25 ноември 2015 г.

"Пътят" на Кормак Маккарти


cover project by me

 Бележки в полетата

 (нарисувано охлювче)

 Как да пишеш като Кормак Маккарти

 Представи си, че си Хемингуей след шепа барбитурати. Придържай се към богатият лиризъм на Фокнър, безизразният минимализъм на Реймънд Карвър, облеченият в желание за живот песимизъм на Бекет и представата как би изглеждал един постапокалиптичен свят от творбите на златната ера на научната фантастика.

 Особености

1. Използвай кратки прости изречения.
2. Увери се, че първото изречение съдържа глагол.
3. Във второто обаче го пропусни.
4. В третото също.
5. Повтори до края.
6. Или по-добре зарежи.

 Примерен резултат

 Татко, - каза момчето.
 Да.
 Какво е това?
 Кавички.
 Какво правят те?
 Отличават неизвестните, странични спрямо контекста, названия на обекти или разграничават пряка или чужда реч.
 Могат ли да се ядат?
 Не, не могат.
 Какво се е случило с тях?
 Не знам точно. Това е добър въпрос.
 Но тях все още ги има.
 Да. Поне за известно време ще ги има.
 Колко време?
 Не знам. Може би доста.
 Страх ме е.
 Всичко е наред, просто няма да им обръщаме внимание.

 Въпрос

 Колко пъти се среща думата "пепел" в текста? Стигнах до 43 и се изморих. А не съм стигнала средата.

 Бележка с три удивителни

 Всъщност канибализмът като техника за оцеляване не е много ефективен.

 Бележка с една удивителна

 Не мога да кажа със сигурност какво щях да правя, ако след апокалипсис се озова сама с един син в пустошта и никакъв смартфон. В представите ми съм една Шарлиз Терон с опушен черен грим и умело боравеща със самозареждаща се карабина, но реално ще бъда третостепенната героиня, която никой не е забелязал. Но дори и такава, със сигурност няма да използвам тази книга за наръчник по оцеляване.

 (нарисувани четири снежинки)

 Бележка цитат

 „Не мога да продължа, ще продължа” - Самюъл Бекет, "Неназовимото"

 Сън

 Пия кафе с Кормак Маккарти в Докторската градина, говорим си разни общи работи и го питам:
 - Но, Кормак, сигурен ли си, че е редно да изопачаваш и пренебрегваш някои основни подробности?
 И Кормак ме поглежда и казва:
 - Това е фантастика, идиотка такава.

 Съвкупност от любими цитати

 Като началото на някаква студена глаукома, която замъгляваше света. Той я улови и проследи как се топи в дланта му, сякаш това беше последната нафора от християнския свят. Никой не пътуваше по този път. Мислеше си, че ако живее дълго, накрая целият свят ще изчезне, стопявайки се бавно в паметта. Изкрещи срещу своя мрак и своя студ и бъди проклет. Никога е твърде много време. Безнадеждни черупки на хора, клатушкащи се по шосетата като преселници в някаква трескава страна. Никога изобщо не е време. Искрите се понасяха нагоре и умираха в беззвездния мрак. По този път вече няма говорители на Бога. Каква е разликата между онова, което никога няма да бъде, и онова, което никога не е било? Мракът на невидимата луна. Пепелта падаше върху снега като черен покров. Следи от стихийни пожари по застиналите пясъци. В мрака и тишината той виждаше малки случайни светлини да пробягват върху мрежата на нощта. Когато свещеният език бъде лишен от своите референти, той губи и своята реалност. Канализационна тръба. Тъмна серпентина на мъртва лоза, която пълзеше надолу като графичен знак на някакво предприятие. Малка утайка се въртеше бавно в хидравличен стълб. Студеното неумолимо кръжене на незавещаната земя. Съкрушителната черна празнота на вселената. Време назаем, свят назаем и очи назаем, с които да бъде ожален. Няма никакъв Бог и ние сме неговите пророци. Пластмасова сърничка в един двор. Една огромна солена гробница. Всеки ден е лъжа. Малко бяха нощите, през които, лежейки в мрака, да не бе завиждал на мъртвите. Десетки хиляди мечти, погребани в изгорелите сърца. Няма пророк в дългата хроника на земята, който да не заслужава да бъде почетен тук днес.

Бележка цитат

 „Слънцето осветяваше, без да има друга алтернатива, нищото ново” - Самюъл Бекет, "Мърфи"

 Бележка напомняне

 Боклукът за един човек е съкровище за друг (това е в контекста на полученото съобщение от Алекс в два през нощта, след като прочете същата книга: "Пътят" е трябвало да бъде кръстен "Прътът", защото не представлява нищо повече от опит на Маккарти да покаже на света, че има голяма литературна пишка").

 Забележка на края

 "Пътят" се чете бързо и няма особено голям сюжет. С всичко нахвърляно до тук, осъзнавам, че вече сте запознати с по-голямата част историята. Съжалявам.

"Мечът на лятото" на Рик Риърдън


cover project by me

 Питая искрено страхопочитание към този човек Рик Риърдън. Понякога не мога да повярвам, че неговите книги са написани от петдесет годишен мъж, защото те звучат толкова убедително сякаш са писани от тийнейджър. Обожавам светът на Риърдън. Не съм споменавала колко обичам творчеството му, но сега ще го натъртя. Няколко пъти. Ако все още не сте чели нещо от него... Какво правите още тук?
 Преди да прочета "Мечът на лятото", мислех че няма как Рик Риърдън да напише нещо по-добро от книгите за Пърси Джаксън. Само че не бях права. Рик Риърдън е написал комичен, бърз и динамичен роман- "Мечът на лятото" е една от най-смешните книги, които съм чела тази година (достатъчно е да прочетете заглавията на главите). Толкова много неща ме накараха да се смея на глас, че няма да мога да изброя всичките- от джуджето фешън жертва Блицен, през пристрастеният към сериали Тор, до страшната гигантска катерица и най-готиният говорящ меч на всички времена. Харесвам тази книга не само заради това, имам множество причини, но ако тръгна да ги изброявам, ще ги четете докато излезе следващата книга. Риърдън не изневерява на себе си и книгата обхваща творчески преразкази на скандинавските митове, с викинги, джуджета, елфи, валкирии и магия, и я актуализира със забавни препратки към поп културата, и употребата на смартфони и Wi-Fi, например. Действието е бързо, историята се разгръща с идеално темпо и преминаваш от едно смешно положение в друго. Често ми се случваше да не повярвам какво точно се е случило, защото беше повече от нелепо и аз не можех да спра да се хиля. Героите са разнообразни с изградени характери и подробности, които не са пренебрегнати, което ги прави наистина запомнящи се- Магнус, от бездомен тийнейджър, оцеляващ на улицата, до герой на Асгард, не е типичният протагонист и колкото и да напомня на Пърси Джаксън, е различен. Той е смирен, благодарен за това, което има, по-зрял, забавен и саркастичен на необходимото за това ниво. Особено ми допадна естествената му позиция да не забива само в битките и предизвикателствата, а да погледне на ситуациите и от друг ъгъл. Магнус е страхотен герой, също като Пърси, но за мен лично е по-готин. Пък и прилича на Кърт Кобейн. Освен него имаме джуджето Блицен, който както вече споменах има око за модата и личния стил, глухият елф Харт, който говори с езика на знаците и валкирията мюсюлманка Сам.
 В книгата няма сюжетни дупки, историята се развива гладко и всяко събитие безпроблемно преминава към следващото. За да не споменавам отново колко е смешна книгата, ще кажа само, че "Мечът на лятото" е една от най-добрите книги на Рик Риърдън. И съвсем чистосърдечно я слагам на първо място в класацията ми за young adult романи за тази година.

 P.S.

 Чакам с нетърпение следващата част "Чукът на Тор" и нов роман с китайската митология.





 Други ревюта:

14 ноември 2015 г.

