нямам instagram и затова си помислих, че трябва да знаете, че днес пих мляко с нескафе, верно не от starbucks, но чашата беше много яка. също видях розови облаци.

"Времето на дъжда" на братя Стругацки

cover project by me

 Тази книга е само за любители на Стругацки. Със зашеметяващ стил, с малко динамика и с много странни хора. Написана за хората, които мислят. За тези, които  искат да намерят въпросите, а не отговорите.

 Провинциално, затънтено градче в една неназована страна (, която може както да е Полша, така и Чехословакия, също и България), в което вали от години, а в покрайнините има лепрозариум, където живеят тайнствени хора, страдащи от генетично заболяване- това са "мокриците", които умират без книги (буквално), и никой не знае дали града се разграничава от тях или те от него. Писателят Виктор Банев се опитва да разбере това. И в крайна сметка се изправя пред избор: старото познато загнило човечество или неопределеното прекрасно далече. На фона на това новите спасители превръщат виното във вода, а главния герой пиянства и пише песни на Висоцки, акомпанирайки си с банджо. Шедьовър с една дума.

▼

първо: рижото е състояние на духа, но от няколко дни при мен отново е видно от пръв поглед. сега се боря с желанието да си направя супер къс бретон.
второ: започнах генерално почистване. в шкафчето за обувки намерих плюшено прасе. в единият ъгъл на балкона открих необятна колекция от клони и клончета. в кухнята намерих ножица за ламарина и десет лева. в хола намерих две обувалки, сгъваем чадър и формичка за мъфини. ако съдя по тази тенденция, в следващата стая ще намеря друга стая или най-малкото входа за Нарния.
трето: имам натрапчивата мисъл, че един ден моят хладилник ще си отмъсти като отваря вратата на спалнята ми на всеки половин час, взирайки се в мен в продължение на минута-две и после ще затваря.

Кисело мляко от овесени ядки

 Набързо споделена рецепта за домашно овесено кисело мляко, която обещах още за вчера, но не успях- празнувах деня на вегетарианеца в ресторант Кринг, където успях да преям основно със салата и картофи и поради това не успях да се справя с повече от едно парче торта и едва се дотъркалях до вкъщи, където паднах върху леглото и заспах почти веднага, така че се извинявам за закъснението.
 Основното, което ви е нужно за киселото мляко е мляко от овесени ядки, което се прави лесно. За тези, които не знаят- 1 ч.ч. овесени ядки се накисват във вода най-малко за 20 минути (може и повече, както е казал Мечо Пух, колкото повече, толкова повече). После се изплаква добре (случва се овесените ядки да пуснат слуз, затова) и се мятат в блендера с 3 ч.ч. вода. По оригиналната рецепта се прави с 4 ч.ч., но аз предпочитам с 3, защото млякото става по-кремообразно, но това е въпрос на вкус- пробвайте и преценете сами. След блендирането прецедете, ако е нужно и два-три пъти, но ви уверявам, че за кисело мляко не е необходимо да се престаравате. Готовото мляко може да го съхранявате в хладилника 4-5 дни и имайте предвид, че преди всяко ползване трябва да го разклатите добре (ако сте го сипали в шише) или да го разбъркате (ако е в друг съд), защото се утаява. Това мляко е основният необходим продукт, който ви е необходим за кисело мляко. Направете го с топла вода по същата технология, или го затоплете преди да започнете. Топлината трябва да е около 40 градуса и най-лесно се проверява като си потопите кутрето на ръката в млякото- трябва да е приятно топло. Тук аз добавям и една супена лъжица прясно изцеден лимонов сок, за да постигна леко кисел вкус, но не е задължително условие. След като сте се убедили, че млякото е достатъчно топло, го разпределете по бурканчетата (или каквото там ползвате, но в никакъв случай не употребявайте метални съдове- ферментацията произвежда киселини, които може да си въздействат с метала) и в отделна купичка разбъркайте закваската. Закваската може да е от закупено готово соево кисело мляко, може да е готова закваска (да, има и такива- потърсете в гугъл), а може да ползвате и обикновено кисело мляко. След първата партида овесено кисело мляко си оставяйте по мъничко за закваска за следващия път и повече няма да имате необходимост да търсите закваски. На закваската (3-4 с.л. от това, което ползвате) прибавете мъничко от млякото и на всяко бурканче сложете по лъжица от нея като добре разбърквате след това. После увийте бурканчетата в одеяло или нещо друго подобно, което ще им запази топлината дълго време и сте готови- до 8-9 часа ще имате готово кисело мляко.
 Овесеното кисело мляко не е от най-гъстите и ако това ви е проблем може да го сгъстите по няколко начина:
 -с тапиока (на 1 л мляко се добавят 2 с.л. тапиока)
 -с агар-агар (на 1 л мляко- 1-2 ч.л. агар-агар)
 -с пектин (не съм пробвала и не мога да гарантирам за този метод)
 Ако ще го сгъстявате добавете сгъстителя преди закваската. И толкова, повече нищо не е необходимо.
 Готовото кисело мляко има вкус на овес. Изненадани ли сте? Ако очаквате да има абсолютно идентичен вкус с кравето кисело мляко ви предупреждавам предварително, че няма как да стане. Но пък има своите лични достойнства, които ще оцените. Приятно правене и ще се радвам да споделите как ви се е получило.

"Времето е най-простото нещо" на Клифърд Саймък

 

cover project by me

 Наскоро седейки с един приятел в Маймунарника, той инспириран от факта, че една муха направи успешен опит за удавяне в питието му, вдъхновено направи паралел с "Резерватът на талаласъмите" на Клифърд Саймък, където Октомврийската бира на таласъмите не струва нищо ако в нея не паднат достатъчно буболечки и всичките му там нечистотии. Това беше моментът, когато аз прозрях, че не съм чела нищичко на Саймък и още на другия ден започнах гореспоменатия роман. Няколко дена след като бях прочела "Резерватът на таласъмите", "Братството на талисмана", "Търсачи на светове", "Къщата на гагарите", "Големият преден двор" и "Силата на въображението" и бях започнала "Времето е най-простото нещо" и "Децата на нашите деца", междувременно се зачетох в някаква статия за Никола Тесла, в която освен всичко друго, пространно се обсъждаха странностите му. За мое учудване страстта му към билярд и това, че след като прочетял нещо от даден автор, държал да прочете цялото му творчество, бяха окачествени като ексцентрични анормалности, а в Уикипедия дори сочеха това като признак на обсесивно-компулсивно разстройство. Учудване, защото аз споделям абсолютно същите влечения и нямах представа, че са смахнати. Поразмислих до толкова, че още повече започнах да харесвам Тесла, реших, че няма да се откажа от намерението ми някой ден да си направя отделна стая с билярдна маса в нея, пресметнах, че максимум до две седмици ще съм приключила с библиографията на Саймък и, че е излишно да се затормозявам с повече от обсесивно-компулсивното си разстройство. Двете седмици още не са изтекли, но вече мира не ми дава на напиша нещо за Клифърд Саймък. Не мога да твърдя, че "Времето е най-простото нещо" е най-добрият му роман, но е също толкова невероятен като останалите. Защото Саймък е разказвач на приказки.  Приказки, в които няма излишен трагизъм и драматична безизходност, струи оптимизъм, с фокус върху хората, а не върху събитията (както казва самият той). Избрах да представя "Времето е най-простото нещо", защото времето играе много често основна роля в творчеството на Саймък. Главният герой в книгата се казва Шепърд Блейн и е космически изследовател, който пътешества из Космоса не с космически кораб, а чрез ума си, защото е телепат. Блейн работи за корпорацията Фишхуук и всичко е чудесно докато при едно от пътешествията си, едно извънземно не се намества в главата му, и изведнъж се налага да бяга както от работодателя си, така и от предразсъдъците и насилието на масата хора, защото се превръща в опасност. В книгата си Саймък обединява теми като корпоративния контрол, маргинализацията в обществото и социалната стигматизация, фанатизма, но на фона на всичко това- надежда за хората.
 Дори ако трябва да имат нещо Розово в съзнанието си.
 Това е накратко. 

