical bean,
Or a fold in the red
Velvet robe of a queen.
It might be the one little bite
Of the apple her stepmother
Gave to Snow White.
It might be the veil of a bride
Or a bottle with some evil genie inside.
It might be a small tuft of hair
On the big bouncy belly
Of Bobo the Bear.
It might be a bit of the cloak
Of the Witch of the West
As she melted to smoke.
It might be a shadowy trace
Of a tear that runs down an angel's face.
Nothing has more possibilities
Than one old wet picture puzzle piece. 

15 август 2012 г.

"Бариерата" на Павел Вежинов


cover project by me

 За последният месец, през който навъртях стотици километри и поради което забравих що е то интернет, открих че правопропорционално на този факт съм увеличила четенето експоненциално (математиците да не се смеят ако обичат). Това го казвам, за да не се чудите защо изведнъж щедро и напоително поствам ревюта и корици на книги. След това обяснение направо преминавам към книгата.
 "Бариерата" я четох през далечната 1996-та в любимата ми библиотека в читалище "Кирил и Методий" в "Красна поляна", където премина голяма част от детството ми и която все още е действаща. От тогава ми беше останал само спомена от емоциите, които имах след като затворих книгата. Докато седях една вечер на плажа в Аркутино и комарите ожесточено ме хапеха, на небето Млечния път се виждаше по най-забележителня начин, който съм виждала в досегашния си живот. И зяпайки го, си спомних точно онези емоции. Каква по-добра причина от това да препрочета книгата?
 Прочетох я заедно с "Гибелта на Аякс",  "В една тъмна нощ", "Историята на едно привидение", "В един есенен ден по шосето", "Сините пеперуди" и "Белият гущер", и открих, че Стивън Кинг е прав в "За писането: Мемоари на занаята", където казва, че всеки писател си има любими теми, които търкаля до безкрай като дава за пример неговите: трудността и понякога невъзможността да затвориш кутията на Пандора, след като си я отворил; защо Бог, ако съществува, позволява да се случват ужасни неща; тънката линия между реалност и фантазия и т.н. Вежинов от своя страна търкаля темата за противопоставянето и балансирането на рационалното и емоционалното в човек, и резултатите от това. Засяга го осезателно в "Сините пеперуди", в "Белият гущер" и в "Бариерата". Като в "Бариерата" основният акцент са преградите, които ни делят от емоционалното и невъзможността за разбирането му, в аспекта на рационалния свят, в който живеем. "Бариерата" вероятно е най-силният и прекрасен текст писан от Вежинов (подчертавам вероятно, защото все пак не съм прочела всичко написано от него). Повестта отключва много размисли още докато я четеш. А когато вече си я прочел, затваряш книгата с тъга и оставаш сам с въпросите, които чакат твоя личен отговор.
 Междудругото Вежинов вече е успешен писател, когато се развежда с първата си съпруга Полина. Синът им, кръстен Павел (на литературния псевдоним на баща си- да, всъщност истинското име на Вежинов е Никола Гугов), остава при нея. Малкият Павел е на три години, когато майка му скача от прозореца на петия етаж. Разследващите откриват трупа встрани от сградата- изглеждала е така, сякаш е прелетяла няколко метра. И както се казва в повечето тайнствени криминални истории, обстоятелствата около смъртта й са обвити в мъгла и до днес.
 В нейна памет Павел Вежинов написва "Бариерата", която моментално става хит. Превеждат я на незнамколко езика, правят филм, а критиците се спукват от хвалене (и с право). Повестта е своеобразна изповед на самотния композитор Антони, който среща Доротея- странно момиче, което може да чете мисли и на това отгоре обича да лети през нощта. Заживяват заедно, в крайна сметка връзката им преминава определени граници и той се уплашва и избягва. Плаши се не от летенето, а от отговорността към друг човек. Хората принципно са раделени в две категории- такива, които могат да летят, и такива, които никога няма да застанат по високо от собствената си тераса. Последните винаги набутват първите в категорията на лудите. Предполагам от завист. Но да се живее с някой от лудите е невероятно трудно и се изискват такива емоционални усилия, на които не е способен всеки. И Доротея осъзнава това.
 Мисля да спра до тук с логореята си. Достатъчно е да знаете, че "Бариерата" е една прекрасна притча за това, че бариерите на недоверие и неразбиране са много трудно преодолими, а да повярваш в невероятното е практически невъзможно. Това е. 