"Човешка комедия" на Уилям Сароян


cover project by me

 Откриването ми на Уилям Сароян стана благодарение на разказът Литературна схватка на Рей Бредбъри в "Париж завинаги". В него съпругата, недоволна от това как се променя личността на съпруга ѝ с всяка нова книга (станал абсолютен мизерник и лайно докато чете "Малтийският сокол" на Дашиъл Хамет, например), решава да намери книгите, които е чел докато я е ухажвал. Точно преди да затворят книжарницата, тя успява да купи десет книги, които оставя в библиотеката до мъжа си и на сутринта той е човека, в който се е влюбила, човек, който я посреща сутрин с радостен вик и цитира... Уилям Сароян. Стивън Фрай описва Уилям Сароян като един от най-подценяваните писатели на 20 век и заявява, че той има място наред с Хемингуей, Стайнбек и Фокнър. Подкрепям напълно мнението му. Сароян е велик. Винаги съм обичала книгите му. Неговият стил е много изчистен, почти дзен- само голите кости на историята без излишна подплата и фръцливи подробности, детайлност, усвоила простотата, с магична любов към човешките същества, и същевременно концентрат от жизненост, нежност и усмивки, без да е преситен или снизходителен. Същият посвещава "Човешка комедия" на майка си. Казвам го, защото това е ключов елемент от историята. Сароян губи баща си в ранна детска възраст и чичо му, братът на майка му, става бащината фигура в живота му. Когато чичо му заминава войник е последният път, когато го виждат. Това е било опустошително преживяване за Сароян. Като възпоменание той пише този роман за майка си. Дори не е предполагал, че ще стане толкова известен. Може би за това "Човешка комедия" е изненадваща като автора си- от абсурдните мустаци до невероятния живот, изглеждащ толкова наивно и същевременно толкова достолепно (един поглед върху биографията му си заслужава, повярвайте ми).
 Историята се развива в малък американски град по време на Втората Световна война и е история за съзряването, пресъздадена чрез преживяванията на Омир Маколи, раздавач на телеграми, който открива истини за човешкия опит като цяло и за себе си, докато разнася телеграмите, повечето от които съобщават за смъртта на близките. Обвинителен акт срещу войната, трактат за семейните ценности, празник на простите удоволствия, ода за умиращия малък град: "Човешка комедия" е много повече от това.

 "Ако животът причинява тъга- от човека зависи каква ще бъде тя: благородна или глупава. Ако тъгата е вдъхновяваща и пълна с красота, значи, че такъв е и човекът, който я изпитва. Така е винаги: ако животът изглежда лош, отвратителен или тъжен, значи, че такъв го вижда самият човек, тъй като всеки от нас вижда света със своите собствени очи. Всеки човек носи в себе си целия свят и може да го обича- ако самият той има обич в сърцето си, или да го мрази, ако сам той е пълен с ненавист.
 Светът чака да бъде преобразен от тия, които живеят в него, и той наистина бива преустройван всяка сутрин, като легло, като жилище, обитавано от едни и същи хора, които го подреждат по един и същи начин, но все пак различно, защото и самите хора се променят."

 Човешкото достойнство и чувство за себе си в рамките на една общност са ключови въпроси в тази обезоръжаващо проста история. Епизодично и поетично, с акцент върху създаването на портрети, а не на развиването на сюжета, "Човешка комедия" изследва теми, свързани с екзистенциалната, от съществено значение, самота на човешкото съществуване и различните начини, с които човешките същества се стремят и се борят да запазят тази самота.
 Няколко пъти с книгата, разказът и героите коментират съществената самота в основата на човешкото съществуване като цяло и във всеки индивидуален живот. Има и няколко за представата на различните герои, които действат с убеждението си, че най-добрият начин за справяне с тази самота е да правиш всичко безкористно и със състрадание.

 "Животът всякога ще причинява страдание - продължи мисис Маколи. - Но знаейки това, човек не трябва да се отчайва. Добрият човек се стреми да премахне страданието. Глупавият дори не го забелязва, освен когато сам той не го почувства. А злият човек се старае да направи страданието колкото може по-силно и да го разпространи навсякъде, където може. Но никой от тях не е виновен. Нито добрият, нито глупавият, нито  пък злият човек. Никой не е дошъл на този свят по свое собствено желание, само за себе си. Всеки човек е продукт на много светове, на много поколения. Злите не съзнават, че са зли, и следователно са невинни. На тях трябва да прощаваме. И да ги обичаме, защото дори в най-лошия човек има по нещичко от нас, както и в нас самите има нещичко от него. Ние сме свързани със злия човек, както и той с нас. Никой не може да съществува отделно от другите. Молитвата на селянина е и моя молитва, престъплението на убиеца е и мое престъпление."

 Чрез всичко това Омир пораства- не физически, а емоционално и духовно, осъзнавайки това, което е необходимо и цената да живееш и умреш в този свят.
 Накратко, спретната и красива, "Човешка комедия" е прекрасен роман, който докосва сърцето и душата, без да е глупав, прекалено сантиментален или нереалистичен. Знам, че в този текст се осрах с епитетите, сравненията, клишетата и папагалските повтаряния, но нека това не ви попречи да вземете книгата, да седнете в някой тих ъгъл, да изключите телевизора, компютъра и проклетия си телефон, и да ѝ се насладите като истински ценител в стил slow read.

 Други ревюта:

 На по книга, две

13 ноември 2015 г.

"Скълдъгъри Плезънт" на Дерек Ланди


cover project by me

 "Вратите са за хора, които нямат въображение."

 Скълдъгъри Плезант е може би най-доброто име, което може да си измислиш. А книгата е едно от най-добрите детски ърбън фентъзита. Добре написана, много тимбъртъновска, с добър диалог и магнетичен сюжет.
 Чичото на главната героиня Стефани, ексцентричен писател, умира и при четенето на завещанието му тя открива не само, че е наследила къщата и цялото му богатство, но се сблъсква и с мистериозния джентълмен Скълдъгъри Плезант, който е бил близък приятел на чичо ѝ, и който се оказва ходещ скелет, магьосник и детектив. Освен това Скълдъгъри има его в излишък, цапната уста и тъмно минало. Събитията се нареждат така, че Стефани и най-необикновеният детектив в света решават да разкрият мистерията около смъртта на чичо ѝ и покрай това се налага да се изправят пред зли безлични сили, власт и интриги, злодеи, вампири и кухи хора, и да намерят Скиптъра на Древните- най-могъщото оръжие в света, което може да го унищожи. Излишно е да обяснявам, че нищо в живота на Стефани няма да бъде същото. Стефани е чудесен герой- умна, логична и зряла за възрастта си. Скълдъгъри също- страхотен хумор, циничен и саркастичен до необходимото ниво, за да не изглежда отблъскващ. Героите, хуморът и страховитата атмосфера са определящи характеристики на този роман. Книгата е детска, да речем 9-15 възрастов диапазон, но съм сигурна, че и много възрастни биха се забавлявали като я прочетат (феновете на Хари Дрезден със сигурност ще я оценят). Всъщност за дебютен роман "Скълдъгъри Плезант" е толкова добър, че не мога да опиша колко.

 Други ревюта:

 Книголандия
 Книгозавър

21 октомври 2015 г.