qotd: "Date a Girl Who Reads"

 "Четящо момиче" на Иля Репин

 Намери си момиче, което си купува книги вместо дрехи, и в гардероба му няма място, защото е препълнен с книги. Намери си момиче, което има карта за библиотеката още от дванадесетгодишна възраст и списък с книги, които иска да прочете.
 Намери си момиче, което обича да чете. Ще го познаеш по това, че винаги има недочетена книга в чантата си. По това, че с любов разглежда рафтовете в книжарницата и надава тих възглас, когато открие книгата, която търси. Виждаш ли онази странна птица, която души страниците на старата книга в антикварния магазин? Това са те, читателите. Те никога не могат да устоят на изкушението да подушат страниците, особено ако са пожълтели.
 Такова е момичето, което чете, докато чака в кафенето на ъгъла. Ако надзърнеш в чашата ѝ, ще видиш, че не е разбъркала сметаната си, защото вече е погълната от книгата. Потънала е в света, сътворен от автора. Седни до нея. Тя може да те погледне гневно, защото повечето четящи момичета не обичат да бъдат прекъсвани. Попитай я дали книгата ѝ харесва.
 Купи ѝ още едно кафе.
 Кажи ѝ какво мислиш за Мураками в действителност. Проучи дали е успяла да се пребори с първата глава на Властелина. Разбери, че когато казва, че е разбрала „Одисей” на Джеймс Джойс, го прави само за да изглежда интелигентна. Питай я дали харесва Алиса и дали иска да бъде Алиса.
 Лесно е да ходиш с момиче, което чете. Подарявай ѝ книги за рождения ден, за Коледа и за годишнините ви. Дарявай я с думи в стихове и песни. Дай ѝ Неруда, Паунд, Секстън, Къмингс. Покажи ѝ, че знаеш, че думите са любов. Разбери, че тя знае каква е разликата между книгите и действителността, но, ей богу, ще се опита да направи така, че светът ѝ поне малко да заприлича на любимата й книга. И ако успее, вината няма да е твоя.
 Тя просто някак трябва да опита.
 Излъжи я. Щом разбира от синтаксис, ще разбере и необходимостта ти да излъжеш. Зад думите се крият други неща: мотивация, ценности, нюанси, диалог. Заради това няма да свърши светът.
 Разочаровай я. Защото момичето, което обича да чете, знае, че разочарованието винаги води към кулминацията. Защото разбира, че всичко в крайна сметка има край. Че винаги можеш да напишеш продължение. Че можеш да започваш отново и отново и въпреки всичко да бъдеш герой. Че в живота не може без някой и друг злодей.
 Защо да се плашиш от всичко, което не си? Момичетата, които обичат да четат, са наясно, че хората, също като героите, се развиват. С изключение на тези в „Здрач”.
 Щом откриеш момиче, което обича да чете, дръж го здраво. Когато я намериш будна в два през нощта, хлипаща, притиснала книга към гърдите си, направи ѝ чаша чай и я прегърни. Може и да я губиш за по час-два, но тя винаги ще се връща при теб. Ще говори така сякаш героите от книгата са истински, защото за кратко те наистина са такива.
 Ще ѝ предложиш на балон в небето. Или по време на рок концерт. Или така небрежно следващия път като е болна. По скайп.
 Ще се смееш толкова много, че ще се чудиш как така сърцето ти още не се е пръснало и не е оцапало гърдите ти с кръв. Заедно ще пишете историята на живота си, ще имате деца със странни имена и още по-странни вкусове. Тя ще ги запознае с Котарака с шапката и с Аслан и то вероятно в един и същи ден. Ще прекосявате заедно зимните дни на старините си и тя тихичко ще рецитира Кийтс, докато ти изтърсваш снега от обувките си.
 Намери си момиче, което обича да чете, защото го заслужаваш. Заслужаваш момиче, което може да те дари с най-пъстрия живот, който можеш да си представиш. Ако единственото, което си способен да ѝ дадеш в замяна, е скука, монотонни часове и зле скалъпени предложения, то по-добре си стой сам. Ако искаш да получиш целия свят и световете отвъд него, избери момиче, което чете.
 Или още по-добре – избери момиче, което пише.  

                                                                                                                                   Розмари Уркико

____________________________________

оригинален текст: Date a Girl Who Reads by Rosemarie Urquico

D.I.Y. букет от рози

"Блестящият свят" на Александър Грин

cover project by me

 "Но покажете ми рисунка на моя свят и аз ще ви обясня целия му сложен шифър."

 Опитвали са се да сравняват Александър Грин с Едгар Алън По или Ернст Хофман, но приликите са повърхностни и ограничени. Александър Грин нито следва някой, нито има свои последователи. Дори жанрът на произведенията му е трудно определим. Понякога ги определят като фантастика, но самият той категорично протестирал срещу това (дори се фръцнал на Юрий Олеша поради тази причина). Може да се каже, че Александър Грин е един дидактичен романтик-реалист. Той не вярва в доброто, той знае, че го има. "Блестящият свят" е първият му роман. и надали ще е достатъчен, за да придобиете добра представа за Грин като автор, но определено не е за изпускане- това е символична сложна приказка с летящ човек, сънища, сбъднати мечти, чудеса и шокиращ финал. Изобщо, приятна книга.

За сиренето, лисиците и всичко останало

 Онзи ден с един приятел си спретнахме киновечер. Той осигури напитките, а аз храната. И зяпайки Painted Skin: The Resurrection докато опустошавахме салатата от домати със сирене мое производство (по-известно под наименованието дадено му от Ел- сирене Рабър), неусетно обсъдихме филма, започвайки от демоните лисици в Китай, прехвърлихме се на корейските кумихо и китсунетата в Япония, които толкова много си приличат, съсредоточихме се за известно време върху архетипа на хитреца (известен и като трикстър), който често е символизиран от лисицата, приятеля ми разказа за Тевмеската лисица от "Метаморфозите" на Овидий, прехвърлихме се върху лисицата на Малкия принц и заспорихме кой е написал баснята за лисицата и сиренето- Езоп или Лафонтен (разбира се, че аз бях правата- Езоп е съчинителя на тази история, а Лафонтен я е преразказал). И така филма и сиренето бяха основните причини киновечерта да се преобразува във философски надприказвания с голям его-примес, в опит да блеснем с познанията си и умението да вадим изключително интересни и впечатляващи изводи. В крайна сметка стигнахме до следните заключения:
- в баснята за лисицата и гарвана положителния герой е сиренето
- никоя себеуважаваща се лисица няма да предпочете бучка сирене пред един свеж гарван
- ако можем да измислим най-малко две причини защо му е нужно на Малкия принц да опитоми Лисица, не можахме да се справим с откриването на нито една такава по въпроса защо ѝ е на Лисицата Малък принц
- и колко пък лисици ще се впечатлят от една роза, м?
- Лиско от "Приключенията на Лиско" на Борис Априлов е един от най-яките персонажи в детската литература и по някакъв начин трябва да стане световноизвестен като Пипи Дългото чорапче
- на последният принадлежи знаменитият цитат "Трийсет дни можеш да бъдеш примерен, но трийсет и един- това е невъзможно. Трийсет и един ден никой не може да бъде послушен, колкото и послушен да е той!". Което на свой ред доказва, че Лиско е типичен трикстър. И че най-лесно е да си послушен през февруари.
- има нещо гнило в Дания
- обичам трикстърите
- приятелят ме убеди, че рецептата за сиренето трябва да бъде споделена докато дояждаше останалото такова от хладилника
 Ами добре.