14 август 2012 г.

"Пътуване извън тялото" на Робърт Монро


cover project by me

 Ха. Ха. Хахахахахаха.
 Насладете се за няколко минути на момента "нека всички се смеем на лудите" и го изключете от софтуера си за известно време.
 Зачетох тази книга от любопитство какъв подход ползва- абсолютно фантастични измишльотини или интересен личен опит. Като, признавам си, очаквах някакви нюейджърски превъзнасяния и блудкави уверения за доказателства в бъдния път човечеството, ангелите, НЛО-тата, индигови деца, политически конспирации, езотерични учения и практики, дрън, дрън, дрън-дрън-дрън. Няма такова нещо. Това са просто репортажни записки на човек, на който му се случва нещо странно и той се опитва да го анализира, педантично да го изследва и да експериментира. Представете си типичен мъж на средна възраст, в края на 50-те от миналия век, който изненадващо открива, че излиза извън тялото си. Мислете и вярвайте каквото си щете, но аз супер много се изкефих на желанието на Монро да проучи какво му се случва и нежеланието да си припише заслугите за всичко, което преживява или да го категоризира окончателно, че е някакво божие провидение и той е Личния Му Пратеник. Докато се чудех какво оозначава всичко това, дали този човек е луд или е истински мистик, не намерих нито една причина да се съмнявам в искреността му. Човекът документира пътуванията си с вбесяващо внимание към детайлите, говори за неща като секс с лица от други измерения, попада в капани, сблъсква се със странни същества и т.н.Тъй като от информацията, която прочетох за него, той не се е появявал по телевизионни шоута и не е използвам случващото му се за лични облаги, нито е създал собствена религия, мисля, че е разказал тези истории просто, защото е искал и другите да знаят. Не смятам да стигам до категорични заключения, освен, че се надявам това, за което говори да е истина и ако някога изскоча от тялото си, се надявам да не се побъркам и да съм достатъчно мъдра, за да възприема възможно най-много от ставащото като Робърт Монро. Независимо от това дали вярвате в ОИТ или не, книгата може да ви помогне да разширите възприятието си. Най-малкото, за да се научите да приемате и друга гледна точка. 

"Нощният цирк" от Ерин Моргънстърн

ПУБЛИКАЦИЯТА СЪДЪРЖА СПОЙЛЕРИ!



cover project by me

"Добре дошли в „Циркът на мечтите“: в тези бяло-черни раирани палатки ви очаква уникално преживяване – ще се изгубите в лабиринт от облаци, ще бродите безцелно през тучни ледени градини и ще се взирате учудени в татуираната акробатка, която се прегъва в малка стъклена кутия.

Зад дима и огледалата обаче се крие жестоко състезание – дуел между двама млади илюзионисти. Находчиви врагове инструктори са обучили още от малки Силия и Марко специално за тази цел. От състезателите остава скрита жестока истина – съревнованието е безпощадна игра, в която само един ще оцелее, а циркът е сцената за забележителните битки на въображението им.

Но когато Силия и Марко наивно се впускат с главата напред в своята любов, инструкторите им се намесват и предизвикват опасни последствия.

ЛЮБОВНАТА ИСТОРИЯ В ОМАГЬОСАНИЯ ЦИРК ОТ КРАЯ НА ХIХ ВЕК ЩЕ ВИ ХИПНОТИЗИРА

И ЩЕ ВИ ОСТАВИ БЕЗ ДЪХ."
 