"Момиче на Пружина" от Паоло Бачигалупи


cover project by me

 Ако кажа, че "Момиче на пружина" не ми харесва, ще съм голяма глупачка, нали? На фона на това, че книгата е спечелила не-знам-си-колко награди и хвалебствените отзиви за нея преливат от всякъде, няма как да съм нещо друго. Все пак има няколко много важни неща, които трябва се кажат на света, м? "Не бъди толкова алчен, бели човече!". "Не прави странни неща в лабораториите". "Не преебавай светa". Думата "дистопия" е последен писък на модата в днешно време все пак. Жалко, че рядко виждам някой да я постигне по такъв начин, че да направи истински удар. "Момиче на пружина" не е изключение от това. Романът донякъде е като незаконно дете на "Кантата за Лейбовиц", което, за съжаление, не е наследило нито добрия произход, нито хубавия външен вид. И освен това намирам изнасилванията в книгата за леко шокиращи. Има две, които са описани с извратени подробности. На мен лично ми е излишно да разбирам кървавите подробности за бутилка шампанско в разни отвърстия. Да, чувам как някой ще тръгне да ми обяснява, че сексуалната експлоатация на момичето Емико е метафора за експлоатацията на земята, но по дяволите, тази метафора е абсурдно прекалена и непоносимо непохватна. Според мен това е преди всичко ярост, насочена към самия Бачигалупи, Емико е неговата курва и играчка, която откроява не само с изнасилванията. Във всяка сцена, в която тя се появява, Бачигалупи я съблича, описва тялото ѝ в сладострастни подробности, осквернява я и я уврежда по някакъв начин за приятна възбуда на читателите си. Дори когато Емико е сама, авторът я изнасилва с очите и клавиатурата си, с мазните си мисли, достигащи между гърдите ѝ и надолу по извивката на задника ѝ. Имах ограничено количество търпение относно тези седалищни части и зърната ѝ, честно. Нито веднъж не чуваме за бедрата и задника на друг от героите, но знаем всяка подробност за тялото на Емико. Но ако изключим този разочароващ, шовинистичен аспект на писането на Бачигалупи, на мен така и не ми запука за Емико като за личност- през цялото време тя ми стоеше като нещо, измислено от автора си с основната цел да бъде зяпано като изрод в циркова палатка от началото на миналия век. Когато Емико среща Андерсън на улицата, бягайки от човека, който искаше да я убие, се обнадеждих, че нещата ще станат по-добри и историята ще се развие. Но в следващият момент те започнаха да се натискат и ситуацията се превърна в поредната безвъзмездна секс-сцена. Преди да ми лепнете етикета на кисела консерваторка, ще кажа, че нямам проблеми със секса или сексуалната злоупотреба с насилие ако това е важно за историята и се използва по адекватен за това начин. Но постоянно извиращият секс при Емико ми напомни за колата, която гръмва в зрелищна огнена топка в екшън филмите. В един момент се замислих дали не е добре Паоло Бачигалупи да вземе да разгледа неговото латентно, агресивно отношение към жените и дали той не иска тайно да ни изнасили. Бунтовете, епидемиите, глада, случайните жестокости и политическите интриги в историята са бонус. Знам, аз съм една писклива кифла. Но ако не е забавно, то поне трябва да е поучително и би трябвало съм научила нещо- и тъй като вече съм научила четирите "не"-та от тези 524 горещи, лепкави, пясъчни страници, споделям: за бога, недейте: 1) да ходите в Тайланд. Никога. 2) да отивате в бъдещето. Най-добре умрете сега и си спасете задника. 3) да прочитате Паоло Бачигалупи с цел "удоволствие". Тази книга не е за нетърпеливи читатели- сюжетът се развива бавно и напоително, и в един момент може вместо да се интересувате от историята, да започнете да се чудите кога, по дяволите, ще свърши този роман. Особено голям проблем ми беше репортерският стил на писане. "Момиче на пружина" не се повдига повече над това безкръвно, клинично ниво. Ето ви малко за вкус- на страница 126: "Каня вдигна рамене", един абзац по-надолу "Джайде вдигна рамене", на страница 128 "Каня вдигна рамене" (пак), на 131-ва "Каня сви рамене", а на 133-та "Каня сви умърлушено рамене" и веднага след това "Каня отново сви рамене", веднага на следващата страница "Джайде сви рамене и се усмихна". Не, това не се среща само при тези двама герои: на страница 172 "Андерсън сви рамене", а на следващата "Той отново вдигна рамене", на 174-та Емико успява да свие рамене три пъти за 20 реда, а на следващата страница- два пъти. Няма да посочвам колко пъти някой се ухилва, гримасничи, кимва или поклаща глава и "казва" нещо.
 Мога само да предполагам защо "Момиче на пружина" е обрала толкова награди и защо толкова хора я харесват. Но един рецезент в Амазон го е обобщил перфектно:"It's easy to understand why this book got so many good reviews without being any good at all: it ticks the boxes for a book that people want to like to show that they're smart … but then doesn't challenge their intelligence - at all."
 Допускам, че проблема е в мен и макар че съм сигурна, че Бачигалупи е интелигентен и талантлив, ако аз и този роман бяхме на парти, аз учтиво бих му се извинила и бих изчезнала преди да започне да ми разказва предълга и досадна история за това, какво е чул по националното радио оня ден или нещо подобно.

 Плюсове на книгата: Корицата на Raphael Lacoste е знаменита и от бързият поглед, който хвърлих на оригинала, мога да поздравя искрено преводача- справил се е отлично.


 Други ревюта:

 Милена Ташева в "Аз чета"
 Книголандия
 Приумици
 Dante's Last Argument

18 октомври 2015 г.

"Играта на Ендър" от Орсън Скот Кард


cover project by me

 Препоръчах сагата за Ендър на един подрастващ младеж. След четири дена ми се обади, за да се видим и седяхме два часа в кафенето, за да я обсъждаме. Прекарахме първият половин час в обсъждане на Фондацията на Азимов, мормонската църква и постулатите ѝ, военната страдегия, Чингис хан, Ханибал, Халид ибн ал-Уалид, Сун Дзъ и неговият трактат "Изкуството на войната", основните идеи на Макиавели и влиянието му върху Тупак Шакур; вторият половин час говорихме за лидерството, психологичните теории за него и в частност теорията на Морган Скот Пек за здравословната група чрез споделеното лидерство, критиките към концепцията за лидерство на Ноам Чомски, който твърди, че по този начин хората анулират личната си отговорност за това да мислят и действат по собствена воля и факта, че при групи, съставени от жени*, лидерските задачи и роли са споделени сред всички, говорихме за израстването в стресираща среда, нещата, които ще получиш от това, и нещата, които ще ти липсват, конфликтите на личността, разказах за Джон Лок и Томас Пейн, разисквахме Студената война, какво е комунизма и историческият контекст, в който пише Орсън Скот Кард; третият половин час се обяснявахме за това, как може да бъдеш манипулиран и да си принуден да играеш игри, които не искаш, и пак да запазиш състраданието и човечността си, и как може да си психопат и да използваш това, за да бъдеш Бенвенуто Челини, а не Йозеф Менгеле; изолацията и положителните ѝ страни, остракизмът като социална стратификация, нисшата каста ета в Япония и буракумин, и обусловеността им с Якудза, връзката между възрастните и децата и как ролите не са неотменни, как няма ясни разграничения между приятели и врагове, значимостта на съпричастността, безпощадността като необходимост, какво означава да бъдеш човек, повторихме си три пъти докторхаусовската мантра "everybody lies" и се запитахме дали понякога лъжите са по-добро решение от истината, каква е границата между доброто и злото и има ли такава, а след това направихме пълен обрат и прекарaхаме последния половин час в обсъждане на представите ни за смесица на "Семейство Робинсън" и "Повелителят на мухите".
 Беше фантастично. А той просто прочете "Играта на Ендър". И прочете съвсем различна книга от мен, което е забележително.
 Ако някой ден изкуфея до там, че да съставя списък със задължителни книги, тази ще бъде там.


 Интересни факти:

"Играта на Ендър" е написана за четири седмици. Четири.
 И е първият научно-фантастичен роман публикуван изцяло онлайн преди да го публикуват на хартия.


 Други ревюта:




______________________

*Ако групите са малки по размер или съществуват за кратък период от време (виж: тук, тук и тук)

17 октомври 2015 г.

"Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало" от Ф. Г. Хагенбек


cover project by me

 "Родена съм кучка. Родена съм художник"
 Фрида Кало


 Oбожавам Фрида Кало. Обожавам я още от 11-12 годишна, когато попаднах на неин албум с репродукции в кварталната библиотека. Разглеждала съм картините ѝ с часове, чела съм всичко, което съм могла да докопам за нея и съм гледала всеки филм, който съм успяла да намеря. Затова съм непреклонна в твърдението си, че в повечето случаи като пишат за Фрида Кало, хората са склонни да се фокусират върху личната ѝ трагедия с преживяната злополука и нейното въздействие, а не върху работата ѝ, влиянието на родната ѝ мексиканска култура, екзистенциалният ѝ феминизъм или връзката ѝ с творци, различни от съпруга ѝ. Надявах се "Свещена билка" да не се окаже част от масовката. От друга страна си давах реална преценка за статистическата вероятност за това, т.е. съвсем близо до нулата и не бях толкова изненадана от реалността.
 Очаквах повече магически реализъм. Фрида Кало го заслужава, защото самата тя твърди, че не е сюрреалист, а рисува собствената си реалност. Само че магическият реализъм в книгата не беше достатъчен и стоеше като закърпен към останалият текст. Напъханите в края на всяка глава рецепти са в същото положение, макар че още от самото начало става ясно каква е причината авторът да ги включи, но за съжаление той не доразвива тази идея добре. Фрида Кало е била жена със стил във всички аспекти на живота си- в начина си на обличане, с домашните си любимци, със страстта си към градината, със светогледа и философията си, в развитието на артистичната си визия, с бунтарството, чрез сложната си личност, тя е била жена на противоречията и парадоксите, и очаквах да видя това в "Свещена билка", но не би. Резултатът от опитите на Ф. Г. Хагенбек е някакво скалъпване. И за капак на всичко книгата сякаш е написана за 5-ти клас. Но пък хубавото на това е, че я прави бърза и лесна за четене. Диалозите са неубедителни и ме оставиха разочарована, а не ангажирана, но това ще е плюс за някои читатели. На книгата ѝ липсва наративен поток, емоционална дълбочина, пълна е с клишета, липсва ѝ енергия, а образността никаква я няма, прекалено е опростенческа и в някои части твърде повтаряща се. Но в крайна сметка е адски трудно да напишеш тъпа книга за колоритния живот на Фрида Кало. Затова ако не сте запознати с нея, тази книга е добро начало. А ако я обичате, ще ви е интересна най-малкото заради факта, че е написана от мъж, което добавя интересен поглед над книгата. Най-доброто нещо е корицата на Стефан Касъров, която влезе директно във фаворитите ми за тази година.