"Улица Консервна" и "Благодатният четвъртък" на Джон Стайнбек

cover project by me

 Стайнбек може да бъде по-близо до един поет (макар и в проза), отколкото всеки друг американски писател, пръквал се някога.

"Как е възможно да се опишат такива, каквито са, и поемата, и смрадта, и проскърцващите звуци, особената светлина и песента, навикът и мечтата? Когато човек събира морски животинки, среща едни плоски червейчета, толкова нежни, че е почти невъзможно да ги хванеш цели — докоснеш ли ги, разкапват се на парченца. Трябва да ги оставиш сами да се източат и по своя воля да пропълзят върху острието на ножа и чак тогава предпазливо да ги пуснеш в стъкленицата с морска вода. И може би точно така трябва да се напише и тази книга -  да се отворят страниците и да се оставят различните истории сами да изпълзят по тях. "

 Стайнбек прави точно това.
 Бих искала да знам как да ви предам, че е важно да прочетете тази книга и че мисля, че това ще промени живота ви към по-добро. Мога да ви кажа, че "Улица Консервна" е една от любимите ми книги, но това вероятно няма да проработи, защото повечето хора, които ме познават твърдят, че съм куку. Какво ще кажете за информацията, че има цяла глава за един лалугер? Не? Да не би да мразите животните, а? Е, намират се и хора. Мак и момчетата от приют "Палас", Док от Източната биологична лаборатория- основния източник на култура, благотворителност и помощ за всички обитатели на улица "Консервна" и поради което обичан безпрекословно от тях, оранжевокосата съдържателка на публичен дом Дора, която изплаща сметките на много семейства по време на Голямата депресия и се грижи заедно с нейните момичета за всички засегнати при епидемията от инфлуенца, Ли Чун- собственика на бакалията, в която има всичко, умствено увредения Франки, който е пренебрегван от майка си, семейство Малой, което живее в изхвърлен парен котел и Анри художника, за чиито артистични способности никой не е сигурен, но всички са съгласни, че лодката, която строи горе в гората (,защото всъщност го е страх от морето) е ненадмината.
 Може да прозвучи като клише от евтино розово романче, но "Улица Консервна" заема специално място в сърцето ми, защото е толкова светла и слънчева, че ме прави щастлива. Има много печални неща в нея- самоубийство с отрова за плъхове, съкрушен лалугер, тъжно момче, мъртво момиче- но дори в тъгата има цялостно чувство на щастие и усещане, че всичко ще бъде наред. Трудно е да се обясни. Най-добре прочетете книгата и разберете сами за себе си. А за цялостно разбиране, не забравяйте да прочетете и продължението на "Улица Консервна"- "Благодатния четвъртък". Хората са същите (с някои липси и с някои нови попълнения) и единствено ще кажа, че е най-добрият любовен роман, който съм чела, а любимата ми глава се казва "В действителността е пробита дупка, през която, ако поискаме, можем да надникнем". И така.

Добро утро, София

qotd: Мантра за обидените

 Аз съм толкова важен пуяк, че не мога да позволя на някой да постъпва според същността си ако на мен това не ми харесва.
 Аз съм толкова важен пуяк, че ако някой каже или направи нещо не по начина по който очаквам- ще го накажа като му се обидя.
 O, нека да вид колко е важна моята обида, нека си я получи като наказание за „постъпката си”. В края на краищата аз съм много, много важен пуяк!

 Аз не ценя живота си. Аз до такава степен не ценя живота си, че не ми е жал да губя безценното ми време за обиди. Аз ще се откажа от минута радост, от минута щастие, от минута палавост и ще отстъпя тази минута на моята обида. И ми е все едно, че тези чести минути преминават в часове, часовете- в дни, дните- в седмици, седмиците- в месеци, а месеците- в години. Не ми е жал да прекарам години от живота си обиден, защото аз не ценя живота си.

 Аз не мога да се видя отстрани. Аз до такава степен не мога да се видя отстрани, че никога не виждам намръщените си вежди, нацупените устни и тъжния си вид. Аз никога няма да видя, колко съм смешен в това състояние и никога няма да се посмея над неговата нелепост.
 Никога.
 В края на краищата, аз не мога да се видя отстрани.

 Аз съм много раним. Аз съм до такава степен раним, че съм принуден да пазя територията си и да отговарям с обида на всеки, който я закачи. Аз ще си закача на челото табелка с надпис: „Внимание- зло куче” и нека само да опита някой да не я забележи!
 Аз ще зазидам ранимостта си с високи стени и не ми пука, че през тях не се вижда какво става навън- какво пък, нали ранимостта ми ще е в безопасност. В края на краищата, ранимостта ми е много скъпа.

 Аз съм много зависим от другите. Толкова съм зависим, че няма да пропусна нито един техен поглед, нито една дума, нито един жест. Аз ще следя постоянно другите, ще оценявам всяка тяхна проява по отношение на мен и ако реша, че грешат, ще им покажа, колко са неправи! В края на краищата онези, които са около мен и до мен са длъжни да подчертават достойнствата ми, длъжни са да отразяват величието ми и не дай си боже да постъпят по друг начин. Аз ще се обидя, за да скрия колко силно съм зависим от тях- от другите.

 Аз съм чужд роб. Аз съм роб на думите и постъпките на другите хора. От тях, моите стопани, зависи настроението ми, моите чувства, моето усещане за себе си. Не аз- те са отговорни за това.
 Не аз- те са виновни за това, което става с мен.
 Не аз- те трябва да предприемат нещо, за да ми стане по-добре.
 Да, трудно ми е да бъда марионетка, но в крайна сметка, аз съм чужд роб.

 Аз правя от мухата слон. Аз ще взема тази полумъртва муха от чуждия брътвеж и ще отреагирам с обида. Аз няма да напиша в дневника си колко е прекрасен този свят, аз ще опиша колко подло постъпиха с мен.
 Аз няма да кажа на приятелите си, колко ги обичам, а половин вечер ще посветя на това да мисля колко силно са ме обидили.
 Ще ми се наложи да влея в мухата толкова мои сили, че тя да стане слон. Защото от мухата можеш лесно да се отървеш или дори да не я забележиш, а от слона- не. Затова аз надувам мухата до размерите на слон.

 Аз съм беден духом. До такава степен съм беден, че не мога да намеря в себе си и капка великодушие- за да простя, капка самоирония- за да се посмея, капка щедрост- за да не акцентирам вниманието си, капка мъдрост- за да не се докача, капка любов- за да приема.
 Аз просто нямам тези капки, защото съм много ограничен и беден.

 Аз съм много нещастен. Аз съм толкова нещастен, че думите и постъпките на другите хора, постоянно засягат моето нещастие. В края на краищата, аз съм много важен пуяк, затова не ценя живота си, не се виждам отстрани и обичам да надувам от мухите слонове, аз съм много раним, зависим от мненията на другите и беден по същество. Не ми се обиждайте, а по-добре ме съжалете.