 Горното са поредица долни лъжи, предназначени да ви накарат да се разделите с парите си. Чудя се дали човекът, който го е писал, е чел същата книга, която четох аз. Или му е станало толкова скучно, че е заспал и пропуснал срока за написване на рецензията? Ако е така мога само да му съчувствам, защото самата аз заспах на няколко пъти докато четях.
 Жестокото съзтезание се състои от два охлюва, съзтезаващи се в продължение на цели шестнайсет години. Дуелът през значителна част от историята се състои от двама човека, които не се познават, а после само единия знае кой е другия. Когато незнаещият разбира кой е опонента му, двамата вече са прекарали години, през които са работили по съвместни проекти. Те никога не застават един срещу друг в какъвто и да е конкурентен смисъл. Просто изграждат разни атракции за цирка и понякога ги правят заедно, като оставят поле за действие на другия, защото се кефят на взаимната си работа. Това е начина, по който те "яростно" се конкурират.
 Обучението от малки всъщност представлява обучение в две различни школи на магията, без никакви лицеви опори, ставане рано сутрин, бойни хватки и без никакви обяснения за съзтезанието- нито какво трябва да се прави, нито как се играе (които не се полагат и на читателя през по-голямата част от книгата). Това не е никакво обучение на воини, а просто някакъв експеримент на двама социопати, единия от които реже пръстите на дъщеря си, за да стане по-добра в самовъзстановяването, а другия не си прави труда да научи името на ученика си с години. И нито един от тях не е изправен пред някакви последици за нещата, които правят.
 "Само един ще оцелее" се свежда до факта, че няма причина единия да умре. Предишният дуел е продължил цели трийсет и седем години тъй като единия от дуелиращите се е самоубил, по дяволите! Няма никакво усещане за неотложност в тая книга. Тя се движи със сладострастното темпо на преял хипопотам, който се чуди какво да направи. Така и не разбрах какво ще се случи ако никой не се самоубие. Книгата остава с отворен край, така че издателите могат да доят от нея всичко, което се сетят ако се продава добре.
 Всичко е съревнование между двама дъртаци, които не правят нищо, но жертват живота на децата, за да имат удовлетворение за нещо, което никога не е напълно изяснено.
 Сюрреалистичен роман? Магическо пътуване? Любовна история? Нито едно от изброените или и трите? Трудно ми е да кажа. По скоро изглежда като голяма, екстравагантна напудрена торта, направена от Нийл Геймън и някаква стймпънк бригада, и декорирана от Тим Бъртън. Това не е книга за любовта или книга за магията. Просто е една леко зловеща история, развиваща се в минорни акорди. "Нощният цирк" е приказка, в която действието се развива във викторианската епоха и главния герой е странстващ магичен цирк, който е отворен само от залез до изгрев слънце. Le Cirque des Rêves е цирк на сънищата, чудесата и загадките, където е пълно с всякакви магични атракции, но липсва брадата жена, човек-скелет и трупа от джуджета (сигурно авторката е решила, че не са достатъчно красиви, нямам никаква идея). Циркът няма график- появява се без предупреждение и си тръгва без предизвестие. И целта му е много повече от забавлението и печалбата.
 Идеите и атмосферата в този роман са много яки, но за съжаление това са единствените му аспекти, които ми харесаха. Книгата има огромен потенциал, който обаче изобщо не е използван. "Нощният цирк" е апатична история, която не успява да излъчи жизненост в рамката на красотата си. Разказът е скован, а героите са прекалено статични. Има излишък на котенца, а храната, която е толкова обстойно представена е с толкова захар, че м напомня хипогликемична фантазия. На моменти всичко става прекалено претенциозно и описанията често са толкова безкрайни, че стават досадни (,но все пак не доближават същите при Майн Рид, които дори не си правех труда да мина диагонално). От обсесивните прескачания във времето ме заболя главата- отначало в 1890-та, после в 1895-та, връщаме се в 1893-та, прескачаме обратно към 1898-ма до 1901-ва, до 1899-та и т.н. В цялата книга има само една псувня, доколкото си спомням и само една сцена на подразбиращ се секс. Няма никаква кулминация, свързана с дуелирането или любовната история. Вместо това има блудкава deus ex machina, включваща най-обикновеното, изобщо немагично хлапе Бейли. Ако си читател, който се кефи на дълги описания, няма нищо против прекалено бавна история и има слабост към циркове, това е твоята книга. За съжаление аз съм голям любител на цирковете- почти маниакално, но предпочитам образите да допълват сюжета, а не да го заместват. Съжалявам, но книгата не е шедьовър. Но е приятна за четене. Езикът е добър, авторката е с богато въображение и има оригиналност. За дебютен роман дори е впечатляваща (дори би ми било интересно да прочета още неща от нея). Ако искате да прочетете една книга само за да се насладите на нейната пасивна екстравагантност, може дори да се влюбите в "Нощният цирк". И не очаквайте нищо повече от над 500 страници. 