Други ревюта:

На по книга, две
Книжен Петър

7 октомври 2015 г.

"Защо китайците не броят калориите" от Лорийн Клисълд


cover project by me

 Понякога в преоценените книги в книжарниците, насред всички езотерични тъпни, може да откриеш съкровища. Така открих У Цин с неговият "Един ден", "Цветя за Алджърнън" и "Защо китайците не броят калориите" на Лорийн Клисълд. Признавам, че последната я взех с тайната надежда, че китайската кухня ще блесне пред мен с цялата си красота и патладжанът по съчуански ще престане да бъде тера инкогнита за мен. Но книгата се оказа много повече от това. Представете си обстойно проучване върху китайската кухня, подкрепено от личния опит на автора, нашарен с всякакви случки, практически съвети и рецепти. Основната тема е систематичното и стройно разкриване на причините, поради които китайците не дебелеят и как да прилагате наученото в собствената си кухня, без тепърва да ставате китайски майстор готвач. А най-любимата ми фраза е още в първата глава- престанете да броите калории. Точно така, престанете да броите калории и се съсредоточете върху факта, че основната функция на храната е да се наядеш. Хубавата храна, консумирана по точният начин, прави човека здрав, а не дебел. Интересен факт, споменат в книгата е, че проучване от 1990 г. показва, че китайците приемат много повече калории от американците, но са по-слаби. И то не, защото спортуват повече или защото им е заложено генетично. Просто спецификата на кухнята им води до тези резултати. Веднага давам пример- китайците са хора, които мислят зеленчуците като ястия, а не просто като гарнитурка. Това се подкрепя от йероглифът цай, който означава както ястие, така и зеленчук. И тук е момента, в който да ви втрещя с това, че през 2001-ва средностатистическият жител на Пекин е консумирал 37 кг зеле. Ние сме далече от този резултат, дори и със страстта ни към киселото зеле, която се разгаря особено много през зимния сезон и намира излаз чрез добре угоени сарми, банска капама, класическото свинско със зеле, армеева чорба и бульон трезве. Но не се шашкайте, китайците не хрупат само зеле. Същината на китайското ядене всъщност е фан-концепцията за фан и цай е, че зеленчуците се сервират задължително с ориз. В Пекин обаче традиционната кухня почива върху пшеницата и затова там фан са нудълсите и манг оу (хлебчета, приготвени на пара). С две думи, фан е доста значителна порция от някоя основна храна, която служи като фон за цай. Значителна, защото при китайците няма убеждения от типа, че трябва да станеш от масата гладен. Трябва да ядеш докато се наядеш. И след като си изядеш значителната порция, не можеш да завършиш яденето без купичка супа. Казано иначе: приемайте течни храни. Китайските супи напомнят повече напитка, отколкото супа, но това е част от чара им. За всичко това има обяснение чрез концепцията за ин и ян, които не са толкова противоположности, колкото потенциал. Фан е потенциално джоу (каша), а цай са потенциални тай (супа). Тук е мястото да отбележа, че всичко това се приготвя в типичната минималистична китайска кухня, в която няма фурна и грилът не се признава за готарско пособие. В тяхната кухня има един котлон, един тиган уок, сатър за кълцане, огнеупорно гърне и тенджера с две дръжки, която се използва и за готвене на пара. Дори най-сложните ястия се приготвят със съвсем прости инструменти. Изразът шън шъ буквално се превежда като "пестене на усилия", "икономично" и същевременно "разумен" и "подходящ". Няма място за излишни неща. Уокът се използва за почти всяка кулинарна цел. Всичко минава през топлинна обработка, защото китайците вярват, че способността да използват огъня за готвене е една от основите на цивилизацията им (и поради тази причина нямат салати). И запържването като готварска техника е на трето място след варенето и готвенето на пара, а не както си мислехте, подведени от пържения ориз и панирания сладолед в нашенските китайски ресторанти.
 Може би сте открили, че в цялата тази схема липсва месото. В Китай няма много вегетарианци, просто защото консумацията на месо никога не е била толкова голяма, че да оправдае отказа от него. Пък и по принцип китайците предпочитат живи, а не мъртви храни. До тук добре, но къде отива любимото ни сладко, десерти и шоколади, ще ме попита някой? В китайската кухня сладкото се допълва от останалите вкусове. Вкусовете трябва да са балансирани и сладкият вкус много рядко се сервира самостоятелно. И затова на типичният китаец не би му се доял шоколад или някаква тортичка следобяд. Отидете до някой китайски ресторант, поръчайте си голяма чиния с бял ориз, панирани зеленчуци в сладко-кисел сос, супа от водорасли и после се опитайте да изядете една-две баклавички. Сигурна съм, че първите дни ще има някои изключения, които ще са способни да хапнат баклавичките, че и допълнително да замезят с крем карамел. Но на 5-тия ден ще го правят само от инат.
 Балансирането на вкусове, подхода към зеленчуците и немислимите неща, не са нещо плашещо за китайците, защото те имат уменията да направят със съставките, каквото си поискат. Към всичко това в книгата се разказва и за храната като лекарство, като ритуал и социален контакт, за пиенето на чай през целия ден, за чигун и избягването на крайностите.  Много интересна книга, гарантирам ви.
 И ще завърша с цитат от Хуан Тиндзиен относно трите лоши нагласи в храненето:

"Да бъдеш лаком за нещо вкусно, да отхвърлиш онова, което не ти е вкусно, и да забравиш източника на онова, което ядеш"

 Приятно четене. :)

6 октомври 2015 г.

"Анна в рокля от кръв" от Кендар Блейк


cover project by me

 "Анна в рокля от кръв" ме накара да изгледам отново няколко серии от Supernatural. Това би трябвало да говори достатъчно за книгата. Иначе казано- ужасно симпатичен тийнейджърски хорър.
 Главният герой Кас убива призраци. Не каквито и да е призраци, а само такива, които вредят на хората. Той е наследил това умение от баща си (плюс оръжието, с което се извършва тази дейност- древна и загадъчна кама), който, когато Кас е бил седемгодишен, е бил убит мистериозно. И частично изяден. От тогава с  майка му, която е вещица (не в преносния смисъл, а истинска такава) и невротичният им котарак Тибалт се местят постоянно от град на град. Обикаляйки страната, докато Кас се занимава със семейния бизнес, той се сблъсква с най-необичайния призрак, който е срещал някога и се оказва, че нещата не са такива, каквито изглеждат, но пък не са скучни и предсказуеми. Намира нови приятели- странният Томас, който чете мисли и кралицата на училището Кармел, с които започва да чопли загадката на призракът Анна и къщата ѝ, които в комбинация представляват чудовищен убийствен капан. Кас е много уверен, на моменти саркастичен и привлекателен герой- напълно достатъчно, за да кажа, че ако бях на 12- 13 години щях да хлътна моментално по него. Но държа да отбележа, че освен него, женските персонажи също са представени добре, не са някакви лиготещи се кифли, напротив, много са съразмерни, убедителни и обаятелни, а възрастните, за разлика от други тийнейджърски книги, не са изобразени като идиоти, злодеи, лицемери и тотални некадърници- и майката на Кас, и Морфран, дядото на Томас, участват активно, давайки подкрепата си напълно адекватно в различните случаи. На всичко отгоре в книгата има псувни, които съм сигурна, че ще възмутят някои пуритани, но е факт, че ситуациите, в които са използвани, щяха да са нереалистични ако не бяха употребени. Има и мазе, пълно с разлагащи се трупове, кървящи стени, призрак, който разкъсва жертвите си на две, паранормална романтика, обрати, насилие и черен хумор- тази комбинация макар да не ми беше толкова страховита, че да не мога да заспя през нощта, беше достатъчно завладяваща. И всичко това е написано много добре, интензивно и вълнуващо. Кендар Блейк ми напомня донякъде на Джим Бъчър- така би писал той, ако пишеше за тийнейджърска аудитория. Така че с удоволствие ще добавя Кендар Блейк в списъка ми с автори, които следя. Пък и няма как да не харесам човек, който освен че пише добре и има потенциал за развитие, е и любител на пържените храни, има котки, наречени Тибалт и Тирион Катистър (Cattister), куче на име Оби Дог Кеноби, и на въпроса защо човек трябва да прочете книгите ѝ, тя отговаря лаконично с въпроса: "Защото се нуждаете от нещо за четене и харесвате вътрешности?".