____________________________________________

 Авторството на този текст се води, че е на Ошо. Не намерих никъде доказателство за и против това, затова за момента приемам, че той е създателя на Мантра за обидените. Ако някой знае повече да ми сигнализира. :)

Blackout poetry

"Непознати" на Дийн Кунц

cover project by me

  Скъпи неколцина мои читатели (няма да ви изброявам поименно), не си мислете, че съм спряла да чета, напротив- този месец усърдно наблегнах върху творчеството на Дийн Кунц, когото не бях чела от ученичка, когато бях прочела само "Убежище". Признавам, че го зачетох, защото много ми се четеше Стивън Кинг, а вече съм прочела всичко от него и реших, че ще му намеря заместител в лицето на Кунц. Ако и вие решите да четете Кунц поради същото- недейте! Няма база за сравнение. Не искам да кажа, че Кунц е лош автор, напротив, той има няколко много добри книги (например като спомената вече "Убежище", "Пророчество", "Лошо място" и поредицата за Од Томас), но диша праха на Кинг. Въпреки това би ми било интересно да прочета книга написана от двамата в съавторство. Предусещам дори какво ще има вътре. Кинг ще вкара някое дете (или групичка деца), ще има поне един герой със свръхестествено умение (ясновидство,  телекинеза, пирокинеза, телепатия, изобщо каквото се сетите, но тъй като Кинг рядко се повтаря в това отношение, аз залагам че тоя път ще е астрална проекция), героите от време на време ще прескачат в паралелно измерение, в което кошмарите се материализират и ще има много ясно противоборство между Доброто и Злото. Главният герой на Кунц ще е най-обикновен човечец с изключително чувство за хумор и супер задръстена професия като чистач в супермаркет, която обаче кефи героя достатъчно много, за да се гордее и да е щастлив с нея. Същевременно ще направи веднага детето на Кинг инвалид, ще му напъха в ръцете извънредно умно куче (най-вероятно експеримент от секретна лаборатория) и ще вмъкне сериен убиец, който притежава маниакална страст към очите на жертвите си. Двамата може да се споразумеят да сложат и няколко извънземни за цвят. Как ще се разберат дали да са лоши или добри не знам, но ще е забавно да присъствам на обсъждането. Но мисля да не се задълбочавам в представите си за колаборацията между Кинг и Кунц, защото все пак пиша за последния и по-конкретно само за една негова книга. Въпросната книга (както вече сте се досетили от корицата) е "Непознати" и определено не е от добрите романи на Кунц. Но не е и от лошите. Избрах нея, защото тя е първият бестселър на Кунц с твърди корици. Нека ви разкажа за какво става въпрос. Сомнамбулизъм. Телепатични сигнали. Фобии. Самоубийства. Няколко сюжетни линии, които се влачат неумолимо и зловещо към един мотел в Невада. Лечебна сила. Правителствен заговор. Напрежение. И тогава... Няма да кажа, разбира се. Толкова стига. В крайна сметка книгата е идеална за леко четиво преди заспиване или докато пътуваш с градския транспорт. Единственият ѝ проблем е, че "Непознати" би могла да бъде много повече, но въпреки това я харесвам, особено след прочита на ужасните книги на Дийн Кунц. Инджой.

qotd:"Благодаря ти, че ме мразиш искрено..."

Благодаря ти,
че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта - заробва.
Сега от мен
внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги...
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено -
встрани
от твоите прищевки странни.
И пак отляво
е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
със възкръсване,
със музика на Моцарт, със безкрая...
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.


Георги Константинов

▼

 Новият поглед над нещата често бива предизвикан от нещо, което на пръв поглед е ужасно. Поредният урок в живота ми освен лошото, ми донесе един от най-прекрасните месеци в моя живот.

понякога си мисля, че смисъла на живота е да се чете поезия.

"For a lovely bowl
Let us arrange these flowers...
For there is no rice"

Matsuo Bashō

▼

от скука опекох бисквиДи. а те взеха, че станаха разкошни. понякога имам своите върхове, мда. и докато хрупах бисквиДите докато си пия следобедното кафе направих откритие. че най-яките думи започват с об. пример: обагрени, обаяние, общност, облик, обективен, обертон, обет, обноски, обсерватория, образ, общение, обгрижвам, обгръщам, обединявам, обсъждам, обезоръжавам, обезсмъртявам, обмислям, обричам, обнадеждавам, обновявам, обхващам, обезумявам, обещавам, облягам, облекчавам, обогатявам, обожавам, обосновавам, общувам, обикалям, обхождам, обитавам, обкрачвам, облизвам, обладавам, облаци, обятия, обичам. като си взема йоркширски териер ще го кръстя Об.

☼

 любимата ми Кафка днес има рожден ден.
 "една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо."
 би било интересно да се събудя под формата на pyrrhocoris apterus или както е по-известно- божа кравичка, чиито вид от два-три месеца е завзел квартала ми, май няма дърво, което да не са окупирали и без почивка нахално пресичат тротоарите без да се съобразяват, с който и да е, но са прекрасни- с окраската си приличат на индиански тотеми, въплъщаващи слънцето, което пък днес е навсякъде (за моя радост), отразява се в асфалта, свети през спиците на колелото и в усмивките на пищящите деца в парка, в който седя на една пейка и пуша, в ролята си на наблюдател и човек, тръгнал да си купи електрическа крушка и някакво противоалергично средство, което ми трябва спешно и липсва в домашната ми аптечка, според чието съдържание имам две цели в живота- да се успокоя и да не се насера, а борбата с алергичните симптоми изобщо не фигурира дори под формата миниатюрен йоркширски териер, който бил невероятна форма на имунотерапия при остри и хронични форми на дихателни алергии с ефективност над 90%, с изключителния бонус, че освен това йоркширчето успешно разкарвало депресии и помагало в стресови ситуации, но ето- никъде вкъщи няма и едно най-най-обикновено такова, а имам и големите съмнения, че в аптеката не продават и ще трябва да се задоволя с нещо по-семпло срещу алергията или да помоля възрастния господин от отсрещната пейка да ми услужи с неговото кученце, което ще е тъпо, разбира се, но от друга страна е изненадващ начин да се запознаеш с нов човек, който може да се превърне в приятел, чудесата са нещо естествено, а приятелите част от тях, и в крайна сметка може да имам йоркширче, на което да вържа панделка в синьо като моята рокля и, когато ми скимне да играя, че съм Дора от "Дейвид Копърфийлд" на Дикенс, може възрастния господин да се окаже негърски крал или счетоводител, може да видя залеза от тук, може да стана божа кравичка, може да тичам боса по тревата и да скачам на въже с децата, каквото поискам- невъзможни неща няма, наистина.


_______________________________________

qotd:"The real voyage of discovery consists not in seeking new landscapes but in having new eyes"

Marcel Proust

Dog Days Are Over (превод)

Щастието я удари като връхлитащ влак
Дойде директно срещу нея, без да има връщане назад.
Тя се опита да се скрие зад ъгъла и под кревата
Уби го с целувки и успешно избяга.
Потъна с мехурчетата в нейната напитка
И отми го в канала на кухненската мивка.

Трудните дни приключиха
Трудните дни вече ги няма.
Конете идват
Така че бягай.

Бягай за майка си, бягай за баща си.
Бягай за децата, сестрите и братята си.
Остави цялата си любов и копнежи зад теб
Няма как да ги носиш и да се съхраниш.

Трудните дни приключиха
Трудните дни вече ги няма.
Чуваш ли конете?
Защото идват.

А аз никога не съм искала нищо от теб
Освен всичко, което имаше и ти беше останало.
Щастието я удари като куршум в гърба
Поразена от някой, който трябваше да знае по-добре това.

Трудните дни приключиха
Трудните дни вече ги няма.
Чуваш ли конете?
Защото идват.

Бягай за майка си, бягай за баща си.
Бягай за децата, сестрите и братята си.
Остави цялата си любов и копнежи зад теб
Няма как да ги носиш и да се съхраниш.

Трудните дни приключиха
Трудните дни вече ги няма.
Чуваш ли конете?
Защото идват.

Трудните дни приключиха
Трудните дни вече ги няма.
Конете идват
Така че бягай.