4 юли 2012 г.

Боен клуб


 Така. "Боен клуб" е филм на Дейвид Финчър, по мотиви на романа на Чък Паланюк и се разказва за един безличен обикновен човечец, страдащ от безсъние, недоволен от живота си в потребителското общество и още по- недоволен от работата си. Той създава тайния "Боен клуб" заедно с продавача на сапун Тайлър Дърдън, който успява да прерасне в нелегална насилствена организация (клуба, не Тайлър Дърдън). Ако се чудите за причина да не прочетете този пост, ще ви дам веднага една за ваше улеснение: ако сте върл фен на "Боен клуб" и считате, че това е най- великия филм, правен някога или поне е в списъка ви с филми, които трябва да се гледат задължително, се разкарайте веднага. С риск да бъда оплюта, че всъщност нищо не разбирам и не мога да видя дълбокия смисъл на този филм, ще кажа, че не мога да разбера какво му е култовото на "Боен клуб". Ако първото правило на Бойния клуб е "Никой да не говори за Бойния клуб", бих допълнила "И защо някой би искал?" Не ангажирам никой с моето мнение, но за мен това е просто претенциозен филм уж за отчуждаването в сегашния безчувствен свят, който забавлява на повърхностно ниво. Основният ми проблем с "Боен клуб" е че предполага да казва нещо социално значимо, а в действителност не казва нищо подобно. Филмът си хвърля своите обвинения и зен коани, но в действителност е едно хленчене на поколение от мрънкащи хора, чувстващи се съсипани от женските привилегии и икономиката. Тъй като усещам, че въпреки предупреждението ми, дадено в началото, настъпвам нечий мазол, нека допълня със следното: не ме разбирайте погрешно, не казвам, че "Боен клуб" не става за гледане, напротив. Едуард Нортън е много добър, Хелена Бонам Картър както винаги е перфектна (Брад Пит ще го пропусна, защото по някакви причини никога не съм го харесвала, честно- предпочитам Анджелина пред него, пък и ми изглежда абсурдно един от най- красивите мъже в Холивуд да дрънка лицемерно, че обществото иска от нас да изглеждаме по определен начин, а в действителност обществото иска мъжете да изглеждат като Брад Пит; "Is that what a man should look like?" пита Нортън, а Пит се смее на рекламата за бельо на Келвин Клайн, но всичко, което знам е че тази реклама съвсем спокойно може да е с тялото на Брад Пит). Ами, това е. В заключение ще дам един съвет към тези, които не са  гледали този филм и към тези, които ще се опитат да ми опонират- това, което е хубаво да не забравяте никога, е смеха.

26 юни 2012 г.

Тъмната кула

Магнум опусът на Стивън Кинг


cover project by me


 
 Ръцете долу, това е една от най-добрите фентъзи поредици, писани някога. "Тъмната кула" е поредица от седем осем романа и дъ Кинг използва целия си потенциал на разказвач- просто е потресаващ. Е, първият не бих го нарекла роман, но това са излишни подробности.
 Началото е бил един лист зелена хартия и на Кинг му трябват повече от дванайсет години да я напише, а вдъхновението са поемата "Чайлд Роланд Кулата достигна" на Робърт Браунинг , "Властелинът на пръстените" на Толкин, легендата за крал Артур и спагети-уестърните на Серджо Леоне, по специално "The Good, the Bad and the Ugly". Разказва се за Роланд Дисчейн, последният стрелец, чиято цел е да открие центъра на всичко- Тъмната кула. Историята е като влакче в увеселителен парк, разкарващо те от опияняващи триумфи до болезнени загуби, в неумолимия си стремеж за достигане на Тъмната кула. Паралелни вселени, портали между тях, бивш, пристрастен към хероина наркоман, красива негърка без крака с дисоциативно личностно разстройство, десет-единайсет годишно момче, умирало веднъж, постапокалиптични градове, гангстери, селските райони на Мейн, провинция, в която се раждат основно близнаци, вампири, ужасяващо бебе-паяк, вещица, високо интелигентен, компютъризиран, побъркан влак, разрушители телепати, демони, пътешествия във времето, феодални общества, магия, роботи и киборги, Зи Зи Топ, Костенурка и, разбира се, любовна история- две на брой. Основните въпроси на ка, как всичко изброено е свързано помежду си, каква е ролята на Роланд във всичко това, се разбира като прочетеш поредицата докрай. Всяка книга има свое уникално звучене, чувство и стил, но успяват да се навържат перфектно. Краят на тази изключителна история не трябва да се разкрива в никакъв случай, въпреки че на много хора не им харесва изобщо и гръмко оповестяват разочарованието си, но имайте предвид, че Кинг всъщност е оставил два края и съвсем спокойно може да се върнете към първия. За мен лично краят е изключителен.