Други ревюта:

Книголандия
Книжен Петър

14 август 2015 г.

"Внимание, психоспусък!" от Нийл Геймън


cover project by me

 Ще бъда честна и ще призная, че Нийл Геймън може да публикува списъка си за пазаруване в супермаркета и аз пак ще го прочета. Така че нямаше как да не заподскачам от радост като хванах в ръце Внимание, психоспусък!. Нищо смешно няма в това. Все пак така се случва в любовта.
 В началото на книгата Геймън задава следния въпрос: "Измислиците безопасни места ли са?"
 Но може би по-важното е:
 "Трябва ли да са безопасни места?"
 Разбира се, неговите измислици рядко са безопасни. Умът на Геймън е плодородно място за богове, чудовища, извънземни, магия, извираща от най-обикновени места и чувството, че света е много по-диво, непознато място, отколкото си мислим, че е. И всички тези неща присъстват във Внимание, психоспусък!.

 "Всички ние носим маски. Точно това ни прави интересни.
 Тези истории са за маските и какви хора сме под тях."

 Има история за Шерлок Холмс, друга за Доктор Кой (Doctor Who) и разказ, в който ще посетите отново света на Американски богове. Ще намерите разказ за края на света, друг за иглу, построено от книги, изящно страховито любовно писмо до Аманда Палмър, нова перспектива на една стара история, една история за забравяне и много истории за запомняне. Но дори без тези уточнения, си заслужава да прочетете Внимание, психоспусък! само заради увода от двайсетина страници. Единственият ми проблем с тези разкази е, че свършиха бързо. Макар че ги четох на малки порции, наподобявайки дегустатор, попаднал на редки трюфели, те приключиха скоропостижно. Но въпреки това ще продължа с любовта си, Нийл, давам ти пет звезди в гудрийдс, давам ти сърцето си, ти продължавай да ми пишеш истории и ще бъдем щастливи до края на живота си.

12 август 2015 г.

"Град на стълби" от Робърт Джаксън Бенет


cover project by me

 Зигруд. Просто Зигруд. Ще се върна към него след малко.

 И така:

 Това не е просто добре разбъркан фантастичен приключенски бъркоч с фентъзи подправки.
 Това е литература.
 Не се обезсърчавайте от тази оценка. Като добре разбъркан фантастичен приключенски бъркоч с фентъзи подправки, този роман се справя чудесно. Но той също е брилянтно есе за естеството на религията, вярващите и нещата, на които се кланят последните. Става дума и за властта, политическия и културен гнет, фанатизма и нещата, които правят хората един към друг в името на "морала" (един от героите е гей, хванат в капана на култура, чиято религия е тотално срещу хомосексуализма. В една от последните сцени, той стои пред своя бог и се покайва заради това, че е допуснал да се срамува от себе си и завършва покаянието си с уточнението "заври си го отзад". Знаменит момент.) Ако бях учител по литература, или по политически науки, или по социология, тази книга щеше да е в списъка ми за задължително четене. А ако трябваше да организирам семинар в някоя от тези области, щях да поканя Робърт Джаксън Бенет в списъка на гостите. Да, признавам, все още съм в леко страхопочитание към Бенет. В комбинация с цялостното ми изпълване с възхищение. Но има защо. Сега ужасно ме човърка да изпадна в поетични напъни за Зигруд, но мисля, че ще е по-добре първо да говоря за останалата част от книгата- преди да изпадна във фенски истерични писъци за моя любим герой.
 Представете си свят, в който боговете са били убити. Божественото от всякакъв вид е забранено. Думите, символите и делата, свързани с всякакви негови вид и форма са престъпления, наказуеми най-сурово. Свят на тъмнината, в който малцинството, съставено от бивши роби, контролира мнозинството, бившите завоеватели, облагодетелствани от боговете си. Една жена, посланик и шпионин, се стреми да открие убиец, но намира нещо много по-мрачно- знание, което е ужасяващо опасно, защото може да промени всичко. Бенет пише с плавност, което прави книгата достатъчно лесна за четене, но в никакъв случай не я опростява. В известен смисъл ми напомня на Миевил, но без привързаността му към тайнствени думички и марксистка диалектика, с намек към Геймън с по-малко познатите митологии. Сюжетът е с приятно много извивки, успешно се сливат огромно количество информация и епична мистерия, главните герои са достатъчно нюансирани и дори предвидимия Зигруд, който е почти анимационен с бойните си умения, е на мястото си. Ще отбележа, че първата глава е смъртоносно тъпа, но си струва да се преборите с нея. След като преодолеете драмата в съдебната зала ще получите дребна и впечатляваща главна героиня, внучка на човека, убил боговете, но прогонена от дома си, и мълчалив гигант- бруталния ѝ спътник Зигруд. Също ще получите нестабилен и западнал град, пълен с изоставени хора с изгубени мечти, студ, многобройни улици и стълбища, които не водят за никъде, но останали като паметници на всичко изгубено, колониална администрация, колониален губернатор, който иска единствено спокойно пенсиониране, през което да се любува на пейзажа и всепроникващо чувство на напрежение. Ще се сблъскате с поразително изграден пантеон от богове, със съпътстващите ги разнообразни културни практики и изследването им. И, разбира се, политически машинации, фанатици, чудовище, таен склад, на който може да завиди и Зона 51, вълшебни предмети, проблясващи портали и добре скрита информация.
 Сега, след като поговорих за книгата, мога да се съсредоточа върху любимият ми герой- може би най-любимият ми за тази година. Ще ви опиша накратко една от сцените с него. Представете си воин. Огромен. Излъчващ сила и смърт с всяка пора. Чисто гол, с изключение на ботушите си и един нож. По този начин, без чужда помощ, той се впуска в битка с огромно черно нещо, съставено най-вече от зъби и пипала, в опит да спаси целия град. Това е Зигруд. Самият той заслужава собствена книга.
 Няма да се вживявам повече за заключение на всичко това, ще кажа само, че след приключването на Град на стълби, всичко, което може да се каже е УАУ

5 август 2015 г.

"Вода за слонове" от Сара Груън


cover project by me

 Няма как да пропусна да препоръчам подходящо плажно четиво, точно сега, когато е толкова актуално да се прави именно това. Тъпото е, че дори не знам какви са критериите за една книга, за да влезе в графата подходящо за плажа. Предполагам, че пържейки се под августовското слънце, е по-добре да четеш сравнително по-леко четиво, за да не прегрееш от мислене и което е достатъчно интересно, за да намали риска от захлупването на книгата върху лицето поради заспиване, което е повече от екстремно преживяване като си на плаж. Вода за слонове е идеална за целта. В нея успешно се съчетават равни части мистерия, фиктивни мемоари, любовна история, интриги, убийство и исторически роман. Това е едно голямо приключение на лудостта. Искам да кажа, че няма как да не харесаш история от типа избягал и се присъединил към цирка. Всички, които като деца са имали подобни намерения, да си вдигнат ръката. Разбира се, това е по-реалистична версия на историята, защото е повече от очевидно, че Сара Груън е направила задълбочено изследване на пътуващите циркове в Щатите, преди да седне и да започне да пише, което за маниаци на тема цирк като мен е направо страхотно. Не се спестява малтретирането на животните, експлоатацията на хората и отчайващите условия на съществуване. И същевременно се показва доброто под формата на помощта от стар алкохолик, благодарността на цинично джудже и любовта към дресьорка на коне. Не искам да ви съсипя книгата, но хората не носят вода за слоновете. В действителност нито един човек в тази книга не носи вода за слонове. Просто слоновете пият прекалено голямо количество от нея. Споменавам това, за да не се почувствате подведени. Иначе историята се разказва от две гледни точки- първата е на възрастния Якоб Янковски, прехвърлил 90-те, намиращ се в старчески дом и говорещ със своите призраци, а втората е на младежа Якоб, който е пред завършването си в Корнел като бъдещ ветеринарен лекар, който по случайност се озовава в цирковата трупа Братя Бензини, а краят на всичко това е затрогващ.
  Вода за слонове не е велика книга или с големи литературни амбиции, но е добро и забавно четиво, така че дерзайте.
 И не забравяйте плажното масло!

1 август 2015 г.