превод: Мое Величество

Happiness hit her like a train on a track
Coming towards her stuck still no turning back
She hid around corners and she hid under beds
She killed it with kisses and from it she fled
With every bubble she sank with her drink
And washed it away down the kitchen sink

The dog days are over
The dog days are done
The horses are coming
So you better run

Run fast for your mother, run fast for your father
Run for your children, for your sisters and brothers
Leave all your love and your longing behind
You can't carry it with you if you want to survive

The dog days are over
The dog days are done
Can you hear the horses?
'Cause here they come

And I never wanted anything from you
Except everything you had and what was left after that too, oh
Happiness hit her like a bullet in the back
Struck from a great height by someone who should know better than that

The dog days are over
The dog days are done
Can you hear the horses?
'Cause here they come

Run fast for your mother, run fast for your father
Run for your children, for your sisters and brothers
Leave all your love and your longing behind
You can't carry it with you if you want to survive

The dog days are over
The dog days are done
Can you hear the horses?
'Cause here they come

The dog days are over
The dog days are done
The horses are coming
So you better run

искам да си построя облак. голям, бял и пухкав.

can you hear me

"Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света" на Уилям Сароян

cover project by me

 Първата ми среща със Сароян мина блестящо. Абсолютно съм влюбена. Най-добрите разкази, които съм чела до сега. "Писането ми е небрежно, но като цяло е нещо хубаво, нещо, което е част от самия мен, нещо, което никой друг писател не притежава" - казва самият той. И това синтезира всичко за този невероятен сборник с разкази. Препоръчвам ги на всеки, който обича простички истории за най-обикновени хора, с много копнеж и лични тигри, залети с доброта и излъчващи посланието, че ти си щастлив и никой не може да ти попречи на щастието да бъдеш най-добрия пиколо, ти си гений, и си изключителен, независимо че няма да те направят дегустатор на кафе, и въпреки тъжните портокали в детството ти. Има сарказъм, честност, самота, състрадание, тъга. Безочлива сантименталност в съчетание с остроумие, хумор и изумителния талант на арменеца, израснал във Фресно, Калифорния, обикалял из Париж, Лондон, Ню Йорк и Лос Анджелис, пиянствал с Фокнър, псувал се с Хемингуей, насърчавал младия Тошио Мори и откраднал момичето на Орсън Уелс. Отказал Пулицър. И заявил, че задължение на писателя е да има един ад за добри времена.
 Благодаря.

За "Трите книги" на Хедер Меспи и самата нея

Habent sua fata libelli

 

cover project by me

(inspired by A. Kawasaki)

 Стивън Кинг е казал:"Books are a uniquely portable magic" и е прав, защото освен факта, че с помощта на книгата можеш да пътуваш във времето и пространството, да създаваш образи, да изграждаш мечти, реалности, и цели вселени, и да разширяваш хоризонтите и границите си, всяка книга живее собствен живот. Книгата пристига в живота ти, когато сама прецени, че ѝ е дошло времето за това и категорично отказва да те допусне до себе си ако усети, че ти е рано. Чудите се какво имам предвид ли? Веднага ще ви дам пример: "Война и мир" все още ме пренебрегва въпреки няколкото ми настойчиви опита да я прочета. Не ще и това е.
 "Алиса в страната на чудесата" се разкри в пълният си блясък чак като я препрочетох на 16 годишна възраст, след като я бях чела вече два пъти- веднъж на 8 и втори път на 11 години, и почти я бях окачествила като книга, която не си заслужава.
 След няколко години неуспешно издирване на "Полет над кукувиче гнездо" (, защото куп хора ми я бяха препоръчали), тя изненадващо изскочи от една сергия с книги втора ръка, в момент, когато изобщо не я очаквах, но най-подходящия за това, честно.
 Разбира се, това са нищожна част от многото примери, които са ми се случвали в общуването с книгите и съм сигурна, че знаете за какво говоря. Една книга не трябва да се насилва, защото или няма да я разбереш, или по-лошото- ще я разбереш абсолютно погрешно. Тя просто се появява, в най-добрият за това момент, ракурс и осветление- като в най-добрите холивудски филми. Така ми се случи и с "Трите книги" на Хедер Меспи. "Случайно" открих втората част "Билкова отвара и рог от еднорог" (зазяпах се в корицата) и установявайки, че преди нея има друга част, се захванах да чета нея. Още в първата глава ми просветна, че книгата е писана от българин, но тъй като вече бях започнала, пренебрегнах мисълта "българин-фентъзи-да бе" и продължих с четенето. Това го споменавам във връзка с натякванията към Хедер Меспи, че използвала псевдоним, а не реалното си име, които според мен са безпочвени, защото (за съжаление) аз питая огромно недоверие към почти всичко "произведено в България" в сферата на изкуствата, и най-вероятно изобщо нямаше да тръгна да чета книга на Венета Въжарова, както не бих прочела и книга от Генчо Негенцов*. Предубедена съм, признавам. Тепърва ще се поправям в това отношение (, но няма да е лесно).

▼

Три

 Когато бях малка имахме "Плод-зеленчук" в блока. За незапознатите- така се наричаха магазините, в които продаваха плодове и зеленчукови култури, ужасен кетчуп и нектари в бирени шишета. Продавачката беше една много широка леличка със студено накъдрена прическа, която стоеше на главата ѝ като каска и само крещеше (леличката, не прическата). Веднъж докато чаках на опашката, за да си купя прасковен нектар, една баба ме пререди, но тъй като бях достатъчно малка, за да не ми стиска да направя забележка, си замълчах, но леличката продавачка огласи плод-зеленчука с възмутените си крясъци към бабата, и имайки предвид, че тогава ние, децата, нямахме права като сегашните деца- някой бдителен съсед можеше спокойно да ти зашие шамар ако прецени, че си сгафил, а учителката (както ми се е случвало) да ти удари учебника по главата, защото не си написал домашно за седми пореден път, изобщо децата трябваше да са примерни същества, които нямат лично мнение и тази самоотвержена защита от продавачката ми направи толкова голямо впечатление, че тогава открих, че не винаги нещата са такива каквито изглеждат. След кратък размисъл реших, че леличката крещи постоянно, защото се е родила с една гласна струна повече и изглежда така просто, защото е омагьосана от някоя зла вещица като бабата, която ме пререди, и работи в плод-зеленчука, защото чака своя принц, а принцовете, всеки знае- имат афинитет към ябълки. А единственото място, където можеше да се намерят ябълки по всяко време на годината беше  плод-зеленчука. Това беше и причината вкъщи винаги да има от тях. Може би поради това толкова обичам този плод- отчасти от сантименталност, отчасти от навик, изграден в детството. И затова днес ябълките са основния герой тук. Разбира се, причината, че вече има цъфнали ябълкови дръвчета, също влияе. И бъдете спокойни- няма да тръгна да описвам хранителните стойности и ползи на ябълките или да лозунгирам, че е най-полезния плод- ако държите да се осведомите повече относно фенолите в ябълката, потърсете в Гугъл и няма да се разочаровате.

"Метро 2033" от Дмитрий Глуховски

 