______________________________

 Първоначално всяка книга е издадена с твърда корица и цветни илюстрации. Всяка книга е с отделен илюстратор и ако се разровите из мрежата ще разгледате повечето картинки. Най-любимият ми обаче си остава Дейв МакКийн, графичен дизайнер, който е единствения илюстратор на "Тъмната кула", който работи с фотоколажи- може да разгледате илюстрациите за "Магьосникът" му тук.

______________________________

 И да, типографията направо си я откраднах от комиксите за "Тъмната кула". Просто нямах време да измисля нещо.

- уф... защо продължавам да правя това?
- определението на Айнщайн за лудост е да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати.
- Angry Birds са доказателството, че Айнщайн греши.





картинка: от тук

21 юни 2012 г.

днес се позанимавах мъничко с някакви хомофоби в групата Национална мрежа на родителите и много ме е яд на себе си, че допускам да се дразня на ограничени хора с капаци и мисля докато се науча да го приема това в себе си, просто да ги игнорирам. така че да заявя на всички, че аз лично се интересувам от сексуалната ориентация само на човека, с който искам да правя секс. от ничия друга. и искам да живея в общество, където това е нормално. всеки, който е в списъка ми с приятели и счита, че хомосексуализма е заразен, неморален и/или някоя подобна глупост, да се счита свободен да ме разприятели. точка.


7 юни 2012 г.

"Естествено, че заминаваше, и нямаше какво да се прави- времето бе настанало, обратното броене бе завършило и той заминаваше наистина надалеч." Здравей и сбогом, Рей Бредбъри...

1 юни 2012 г.