Книжен стил

 Не се подвеждайте от заглавието. За друго става въпрос. Всеки зависим от книгите може да ви изброи поне двайсетина причини за ползите от четенето. Обаче рядко ще се намери някой, който ще спомене лошите странични ефекти от него. Макар че още Еразъм Ротердамски обявява във Възхвала на Глупостта, че писателите са глупаци: "от същото тесто са и тези, които се стараят да си осигурят безсмъртна слава чрез издаване на книги... Вижте наградата за труда им, как те са самодоволни, когато народът ги хвали и ги сочат с пръст сред тълпата: този е знаменит; когато излагат книгите им в книжарници", не отрича, че и читателите са от същия дол дренки.
 Освен, че книгите са трагично изолиращи и ставате един алиениран тип, който предпочита да говори само с подобни типове, за да обсъждате прочетени книги и препоръчвайки си други, развивате мързела си, покварявате се и прецаквате стойката си. Дизраели е бил прав като в началото на романа му Lothair, един от героите възкликва, че книгите са проклятието на човешката раса (макар че Рабле намира много терапевтична употреба на книгите, като ги увива в затоплени чаршафи и ги налага върху страната на болящите го зъби). Какво точно имам предвид ли? Ще се спра само на един основен негатив със следния пример- ако сте чели Трима души в една лодка (без да става дума за кучето), със сигурност се сещате за момента, когато главният герой, търсейки информация за сенна хрема се зачита в една книга и с ужас установява, че е болен от всички споменати в нея болести, с изключение на хронично възпаление на колянната капачка. Тук се засяга най-голямата вреда от книгите, която ще представя за по-кратко с цитат на Вера от интервюто ѝ за Аз чета: "всеки четящ живее в света на актуалната си книга", което както е добре, така е и отчайващо, имайки предвид изложения от мен пример. Освен хипохондрия, може да ви се размъти мозъка, да се влюбите трагично в измислен герой, да се спукате от рев с последните книги на Хари Потър, да оглеждате подозрително всеки в автобуса след като сте прочели Мълчанието на агнетата и да се уплашите за вечни времена от собствената си котка, както се е случило с една приятелка, която имала нещастието да прочете Гробище за домашни любимци. Дори Сервантес обяснява как неговия герой попада в манията си по търсене на вятърни мелници и куп други проблеми:
"Трябва да се знае освен това, че нашият идалго беше посветил свободните си часове (а такива бяха повечето му часове през годината) на рицарските романи, които четеше с такава страст и наслада, че почти напълно занемари и лова, пък дори и имота си. Тази негова любознателност и побърканост стигна дотам, че той продаде много фанеги орна земя, за да си купи рицарски романи, и така той напълни дома си с всички подобни книги, които можа да намери...
 С една дума, нашият идалго се задълба дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като Дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си."
 Мислите, че ви баламосвам? Тук е мястото да приложа доказателствата от личен опит, които показват как книгите подмолно навлизат в живота ви във всякакъв аспект, като ще се спра конкретно само за външния вид.

 Доказателство 1:


24 юли 2015 г.

"Винаги шик" от Тиш Джет


cover project by me

 "Първо опознай себе си, а после се дръж подобаващо."
 Епиктет

 Заб.: Ще спомена две важни уточнения. Първо: тази книга е само за жени. Второ: ако сте от онези жени, които смятат, че облеклото и грижите за себе си са нещо повърхностно, унижаващо и долнопробно, просто не я докосвайте- ще си загубите времето и надали ще излезете от развлечените удобни тениски в комбинация с дънки или анцуг.

 Ще започна с два сериала- американският "Сексът и градът" и френският "Профилиране". Никой не може да отрече впечатляващия стил на Кари Брадшоу. Забелязали ли сте, че при нея няма един тоалет, който да се повтаря? Винаги съм се чудила къде Кари си държи дрехите в този малък апартамент, в който живее. Единственият вариант е да притежава дрешника от поредицата за Нарния. Разбира се, всеки е свободен да има колкото дрехи иска. Само че ако имаш една-две стаи, пълни с качествени маркови дрехи и обувки Маноло Бланик, е доста лесно да се обличаш впечатляващо.
 Клоуи Сен Лоран от "Профилиране" редовно носи едно и също тюркоазено палто и цял сезон се разкарва с една страхотна жълта чанта. Прави го по такъв начин, че трябва много да се съсредоточиш в това, за да го забележиш. Да споменавам ли плътния чорапогащник в цвят горчица? Флоралната рокля и невероятните шалове?
 Усещате ли разликата? Французойките са ненадминати в създаването на стил. Книгата "Винаги шик" е именно за това. Повече е от съвети и трикове да бъдем добре физически, модерно изглеждащи и как да си лакираме ноктите- по-скоро е пълна с уроци как да станем по-добри хора. Авторът Тиш Джет е моден журналист и блогър, която живее от 25 години във Франция и един от главните ѝ интереси е да открие тайната на френската красота, стил и съдържание. "Винаги шик" е резултата от това. Не е селф хелп книжле, а интересно проучване и наблюдения, с много информация и включване на други хора като модели и чрез интервюта, и с практически примери. Има десет начина на носиш една пола, по дяволите. Любимият ми цитат е "Всяка жена има собствена индивидуалност. Защо тогава би искала да прилича на някоя друга?". Французойките са оригинални версии на самите себе си. Да, французойките отдават време да се поглезят, да се обличат добре и да се стремят да бъдат най-естественото, което могат да бъдат. И всичко се свежда до самоуважение и любов. И joie de vivre*. Защо да се гримираш веднага след като се събудиш? За да отпразнуваш себе си, bien sûr**!
 Стилът е онова неподвластно на времето продължение на личността. А есенцията му е да продължаваш да се учиш постоянно и непрекъснато да усвояваш нещо ново. Дори Коко Шанел го е казала: "За да бъдеш незаменим, е необходимо непрекъснато да се променяш". А това не се свежда само до това да следиш последните модни писъци. Свежда се до интелектуалната ти симулация, умението да водиш вербални дуели и използването на собствения мозък. Поради това съм убедена, че високите токчета са измислени от французойка, целувана по челото.

 "За французите образованието е онова, което научаваш вкъщи и в обществото: учтивост, тактичност, морал и обширни познания в областта на културата чрез достъп до изкуството и историята, получени от редовни посещения в музеите.
 "Указанията" са онова, което се поема в училище."

 И как бихте мислили, че е нещо различно след като философията е задължителен предмет във всяка гимназия във Франция и се явяваш на отделен изпит по нея?
 "Винаги шик" е насочена основно към жените над 40, но мисля, че дори и да си на 25 няма да ти е излишно да ѝ хвърлиш едно око. Разбира се, трябва да призная, че не е лесно да се превърнеш във французойка независимо на каква възраст си. Трябва да имаш трезва самооценка, самоуважение и да умееш да се забавляваш. А това се постига чрез дисциплина. Не се плашете от тази дума. Трябва да си много мързелив, за да си организиран. Ще перефразирам още един цитат от книгата. Без дисциплина се възцарява хаос. Хаосът причинява стрес, стресът причинява бръчки. Мисля, че това е достатъчно. Приятно четене.


______________________

* Радост от живота (фр.)
** Разбира се (фр.)

20 юли 2015 г.

"Напълно изгубили себе си" от Карън Джой Фаулър


cover project by me

 Искам да се изправя и да ръкопляскам на Карън Джой Фаулър за тази разкошна книга. И да подчертая, че съм ужасно стисната, когато трябва да дам пет звезди на книга в GoodReads. Но тази книга ми разби сърцето. Да. Взе ми душата и ми разби сърцето. Напълно изгубих себе си, защото: 1. Хвана ме така здраво, че нищо не можеше да ме разсее. Дори гладни домашни любимци, трясъци в кухнята, спешни срещи и дим на талази от съседния апартамент; 2. Не исках да свършва; 3. Като във всяко влюбване бих искала да разкажа на целия свят за всичко, свързано с него, но не мога, защото част от удоволствието в книгата е сам да откриеш тайните ѝ, да участваш в обратите и историята ѝ (аз съм от щастливците, които не бяха попадали на ревюта със спойлери и затова ви съветвам да не четете никакви други мнения преди да сте прочели книгата); 4. Това е точно типът книга, която прави трудно зачитането на която и да е книга впоследствие, една от най-добрите книги, които съм чела в последно време. Написана красиво, ерудирана и предизвикателна; 5. "Напълно изгубили себе си" е водовъртеж, който ме завъртя в себе си, раздаде ми няколко емоционални шамара и ме остави замаяна да размишлявам над куп въпроси; 6. С някои книги си даваш почивка от живота. Но книги като тази стават част от твоя живот, защото се променяш след това преживяване; 7. Всъщност ние всички сме напълно изгубили себе си. Препоръчвам я неимоверно много.

19 юли 2015 г.