cover project by me

  Дмитрий Глуховски е на 18, когато започва да пише "Метро 2033", а през 2002 г. го публикува в сайта си и по този начин го превръща в интерактивен експеримент, който привлича над 3 милиона читатели, които помагат като внасят поправки, дават идеи, обсъждат и изказват мненията си, и това за година и половина прави "Метро 2033" най-обсъжданата книга в руската мрежа.
 Действието се развива в постапокалиптична Москва, в тунелите на най-голямото противоатомно скривалище в света- московското метро, където живеят оцелелите след ядрена катастрофа. Една от причините да седна да препрочета тази книга е, че аз изключително много се кефя на нашенското метро и то е неразделна част от битието ми (междудругото знаете ли, че през 1982 г. един ескалатор в московското метро поради тежестта на пътниците, се чупи и потегля с два пъти по-висока скорост и от това загиват 8 човека, което е добра причина да ползвате стълбите, а не да се бутате по ескалаторите), но силно се съмнявам, че от него може да стане противоядрено убежище, а истинските такива отдавна са превърнати в заведения и ако стане нещо ние няма да имаме шанса дори един лош мутант да убием, та в тази връзка- някой да има чертежи на Ноев ковчег? Макар че изобщо не смятам да се включвам в prepper-движението и да истерясвам като събирам семена, да нося постоянно с мен обемиста сървайвъл раница и противогаз, ежедневно да се мъча с бойни техники и тактики за самоотбрана, да се уча как се строи къща от мечи лайна, нетърпеливо да зяпам в небето очаквайки четирите конника на Апокалипсиса, Гог и Магог, огън и жупел и така нататък* (за подробности гледайте Doomsday Preppers на National Geographic). Пък и според Свидетелите на Йехова избраните оцелели ще са само 144 000 и аз със сигурност не фигурирам между тях. Още повече, не е хубаво да се концентрираш изцяло само в края на света, че гледай какво правят хората- Дейвид Кореш и неговата Клонка Давидова, Храмът на слънцето, Чарлс Менсън и оня кретен, дето пусна зарин в токийското метро. А в крайна сметка досега съм преживяла няколко края на света- то не беше слънчевото затъмнение през 99-та, после края на 2000- ната, когато щяха да се сринат всички компютри, след това края на 20-ти век, а съвсем наскоро мина и 21-ви декември, когато също всичко щеше да приключи, така че видно е, че умея да оцелявам така както съм- с кецове и раница, в която има само шише с вода, слънчеви очила и един тефтер с химикалка. Може би това ме причислява в някаква степен към термина normalcy bias, което е другата крайност, но мисля в момента да не задълбавам в това, защото независимо дали си prepper или не, най-добрия Апокалипсис е този, който се случва на хартия и си играе единствено с въображението ти (или е Брус Уилис в скафандър).Най-малкото заради усещането, което придобиваш след като прочетеш всички подробности. А то е- неописуема радост от живота и това, което те заобикаля. И най-вече от липсата на Апокалипсис. Което "Метро 2033" успява да постигне.
 И така: да продължим с романът на Глуховски. Главният герой Артьом предприема пътуване из метрото, през което се сблъсква с всякакви интересни хора, с множество градски легенди, с фанатизирани общества и всичко това пикантно поръсено с мистицизъм, тук-там с философски изблици и интересен финал.
 Разбира се, има какво още да се желае от книгата (най-дразнещото нещо за мен е факта, че в целия роман няма нито една жена, а секса дори не е мираж- той просто отсъства), но за дебютен роман мисля, че е много добър и недостатъците не са фрапиращи, защото книгата може да се гледа от различни ъгли- някои ще видят отсъствията, а други- присъствията, т.е. двете взаимно се уравновесяват. С една дума- става.



________________________

* не се смейте толкова-дори сър Исак Нютон е вярвал, че краят на света ще дойде към 2060-та, но не се е наемал да прогнозира точната дата. 

qotd:

"Родени да тичат" на Кристофър МакДугъл

cover project by me

  Ще се се сблъскате с племето тараумара, може би най-добрите бегачи в целия свят, ще научите историята на Емил Затопек, наричан Чешкия локомотив, поставил 18 световни рекорда (повярвайте само заради нея си заслужава), ще се запознаете със странния Кабайо Бланко, с най-големия бегач на дълги разстояния в САЩ- Скот Юрек, с двойката Джен Шелтън и Били Барнет- заклети купонджии, чиито подход към бягането се основава на "Бродягите на Дхарма" на Джак Керуак, с Луис Ескобар- бегач и фотограф, с Босия Тед- тип, неспиращ да бърбори, занимаващ с реставрация на въртележки и самонанесъл в къщата на братовчед си, с Арнулфо- един от рарамури, пред който се покланя самия Юрек и с куп други интересни личности. В книгата си МакДугъл предполага- или доказва, в зависимост от собствената ви степен на скептицизъм-, че човек е човек, защото тича. И че не спираме да тичаме, защото остаряваме, а остаряваме, защото спираме да тичаме. Четенето на всичко това е достатъчно, за да ви накара да се почувствате дебел и мързелив, но същевременно е достатъчно вдъхновяващо, за да се замислите къде точно сте заврели анцуга си (изобщо не преувеличавам, аз самата, ден след като прочетох книгата, екипирана в клинче и с шише вода, се тътрех из пътечките на Западния парк, в очакване да постигна дзен). Няма да спойлвам повече. :) 

Поезията-като-мълчание

cover project by me

  Не знам защо из българските многобройни книжни блогове не се срещат ревюта на поезия. Може би книжните блогъри не четат поезия или има негласно споразумение, че да пишеш за поезия е тъпо, нямам никаква представа. Но пък за сметка на това е пълно с продуктивни поети, които качват собствената си поезия навсякъде, където могат, без никакви притеснения за значимостта и ценността ѝ. Предполагам, че една от причините за това е, че и те избягват да четат поезия. Но тъй като това не е точно книжен блог и тъй като не мисля, че малкото хора, които четат тук заслужават сблъсък с поетичното ми творчество, днешния пост ще бъде на тема "Стихотворенията на Генадий Айги" (предоставени ми от Ники Кротев, за което му благодаря). И тъй като изпитвам неописуем ужас да не заприличам на учителката ми по литература от 11-ти клас госпожа Русева, която мразеше всеки, който има различно мнение и нейния бог се казваше Светлозар Игов (, в което принципно няма нищо лошо, но тя беше фундаменталистка- не съществуваше никой друг освен Него, дори имах съмнения, че спалнята ѝ е украсена с негови снимки, вечер заспива с неговите критики и есета, а през почивните си дни тя, като един истински сталкер, неотлъчно го следи докато Той си купува хляб от кварталната бакалия), и с патос ни обясняваше какво точно е искал да каже автора без дори да си представи, че е възможна друга гледна точка, аз изобщо няма да се впускам в лирични отклонения и графоманска аутопсия на поетичното творчество на Айги. Пък и ще ми отнеме прекалено много време да го направя. Мисля, че си личи, че имам склонност към прекалено дълги изречения, което не мисля, че е плюс за литературни анализи, освен ако не целите по-бързото заспиване на читателя. Накратко (г-жо Русева, ако четете това- веднага изпийте нещо успокоително и не се тревожете за мен- не съм променила мнението си за нищо от онова, за което сме спорили)- в поезията Генадий Айги се преплитат архетипни представи, заклинания, собствени пространства, собствени думи, сънища и мълчание, мълчание навсякъде- направо мълчание на куб. И за да го разберете най-добре, ето ви три случайно избрани стихотворения:

▼

Това парче кърти, както би се изразил всеки човек в ранния си пубертет (и не само), а Гергиев е ненадминат просто. Тази нощ ще разучавам как се танцува на него. Добре че съседите липсват.

 

Спагетииии

"Everything you see I owe to spaghetti."

Sophia Loren

 На първи април 1957 г., BBC излъчва триминутен репортаж за брането на спагети в южна Швейцария. Успехът на добрата реколта се дължал на меката зима и отсъствието на спагетения житоядец. Показани са снимки от традиционния фестивал, свързан със спагетобера, както и дискусия за това как да се развъждат спагетите, включително кои сортове дават оптимална дължина. Това е една от най-знаменитите и успешни първоаприлски шеги. Репортажът приключва с уверението на говорителя, че за тези, които обичат спагети, няма нищо по-хубаво от домашно отгледани спагети. Шегата придобива още по-голяма достоверност именно, когато популярният говорител Ричард Димбълби се появява като глас зад кадър.  Димбълби бил институция- ако той е казал нещо, значи то е абсолютната истина и именно този авторитет допринася шегата да получи такъв отклик. В предаването преди това бил излъчен репортаж за състезание по дегустация на вино, след което започнал репортажа за брането на спагети. Димбълби погледнал към камерата и без следа от усмивка казал: "А сега от виното към храната. Завършваме Панорама тази вечер със специален репортаж от Швейцарските Алпи". Репортажа бил пуснат, а след края му Димбълби се появил отново и казал: "Сега ви казваме приятна вечер, на този първи ден от април". Той натъртил на тази финална фраза, но въпреки това малко хора схванали намека. Пък и макаронените изделия не били част от кухнята на средностатистическия англичанин през петдесетте на миналия век: консервираните спагети в доматен сос били екзотичен деликатес.