The Ones Who Walk Away From Omelas


by Ursula K. Le Guin- from The Wind’s Twelve Quarters



 With a clamor of bells that set the swallows soaring, the Festival of Summer came to the city Omelas, bright-towered by the sea. The ringing of the boats in harbor sparkled with flags. In the streets between houses with red roofs and painted walls, between old moss-grown gardens and under avenues of trees, past great parks and public buildings, processions moved. Some were decorous: old people in long stiff robes of mauve and gray, grave master workmen, quiet, merry women carrying their babies and chatting as they walked. In other streets the music beat faster, a shimmering of gong and tambourine, and the people went dancing, the procession was a dance. Children dodged in and out, their high calls rising like the swallows’ crossing flights over the music and the singing. All the processions wound towards the north side of the city, where on the great water-meadow called the Green Fields boys and girls, naked in the bright air, with mud-stained feet and ankles and long, lithe arms,exercised their restive horses before the race. The horses wore no gear at all but a halter without bit. Their manes were braided with streamers of silver, gold, and green. They flared their nostrils and pranced and boasted to one another; they were vastly excited, the horse being the only animal who has adopted our ceremonies as his own. Far off to the north and west the mountains stood up half encircling Omelas on her bay. The air of morning was so clear that the snow still crowning the Eighteen Peaks burned
withwhite-gold fire across the miles of sunlit air, under the dark blue of the sky. There was just enough wind to make the banners that marked the racecourse snap and flutter now and then. In the silence of the broad green meadows one could hear the music winding throughout the
city streets, farther and nearer and ever approaching, a cheerful faint sweetness of the air from time to time trembled and gathered together and broke out into the great joyous clanging of the bells.
Joyous! How is one to tell about joy? How describe the citizens of Omelas?
They were not simple folk, you see, though they were happy. But we do not say the words of cheer much any more. All smiles have become archaic. Given a description such as this one tends to make certain assumptions. Given a description such as this one tends to look next
for the King, mounted on a splendid stallion and surrounded by his noble knights, or perhaps in a golden litter borne by great-muscled slaves. But there was no king. They did not use swords, or keep slaves. They were not barbarians, I do not know the rules and laws of their society, but I suspect that they were singularly few. As they did without monarchy and slavery, so they also got on without the stock exchange, the advertisement, the secret police, and the bomb. Yet I repeat that these were not simple folk, not dulcet shepherds, noble savages, bland utopians. There were not less complex than us.
The trouble is that we have a bad habit, encouraged by pedants and sophisticates, of considering happiness as something rather stupid. Only pain is intellectual, only evil interesting. This is the treason of the artist: a refusal to admit the banality of evil and the terrible boredom of pain. If you can’t lick ‘em, join ‘em. If it hurts, repeat it. But to praise despair is to condemn delight, to embrace violence is to lose hold of everything else. We have almost lost hold; we can no longer describe happy man, nor make any celebration of joy. How can I tell you about the people of Omelas? They were not naive and happy children–though their children were, in
fact, happy. They were mature, intelligent, passionate adults whose lives were not wretched. O miracle! But I wish I could describe it better. I wish I could convince you. Omelas sounds in my words like a city in a fairy tale, long ago and far away, once upon a time. Perhaps it would be best if you imagined it as your own fancy bids, assuming it will rise to the occasion, for certainly I cannot suit you all. For instance, how about technology? I think that there would be no cars or helicopters in and above the streets; this follows from the fact that the people of Omelas are happy people. Happiness is based on a just discrimination of what is necessary, what is neither necessary nor destructive, and what is destructive. In the middle category, however–that of the unnecessary but undestructive, that of comfort, luxury, exuberance, etc.–they could perfectly well have central heating, subway trains, washing machines, and all kinds of
marvelous devices not yet invented here, floating light-sources, fuelless power, a cure for the common cold. Or they could have none of that: it doesn’t matter. As you like it. I incline to think that people from towns up and down the coast have been coming to to Omelas during the last days before the Festival on very fast little trains and double-decked trams, and that the trains station of Omelas is actually the handsomest building in town, though plainer than the magnificent Farmers’ Market. But even granted trains, I fear that Omelas so far strikes some of you as goody-goody. Smiles, bells, parades, horses, bleh. If so, please add an orgy. If an orgy would help, don’t hesitate. Let us not, however, have temples from which issue beautiful nude priests and priestesses already half in ecstasy and ready to copulate with any man or woman, lover or stranger, who desires union with the deep godhead of the blood, although that was my
first idea. But really it would be better not to have any temples in Omelas–at least, not manned temples. Religion yes, clergy no. Surely the beautiful nudes can just wander about, offering themselves like divine souffles to the hunger of the needy and the rapture of the flesh. Let them join the processions. Let tambourines be struck above the copulations, and the gory of desire be proclaimed upon the gongs, and (a not unimportant point) let the offspring of these delightful rituals be beloved and looked after by all. One thing I know there is none of in Omelas is guilt. But what else should there be? I thought at first there were no drugs, but that is puritanical. For those who like it, the faint insistent sweetness of drooz may perfume the ways of the city, drooz which first brings a great lightness and brilliance to the mind and limbs, and then after some hours a dreamy languor, and wonderful visions at last of the very arcane and inmost secrets of the Universe, as well as exciting the pleasure of sex beyond all belief; and it is not habit-forming. For more modest tastes I think there ought to be beer. What else, what else belongs in the joyous city? The sense of victory, surely, the celebration of courage. But as we did without clergy, let us do without soldiers. The joy built upon successful slaughter is not the right kind of joy; it will not do; it is fearful and it is trivial. A boundless and generous contentment, a magnanimous triumph felt not against some outer enemy but in communion with the finest and fairest in the souls of all men everywhere and the splendor of the world’s summer: This is what swells the hearts of the people of Omelas, and the victory they celebrate is that of life. I don’t think many of them need to take drooz.
Most of the processions have reached the Green Fields by now. A marvelous smell of cooking goes forth from the red and blue tents of the provisioners. The faces of small children are amiably sticky; in the benign gray beard of a man a couple of crumbs of rich pastry are entangled. The youths and girls have mounted their horses and are beginning to group around the starting line of the course. An old woman, small, fat, and laughing, is passing out flowers from a basket, and tall young men wear her flowers in their shining hair. A child of nine or ten sits at the edge of the crowd alone, playing on a wooden flute.