"Пържени зелени домати" на Фани Флаг


cover project by me

 Не мога да повярвам, че чак сега прочетох "Пържени зелени домати", при условие, че филмът ми е един от любимите и съм го гледала в края на 90-те. Книга, която обявявам безапелационно за уютна, човечна, топла и ведра. Пълна с герои, които ти се иска да познаваш и да са ти приятели. Радва те с историите, нравите, случките, характерите, мъдростта, мислите, съпричастността, добротата, любовта и осезаемата лекота на живота. Детайлите са такива, че можеш да помиришеш пържените зелени домати в кафенето Уисъл Стоп. Напомня ти за Марк Твен и Стайнбек и те зарежда тотално. Най-гадното е, че в един момент свършва. "Пържени зелени домати" е публикувана през 1987-ма и културата и нагласите на 80-те са неминуемо вплетени в цялата книга. Така че не се изненадвайте, че една от основните теми са расовите взаимоотношения в дълбокия американски юг през 20-ти век. Най-неочакваното е толкова-имплицитно-заявената-но-все-пак-съществуваща-хомосексуална-връзка. Фани Флаг е направила това толкова елегантно, че на няколко пъти стоях в почуда дали не си въобразявам и тълкувам взаимоотношенията погрешно. В заключение ще кажа, че филмът се различава от книгата, но това по никакъв начин не намалява стойността му. И книгата, и филмът си заслужават препрочитането/повторното гледане.

Рецепта за веган пържени зелени домати:

 3-4 зелени домата
 1/2 ч.ч. царевично брашно
 1/4 ч.л. чесън на прах
 сол и черен пипер на вкус
 1/2 ч.ч. ядково мляко
 мазнина за пържене

 Нарежете доматите на дебели кръгчета. Смесете сухите съставки. Загрейте мазнината. Вземете резен домат, потопете го в млякото, после го овъргаляйте в брашното и го цопнете в мазнината. Като се изпържи го вадите. Повтаряте докато свършат доматите.



7 юли 2015 г.

"Песента на глухарчетата" от Хилде Хагерюп


cover project by me

 "Песента на глухарчетата" ме върна в пуберските години, когато четях особено настървено така наречената детско-юношеска литература и по този начин открих Селинджър със "Спасителят в ръжта", Алан Маршал с "Мога да прескачам локви", Жул Ренар с "Червенокосото", Пола Фокс с "Рибите-балон живеят в морето" и куп други. Някои от вас може би помнят и са чели и някогашната поредица Бибиотека Връстници. Чрез нея се влюбих в "Аз съм облак" на Дагмар Кекуле, "Илзе Янда на 14 години" на Кристине Ньостлингер и "Талисман" на Виктория Токарева. Всички те нямат нищо общо със сегашните популярни заглавия в young adult жанра- не се лъжете, че неотразим младеж с тъмно минало, разкъсван от вътрешни борби, ще се влюби в главната героиня и заедно ще стрелят, ще скачат от високо и ще се натискат, или красив вампир девственик ще обяснява, че е вегетарианец, или прекрасна девойка с лък в ръката ще поведе бунт срещу лошите. Не, по никакъв начин не подценявам тези популярни четива, напротив. Но ако те са аналог на комерсиалните филми в книжния свят, то "Песента на глухарчетата" и гореизброените заглавия са независимото кино и ъндърграунда. И ако нямате афинитет към стойностна продукция със собствена гледна точка, различима със съдържанието и стила си, чрез които реализира личните артистични виждания, и неотговаряща на общоприетата система, "Песента на глухарчетата" не е за вас. Но би било тъпо да пренебрегнете възможността да разберете, интерпретирате и да се адаптирате към света около вас, да обогатите опита си и да откриете безопасно място, в което бихте могли да изградите умения и увереност чрез различен от стадния път. Изборът е ваш. И да не кажете, че не съм предупредила.
 И така. "Песента на глухарчетата" е книга за приятелството, загубата, завистта, уязвимостта, предателството, необходимостта да познаваш себе си и колко жестоки могат да бъдат момичетата. Главната героиня е Герд, момичето, което никой не харесва, което има леко кисел тон и която не е нито особено красива, умна или блести с уникални дарби. На това отгоре е груба, саркастична и директна, и вярва че всеки проблем може да се реши с удар в зъбите. Герд живее в малка къща и някои казват, че тя дори няма собствено име. В къщата, която всъщност е вила и принадлежи на бабата на Герд, тя е с майка си и сестра си Сив. Баща ѝ, с който Герд е имала много близки взаимоотношения, е изчезнал в морето преди време. Сив е била на лодката, когато се случва злополуката с бащата и от тогава живее в собствения си свят като единственото включване към реалността е когато пее- високо и често в най-неподходящото време. Майката на Герд е дистанцирана след изчезването на бащата, изтощена от скръб и нескончаема работа, с която издържа семейството си и рядкото ѝ внимание отива към Сив като към жертва на случилото се, както я възприемат и всички останали, което побърква Герд- пренебрежението и неразбирането я водят най-вече към агресия. Баба им е ужасна и никой не може да я разбере, защото комбинацията от мъката по сина ѝ, религиозността и сенилността ѝ образуват абсолютно зло, което тероризира близките си хора. Единствената приятелка на Герд е Кайса, леко странно и тъпичко момиче, но един ден се появява новото момиче Мая, която окупира Кайса веднага. А братът на Мая показва предпочитанията си към Сив. Това е трудна ситуация за Герд, на която баща ѝ все още ѝ липсва ужасно и се чувства сама и изоставена. Създава се безмилостна борба за власт между Герд, Кайса и Мая, чиято цел е да се спечели една от останалите за сметка на третата. Портретът на Герд е напълно реален. Може да се видят най-тъмните ѝ страни и жестоки действия (като това да накара Кайса да изяде сладолед с мравки), и все пак не може да не разбереш какво я кара да е такава. Докосването до личната борба на Герд е завладяващо. Хагерюп пише с голяма съпричастност и разбиране за това колко е трудно да растеш. Препоръчвам "Песента на глухарчетата" на всички фактически тийнейджъри и тийнейджъри, които са такива по душа. Както и всички заглавия, които съм изброила в този текст. :)

3 юли 2015 г.

"Океанът в края на пътя" от Нийл Геймън


cover project by me

 Понякога се появяват книги, които заслужават шест звезди в goodreads. Това е една от тях. И ще е несправедливо да нарека това, което ще напиша, мнение. Не е мнение. Това е реакция.
 Защото:
 Има някои автори, които са създали собствен жанр. Нийл Геймън е един от тях. Неговите книги не са фентъзи, ърбън фентъзи, дарк фентъзи, фантастика или каквото и да е там. Те са на Геймън, уникална смес от хумор, остроумие, митология и силен разказвач, който прави най-странните и невероятни скокове на въображението да изглеждат като нещо в реда на нещата. Поради това съм наясно, че Нийл Геймън може да разкаже една история, която те оставя с болящи очи и схванати ръце, защото просто си принуден да прочетеш само-още-една-страница. А някои сцени създават умствени образи като подробни картини и генерират почти физическа болка. Но въпреки това "Океанът на края на пътя" ме свари неподготвена.
 Може ли едно езерце да бъде океан? Ако отговорите с да, вие също ще харесате тази книга. "Океанът в края на пътя" ме накара да обичам Нийл Геймън повече отколкото го обичам по принцип. Доколкото е възможно това.
 Цялата история е амалгама от детска невинност, мистерии, чудеса, необяснимости, приятелство, любов, саможертва, жестокости, забрава и неща, които се крият зад ъглите на реалността и се просмукват през пукнатините на света. В тази книга може да намерите приказка, хорър, драма, приключения, хумор, философия, и всичко това макар и събрано в 200 страници е огромно, защото Геймън постига много повече отколкото други автори в 800 страници. Например, има един прекрасен момент с гореща вана, супа, коте и ябълков пай. Стига толкова. Спрете да четете това и отидете да си вземете "Океанът на края на пътя"- една наистина красива, страшна, великолепна и истинска книга. Малка като океан и огромна като езеро.


26 юни 2015 г.