I've signed #HairProtest 'cause I'm against violating human rights in North Korea. My number is 3110.

I've signed #HairProtest 'cause I'm against violating human rights in North Korea. My number is 3110.

qotd: "Herbal tea tastes so much better when it's coffee."
изключително подходящ цитат за днешният ден- до този час изкарах само на кафе и на заден план ми стои мисълта, че зад всяка успяла жена стоят безброй чаши кафе. другото заключение от днешния ден е че ако няма понятие алиениран мизантроп, то скоро има голяма възможност да има, защото съм се запътила директно натам. не че се оплаквам, де. мога да кажа, че е сравнително забавно. но не и за околните. но пък като стана истински мизантроп няма да ми пука съществено за тях. и третото заключение всъщност е въпрос, на който все още не мога да отговоря- защо мъжете, които изобщо не харесват женската еманципация имат нужда от силни независими жени. и защо никой не ми набута "Самотният бегач на дълго разстояние", когато бях на 14-15? защо?!

qotd:

 "Art is like masturbation. It is selfish and introverted and done for you and you alone. Design is like sex. There is someone else involved, their needs are just as important as your own, and if everything goes right, both parties are happy in the end."

Colin Wright

▼

честита баба (без снимки на мартенички и кокиченца),

 

 

 

Пътуване из безбрежната Гастро-Невърленд на Йода а.к.а. Джиро

 Шокунинът е човек, който въплъщава духа на майстора, безмилостно преследващ съвършенството в своя занаят.
 Първоначално Дейвид Гелб мислел да направи филм, наречен Planet Sushi с участието на много суши готвачи, но след като стъпва в ресторанта на шокунина Джиро, плановете му се променят толкова кардинално, колкото се различава сушито на Джиро от другите ресторанти за суши.
 Jiro Dreams of Sushi е документален филм, в който се разказва за Джиро Оно, 85-годишен суши майстор и собственик на ресторанта Sukiyabashi Jiro, и неговия стремеж за усъвършенстване на изкуството на суши. Ресторантът на Джиро се намира в подземието на офис сграда в Токио, близо до метростанция Гинза, има само десет места и тоалетната е отвън. Въпреки това този ресторант е първият от рода си, получил 3 звезди от пътеводителя Michelin, а резервациите се правят месец по-рано. Самият Джиро не мисли, че е постигнал съвършенството: "Правя едно и също пак и пак, подобрявайки уменията си малко по малко. Винаги има копнеж да се постигне повече. Ще продължа да се изкачвам, опитвайки се да стигна върха, но никой не знае къде е върхът. Дори след десетилетия работа не мисля, че съм достигнал съвършенството. Но съм ентусиазиран всеки ден". Целенасочеността му е впечатляваща и много вдъхновяваща, особено на фона на фантастичен саундтрак- от Чайковски, през Моцарт и Бах, до Макс Рихтер, като най-голямо участие има Филип Глас. Ужасно инспириращ филм.

"Сказание за лисицата" на Сьоун

 

cover project by me

 Истинското име на Сьоун е като скоропоговорка- Сигурьоун Биргир Сигурдсон и извън тази информация е публикувал първата си книга с поезия на 16-годишна възраст. От тогава постоянно бълва поезия, проза, сценарии и детски романи, които са преведени на 23 езика, участва в изложби и музикални проекти, но е най-известен с това, че е сътрудничил с Бьорк. Номиниран е за Оскар за песента  I've Seen It All от филма "Танцьорка в мрака" и е поредното доказателство, че талантливите хора ги оценяват независимо къде се раждат (изобщо да не ми се обяснява колко са прецакани артистите в България). А романът му "Сказание за лисицата" обира куп награди и с пълно основание.

"Чудно как червените лисици се сливат със скалите. Полегнат ли отгоре през зимата, човек не може да ги различи от самия камък, да."

 Книгата на Сьоун съчетава в себе си две истории, които се разказват в продължение на няколко дни в средата на зимата през 1883-та година в Исландия. В първата основно лице е свещеника Балдур Скугасон, който е тръгнал на лов и се опитва да хване една лисица в продължение на трийсет и седем страници, на фона на оскъден зимен пейзаж, където човекът и животното са абсолютно сами, което макар да не звучи особено интересно, е написано изключително.

"Видях вселената! Тя е построена от стихове!"

 Във втората част се запознаваме с билкарят Фридрик и научаваме за живота и смъртта на помощничката му Абба. Започват да се виждат връзките между всички действащи лица, а историята все повече заприличва на приказка.
 Антония Байет от (или в) "Таймс" (както пише на гърба на книгата) твърди, че този роман е комична и лирична притча. Мисля, че госпожа Байет и аз имаме съвсем различни мнения за това какво е комично. Не знам какво комично намира тя в тази книга, може би  си представя някаква трансцендентна ирония, при която Бог се забавлява да причинява страдания на хора и животни по разнообразни начини. Абба е спасена от билкаря след като е открита вързана на кораб и редовно изнасилвана от моряците. Тези елементи може би биха изглеждали комични на някой като Ларс фон Триер, но за мен са много далече от това определение.
 Няма какво друго да добавя, не искам да разказвам целия сюжет. Една книга трябва се остави да се разгърне сама пред читателя си, а не да бъде прецакана от нищо и никаква рецензия в интернет. Пък и все пак става дума за 127 страници, които се четат за по-малко от час.

Зверовете на дивия юг / Beasts of the Southern Wild

аз: К'во правиш?
Миу: снощи гледах Beasts of the Southern Wild, за да съм в час с актуалните филми. нали е номиниран за оскар.
аз: И какво?
Миу: не ми хареса. истерията около този филм според мен е напълно неоправдана.
аз: Според мен просто не можеш да се потопиш в символиката на филма.
Миу: "да се потопиш в символиката" е евфемизъм за "пълни тъпотии". къде я видя тая символика? някаква мудно разказана история, в която всички възрастни са арогантни, груби пияндета, психично болни и лумпени, и постоянно натрапващото се, че единствения избор на децата е да станат същите.
аз: само това ли ти направи впечатление от целия филм?
Миу: не, разбира се. целият филм може да се категоризира като идиотски сблъсък на соцреализъм и ляво самозалъгване представени чрез шестгодишно хлапе, което сипе поетични изказвания за мястото си във вселената като абсолютно безсмисленото "'when it all goes quiet behind my eyes I see everything that made me, flying around in invisible pieces". филмът вони . бедните са щастливи да живеят в гета, разбираш ли. когато живееш в града и си купуваш пиле на клечка е приятно да си представяш, че хората, които спят в калта и ядат котешка храна притежават духовно богатство, което не можеш да достигнеш.
аз: Миу, това е просто различна гледна точка. На едно дете, чийто баща умира и чийто свят се променя и тя не може да разбере защо и какво може да направи , за да оправи нещата. Това не е документален филм на Нешънъл Джиографик за тежкото положение на бедните малцинства. Това е приказка, която едно момиченце разказва, за да придаде смисъл на живота си и да се пребори с нещата, които й се случват. Най-малкото е емоционално честен филм.
Миу: а най-яката сцена е онази, където Хъшпъпи плува на лодката на непознатия дядка, който също е пълен с дълбоки послания.
  Хъшпъпи: за къде плаваме?
  дядката: няма значение, скъпа.тази лодка ще те закара там, където искаш. такава е тази лодка.искаш ли пилешки курабийки? ще ти харесат.цял живот ги ям.пазя опаковките на лодката да ми напомнят, какъв съм бил, когато съм изял някоя от тях.миризмата ме кара да се чувствам спокоен.
Миу: схващаш ли? неговите еднакви празни опаковки му напомнят кой е той. моля ти се, подай ми една от тези опаковки, за да повърна в нея!
аз: Просто виждаш нещата прекалено едностранчиво според мен.
Миу: възможно е. макар че не виждам как мога да погледна на идеята, която се показва в  този филм, че образованието и здравеопазването са неща, които трябва да се избягват, примерно.
аз: Другият поглед на това е, че една ефективна институция трябва да служи със състрадание и чувствителност. А ти просто си един хейтър.
Миу: може би това е единственото яко нещо на този филм. че всеки получава нещо различно от него.

qotd:

 

“That's what real love amounts to - letting a person be what he really is. Most people love you for who you pretend to be. To keep their love, you keep pretending - performing. You get to love your pretence. It's true, we're locked in an image, an act - and the sad thing is, people get so used to their image, they grow attached to their masks. They love their chains. They forget all about who they really are. And if you try to remind them, they hate you for it, they feel like you're trying to steal their most precious possession.” 