People pause to listen, and they smile, but they do not speak to him, for he never ceases playing and never sees them, his dark eyes wholly rapt in the sweet, thing magic of the tune. He finishes, and slowly lowers his hands holding the wooden flute.
As if that little private silence were the signal, all at once a trumpet sounds from the pavilion near the starting line: imperious, melancholy, piercing. The horses rear on their slender legs, and some of them neigh in answer. Sober-faced, the young riders stroke the horses’ necks and soothe them, whispering. “Quiet, quiet, there my beauty, my hope…” They begin to form in rank along the starting line. The crowds along the racecourse are like a field of grass and flowers in the wind. The Festival of Summer has begun.
Do you believe? Do you accept the festival, the city, the joy? No? Then let me describe one more thing.
In a basement under one of the beautiful public buildings of Omelas, or perhaps in the cellar of one of its spacious private homes, there is a room. It has one locked door, and no window. A little light seeps in dustily between cracks in the boards, secondhand from a cobwebbed window somewhere across the cellar. In one corner of the little room a couple of mops, with stiff, clotted, foul-smelling heads, stand near a rusty bucket. The floor is dirt, a little damp to the touch, as cellar dirt usually is.
The room is about three paces long and two wide: a mere broom closet or disused tool room. In the room, a child is sitting. It could be a boy or a girl. It looks about six, but actually is nearly ten. It is feeble-minded. Perhaps it was born defective, or perhaps it has become imbecile through fear, malnutrition, and neglect. It picks its nose and occasionally fumbles vaguely with its toes or genitals, as it sits hunched in the corner farthest from the bucket and the two mops. It is afraid of the mops. It finds them horrible. It shuts its eyes, but it knows the mops are still standing there; and the door is locked; and nobody will come. The door is always locked; and nobody ever comes, except that sometimes–the child has no understanding of time or interval–sometimes the door rattles terribly and opens, and a person, or several people, are there. One of them may come in and kick the child to make it stand up. The others never come close, but peer in at it with frightened, disgusted eyes. The food bowl and the water jug are hastily filled, the door is locked; the eyes disappear. The people at the door never say anything, but the child, who has not always lived in the tool room, and can remember sunlight and its mother’s voice, sometimes speaks. “I will be good, ” it says. “Please let me out. I will be good!” They never answer. The child used to scream for help at night, and cry a good deal, but now it only makes a kind of whining, “eh-haa, eh-haa,” and it speaks less and less often. It is so thin there are no calves to its legs; its belly protrudes; it lives on a half-bowl of corn meal and grease a day. It is naked. Its buttocks
and thighs are a mass of festered sores, as it sits in its own excrement continually.
They all know it is there, all the people of Omelas. Some of them have come to see it, others are content merely to know it is there. They all know that it has to be there. Some of them understand why, and some do not, but they all understand that their happiness, the beauty of their city, the tenderness of their friendships, the health of their children, the wisdom of their scholars, the skill of their makers, even the abundance of their harvest and the kindly weathers of their skies, depend wholly on this child’s abominable misery.
This is usually explained to children when they are between eight and twelve, whenever they seem capable of understanding; and most of those who come to see the child are young people, though often enough an adult comes, or comes back, to see the child. No matter how well the
matter has been explained to them, these young spectators are always shocked and sickened at the sight. They feel disgust, which they had thought themselves superior to. They feel anger, outrage, impotence, despite all the explanations. They would like to do something for the
child. But there is nothing they can do. If the child were brought up into the sunlight out of that vile place, if it were cleaned and fed and comforted, that would be a good thing, indeed; but if it were done, in that day and hour all the prosperity and beauty and delight of Omelas would wither and be destroyed. Those are the terms. To exchange all the goodness and grace of every life in Omelas for that single, small improvement: to throw away the happiness of thousands for the chance of happiness of one: that would be to let guilt within the walls indeed.
The terms are strict and absolute; there may not even be a kind word spoken to the child.
Often the young people go home in tears, or in a tearless rage, when they have seen the child and faced this terrible paradox. They may brood over it for weeks or years. But as time goes on they begin to realize that even if the child could be released, it would not get much good of its freedom: a little vague pleasure of warmth and food, no real doubt, but little more. It is too degraded and imbecile to know any real joy. It has been afraid too long ever to be free of fear. Its habits are too uncouth for it to respond to humane treatment. Indeed, after so long it would probably be wretched without walls about it to protect it, and darkness for its eyes, and its own
excrement to sit in. Their tears at the bitter injustice dry when they begin to perceive the terrible justice of reality, and to accept it. Yet it is their tears and anger, the trying of their generosity and the acceptance of their helplessness, which are perhaps the true source of the splendor of their lives. Theirs is no vapid, irresponsible happiness. They know that they, like the child, are not
free. They know compassion. It is the existence of the child, and their knowledge of its existence, that makes possible the nobility of their architecture, the poignancy of their music, the profundity of their science. It is because of the child that they are so gentle with children. They know that if the wretched one were not there sniveling in the dark, the other one, the flute-player, could make no joyful music as the young riders line up in their beauty for the race in the sunlight of the first morning of summer.
Now do you believe them? Are they not more credible? But there is one more thing to tell, and this is quite incredible.
At times one of the adolescent girls or boys who go see the child does not go home to weep or rage, does not, in fact, go home at all. Sometimes also a man or a woman much older falls silent for a day or two, then leaves home. These people go out into the street, and walk down the street alone. They keep walking, and walk straight out of the city of Omelas, through the beautiful gates. They keep walking across the farmlands of Omelas. Each one goes alone, youth or girl, man or woman.
Night falls; the traveler must pass down village streets, between the houses with yellow- lit windows, and on out into the darkness of the fields. Each alone, they go west or north, towards the mountains. They go on. They leave Omelas, they walk ahead into the darkness, and they
do not come back. The place they go towards is a place even less imaginable to most of us than the city of happiness. I cannot describe it at all. It is possible that it does not exist. But they seem to know where they are going, the ones who walk away from Omelas. 