Jim Morrison

„Животът на Пи” от Ян Мартел

cover project by me

“Life is so beautiful that death has fallen in love with it, a jealous, possessive love that grabs at what it can. But life leaps over oblivion lightly, losing only a thing or two of no importance, and gloom is but the passing shadow of a cloud...”

“If we, citizens, do not support our artists, then we sacrifice our imagination on the altar of crude reality and we end up believing in nothing and having worthless dreams.”

“If you stumble about believability, what are you living for? Love is hard to believe, ask any lover. Life is hard to believe, ask any scientist. God is hard to believe, ask any believer. What is your problem with hard to believe?”


  Не съм чела книгата. Но само заради горните цитати ще го направя. Гледах филма. Разкошен. Анг Лий е голям. Много голям.

 Допълнение от 19.април.2015, след прочита на книгата:

"Животът на Пи" те учи как да си дресираш дракон, ох, съжалявам, тигър. Сложете щипка психология, добавете оскъдна супена лъжица теология, две малки части психология, разбъркайте внимателно с лъжица, сложете един Пи и, воала- имате си разходка с лодка към просветлението.
Много исках да харесам книгата, защото останах очарована от филма. И всъщност началото на книгата ми хареса, макар и да не казва нищо. Но все пак се научават следните три неща:
1. Името на главния герой е Пи (така и не разбрах защо е било нужно да го кръщават на плувен басейн)
2. Баща му е собственик на зоопарк.
3. Той обича религията (не е наблегнато на причините за това)
Представете си как четете книгата цели два часа, за да разберете само това. Не ме разбирайте погрешно, дори с това, началото изобщо не е зле, напротив. За съжаление, за книга, чиято основа е религията, намесените три религии са доста сметени и удобно не навлизащи в подробности. Абсурдна е представата, че можеш да принадлежиш към три, толкова различни религии едновременно и да съчетаеш противоречията в тях. Разбира се, между религиите има общи черти и би било прекрасно да си представим универсална религиозна толерантност, но представеното в книгата е просто нелепо и свръх опростено. За сметка на темата за религиите са развити няколко не лоши есета по зоология. И тук първата част на книгата приключва. До тук добре, но след като кораба потъна, започнах да нервнича от налазващата ме досада. Би трябвало историята да ме грабне и да съпреживявам всичко, но книгата упорито ме държеше на разстояние. На това отгоре е написана все едно е дисертация. Все пак научих някои неща като това, че лайното от тигър не става за ядене, независимо колко сте гладни и че няма никаква хранителна стойност. Липсва дори една свястна алегория, толкова ми беше еднопластово. Може би острова с хищните водорасли е алегория от някакъв вид, но точно когато очаквах да получа някакъв поглед върху смисъла ѝ, историята продължи обратно в блатото. И тия прости изречения ме побъркаха. Отворете, която и да е страница от "Животът на Пи". Пребройте ги. По-голямата част от тях започват с "аз". Те също са прости изречения. Местоимение, глагол. Местоимение, глагол. Пълен ужас. Кърт Вонегът също използва прости изречения, но той е гений в това. Ян Мартел не е.
Историята на Пи в началото обещава, че ще те накара да повярваш в бог. Обаче краят показва, че хората предпочитаме по-хубавия вариант на историите. "Щастливият край" е по-вървежен и вярващите хора всъщност са наивници. И че само ако погледнем в тъмнината ще видим човечността в нея. Само че точно това е мястото на вярата. В крайна сметка аз си оставам атеист и може би ужасен човек, защото си мисля, че ако тигъра беше изял Пи щеше да е по-яко.

"Освободеният" от Урсула Ле Гуин

 

cover project by me

My novel The Dispossessed is about a small worldful of people who call themselves Odonians. The name is taken from the founder of their society, Odo, who lived several generations before the time of the novel, and who therefore doesn’t get into the action — except implicitly, in that all the action started with her.

Odonianism is anarchism. Not the bomb-in-the-pocket stuff, which is terrorism, whatever name it tries to dignify itself with; not the social-Darwinist economic “libertarianism” of the far right; but anarchism. as prefigured in early Taoist thought, and expounded by Shelley and Kropotkin, Goldman and Goodman. Anarchism’s principal target is the authoritarian State (capitalist or socialist); its principal moral-practical theme is cooperation (solidarity, mutual aid). It is the most idealistic, and to me the most interesting, of all political theories.

To embody it in a novel, which had not been done before, was a long and hard job for me, and absorbed me totally for many months. When it was done I felt lost exiled — a displaced person. I was very grateful, therefore, when Odo came out of the shadows and across the gulf of Probability, and wanted a story written, not about the world she made, but about herself.

This story is about one of the ones who walked away from Omelas.

Ursula K. Le Guin

 Какво е свободата? Урсула Ле Гуин дава своя отговор в тази книга.
 Това е роман, за който може да се говори много. Историята изследва много идеи и теми като анархистките общества, капитализма, индивидуализма, колективизма. За подръжниците на Кропоткин и Бакунин четенето ще е много интересно, а за същите на Щирнер и Ема Голдман- не толкова. Вмъкната е и хипотезата на  Сапир - Уорф, известна още като принцип на лингвистичната относителност, която обяснено най- левашки, развива идеята, че хората, говорещи на различни езици, възприемат света и мислят по различен начин.
 Книгата показва и заблудите на двете политически ситеми, а причината за това е, че хората са хора.
 Задават се повече въпроси отколкото отговори, и се изследват възможности без да се взема ясна страна.
 Главите се редуват между световете- четните са на Анарес, а нечетните са на Урас. Единствените изключения са първата и последната глава, които включват и двата свята.
 Разказва се за Шевик, който е гениален физик, и чиито теории не са възприемани на неговата планета (която е общество без правителство, основано на взаимопомощта) по ред причини и затова той решава да отиде на другата планета (общество с екстремен консерватизъм и конформизъм) и да опита там. Шевик е един от най-убедителните измислени учени, които познавам. Обичам го. Повече няма да разкажа.
 "Освободеният" веднага може да стане една от любимите ви книги заради оригиналността си, философската линия, интересния сюжет, психологическата подплата и социалната си значимост (леле, колко клишета казах!). И в никакъв случай няма да ви откаже от анархистичните ви убеждения (ако имате такива) дори напротив.

Седем(те) психопата

 Мартин Макдона успява да постигне фантастичен баланс между интелигентност, насилие и състрадание. Филмът е гръмогласно смешен, чудесно неконвенционален и зрелищно оригинален. Разкошен каст и свеж сценарий- какво повече може да искате (Том Уейтс е там, държейки заек през цялото време- това е по-яко отколкото си го представяте)? Едно искрено и саркастично любовно писмо за магията на разказването на истории. Препоръчвам го искрено.

Happy New Year

 More intent. And health. And together.

 XO,