__________________________________________


” One could not accept a happiness shared with millions if the condition of that happiness were the suffering of one lonely soul”

William James 

And I am one walking away from Omelas…




text from: ebookbrowse.com


Лудостта е наследствена. Може да я прихванете от децата си. Честит ден на детето!
Insanity is hereditary. You can catch it from your kids. Happy Children's Day!

27 май 2012 г.

Кралят на рибарите


 Бих казала само това: Гилиъм царува в лудия си и магически свят. Но тъй като мисля, че ако го направя би било тъпо и прекалено хипстърско, ще кажа още няколко неща. Първо: ако Робин Уилямс за вас е просто един хиперактивен, неспирно дърдорещ гном (както беше за мен докато не го гледах в "Обществото на мъртвите поети"), то този филм ще ви промени представата. Да не ме разберете погрешно- в "Кралят на рибарите" той в по-голямата част от времето пак си е хиперактивен, неспирно дърдорещ гном, но в останалата част е абсолютно чудо- той е нежен, просветлен, хитър, страдащ, съзерцателен, целенасочен и изобщо е маниакално добър. Второ: любимият ми Джеф Бриджис също е фантастичен и двамата с Уилямс са си паснали идеално. Трето: Мерцедес Руел с право си отнася Оскара за тази роля, с невероятния си глас и дълбокото си деколте е просто уникална. Четвърто: не ми пука, че някакви хора ми обясняват, че филмът не бил перфектен. Той е магичен. И пето (последно): да напиша все пак за какво става въпрос за онези, които не са го гледали, макар че имам големите съмнения, че само аз гледам интересните филми с години закъснение- "Кралят на рибарите" е ърбън приказка за търсенето на Любовта, здравия разум, Етел Мърман и светия Граал. Ми това е.