"Момичето, което плуваше с делфини" от Сабина Берман


cover project by me

 Сабина Берман е драматург, писател, есеист и театрален и филмов режисьор. Има куп награди и е преведена на 11 езика, и публикувана в 33 държави. Само заради това ми е чудно как може да напише цял роман без да направи елементарна подготовка върху основни неща, върху които се крепи историята. Можеше да изгледа дори най-елементарна документалка за дивите деца по някой научно-популярен канал или в YouTube, да прочете основната статия в Уикипедия и няколкото свързани, и да метне не толкова бърз поглед върху информацията за аутизма. Иначе се получават някакви евтини спекулации и дилетантщина. Тъй като Сабина Берман все пак е човек на изкуството, мога да приема, че е скарана с математиката и ѝ е трудно да решава уравнения с едно неизвестно и затова преглътнах елементарното изчисление, че майката на главната героиня би трябвало да е минала 60-те, когато я е родила. Самата история почти припокрива до голяма степен историята на Темпъл Грандин, но за всеки, който не е гледал едноименния филм, това няма да е голям проблем (макар че мен ме побъркаха определени копи-пейст моменти). Сравнението с "Форест Гъмп" на Уинстън Грум е неуместно- няма нищо общо. За разлика от "Форест Гъмп", перспективата, разказана в първо лице, ед.ч., на 42-годишната аутистка Карен а.к.а. Аз, през цялото време ми беше неубедителна, но тъй като аз наистина не съм запозната отблизо с това състояние, нито имам приятели аутисти, може и да греша, и проблема да е изцяло мой. Въпреки всичко това, основните теми на "Момичето, което плуваше с делфини" са супер интересни- връзките между хората и животните, човешкия стремеж към господство над животинския свят и насилието като негова производна в частност; какво означава да бъдеш човек; темата за neurodiversity или по-точно идеята, че хората с по мека форма в аутистичния спектър са по-способни на голям принос към обществото; трогателно сравнение на философията на Декарт с Дарвиновата теория на еволюцията; черно-белият свят през очите на Карен, която не може да долови нюансите, не понася метафорите и не умее да лъже, и подобни. Заради това книгата си заслужава прочита. Най-малкото, след това няма да погледнете консервата си с риба тон по същия начин.

p.s.
 Много искам да попитам българският преводач защо Me, Who Dove into the Heart of the World (или La Mujer Que Buceo Dentro del Corazon del Mundo, както е в оригинал,) е преведено като Момичето, което плуваше с делфини?


25 юни 2015 г.

"Кланица за чародеи" от Стефан Кръстев- Цефулес


cover project by me

 "Трябва да си силен, за да слезеш в мрака на ума си" Харуки Мураками

 Отлагах да напиша мнението си за "Кланица за чародеи" откакто я изгълтах за една нощ. Първоначално реших да изчакам отпечатването ѝ. После реших, че трябва да изчакам официалната премиера, за да мога да се запозная с автора. После се оправдавах с разни други неща. Докато накрая просто се наложи да погледна истината в очите и която беше и е, че за тази странна, но хипнотизираща книга, не ми стигат думите. Не мога да я вкарам в някакъв жанр, защото в нея се преплитат и фентъзи, и магически реализъм, и сюрреализъм, и хорър, и постмодернизъм, и трилър, и билдунгсроман, че дори и шаманизъм в писмена форма; същевременно "Кланица за чародеи" притежава уникален хумор, дълбочина, чувствителност, реалност и невероятна фантазия, но всъщност най-основното е, че си личи, че книгата е изживяна. Тя е огледало на света на Стефан Кръстев, част от тъгите и щастието му, хората в живота му, преплетена е толкова със същността му, че няма как да не го забележите и това да не ви зашемети. Сюжетът няма да го разказвам, защото рискувам да спойлна прекалено, само ще вметна, че главната героиня Хапла е родена и отраства в психиатрия, пълна с колоритни типажи като вещицата Черна Тодора, нимфите Дентус, Пуризия и Скайденте, седемдесет и една годишния агент на ЦРУ Страцимир, Стръвницата, която е убийца и по стечение на обстоятелствата, тя тръгва да преследва Хапла, която напуска психиатрията, и ще ви спестя останалото, за да не разкажа всичко. Най-добре да завърша с думите на самия Стефан Кръстев, когато го попитах как би охарактеризирал книгата си. Той каза само една дума. Джаз.

21 юни 2015 г.

"Писма до мъртвите с любов" от Ава Дилийра


cover project by me

 Скъпа Мери Шели,

 Има нещо странно в писането на писма към мъртви хора. Може би, защото по този начин се освобождаваш, пишейки нещо за някой, който никога няма да го прочете. И няма да се почувстваш като кретен ако си написал нещо прекалено лично, прекалено поетично или твърде идиотско и безсмислено. И може би е по-добре от това да пишеш дневник, защото в дневника говориш само на себе си, а понякога, дори често, имаш нужда да поговориш с някой друг.
 Мисля, че тази книга ще ти хареса. Не заради изграждането на героите, повествованието, или няколкото стихотворения, а защото мисля, че ще оцениш нещо написано толкова открито, дори и от измислен герой. Тази книга е като изслушване на тайна, прошепната от най-добрия ти приятел, която ще разбърка сърцето ти, история, която се препъва на сляпо през мъглата на загубата и прошката, от която излизаш с откриването на това, че трябва да бъдеш създател на собствената си история. Сигурна съм, че ти като човек, който е белязан от прекалено либералните си разбирания за времето, в което си живяла, поради факта, че майка ти е била радикална феминистка, а баща ти един от първите защитници на анархизма; от смъртта на три от децата ти, и от самоубийства и нещастни инциденти с твои близки, част от които любимата ти сестра и мъжа на живота ти, ще оцениш историята, чувствата и лутанията на Лоръл. Както и обичта ѝ към поезията. Повярвай ми- "Писма до мъртвите с любов" е много добра. И да ти кажа, че ти си един от хората, оказали голямо влияние върху мен. Благодаря ти.

 Твоя
 Ивз

 P.S.
 Книгата наистина е юношеска, но самата ти надали ще я подцениш само заради този факт.

31 май 2015 г.

"Сред пясъците на Саркания" на Светослав Александров


cover project by me

 Светослав Александров ме изненада приятно. Мислех да му напиша едно отрицателно ревю, за да се повиши интереса към книгата му, но това би означавало, че ще излъжа и ще се затрудня прекомерно в тролщината, което е безсмислено. Разбира се, имам няколко забележки: като човек, който чете поредици само ако са завършени, бях донякъде неприятно изненадана да открия, че историята ще има продължение- би било хубаво да се отбележи, че "Сред пясъците на Саркания" е част от поредица; тук-там из текста се забелязват стилистични грешки; на прима виста открих една граматическа грешка в електронното издание и задълбочаването във вярата ми дойде прекалено много в края на книгата- не ме разбирайте погрешно, в книгата са втъкани много християнски символи и още от самото начало си личи, че цялата история се гради върху религията като такава ( и в частност върху християнството), но в един момент съсредоточаването върху вярата като лична убеденост в контекста на религията ми дойде прекалено разводняващо и съответно излишно. От стила на писане лесно можеш да се досетиш, че авторът е учен, няма излишности, следва се стегнатост и простота, което лично на мен ми допадна ( единственото изключение е постоянното повторение на думите "мила", "мило момиче" и подобни). Историята е достатъчно интересна, че да се ядосам, че няма как да разбера какво се случва с отворените сюжетни линии, защото автора тепърва ще ги измисля ( или си ги пази тайно, за да ме ядосва нарочно). Християнската епистемология и апологетика са много добре втъкани и представени по много добър начин, в никакъв случай фанатично и позьорски, като не е пренебрегнат и факта, че под знамето на вярата застават и личности, които я използват за лични изгоди. Либерализмът във всичко това е прекрасен и представянето на гнозиса следва апофатическата традиция *, но би било чудесно по-нататък да се премине и към катафатическия** поглед, защото са взаимно свързани пътища. Диалектиката би мога да се развие още, но това е възможно да стане в продължението, така че няма да се спирам върху нея. С две думи: "Сред пясъците на Саркания" си заслужава. 


____________________

*чрез отрицания
** чрез утвърждавания

"Покани ме да вляза" на Йон Айвиде Линдквист


cover project by me

 "Покани ме да вляза" е като обичано дете на "Дракула" и "Повелителят на мухите", и с филма "Бодигард" като акушерка. Нещо като добрите неща на Стивън Кинг, изпълнено с хората на Торо, които живеят в тихо отчаяние. И тук, като искрен почитател на Стокъровия Дракула, искам да отбележа, че имам много проблеми с вампирите, които се тиражират през последните години. Извинявайте, но ако вампирът не е Блейд, той не може да се скита насам-натам през деня, без последствия. Още по-проблематична за мен е идеята, че някой безсмъртен доброволно ще се върне в гимназията. И в никакъв случай не трябва да се забравя, че вампирите са хищници. Хората сме храната. Да очакваш близка лична връзка с всяка тийнейджърка с очи на кошута, която пресича пътя на безсмъртния, докато тананика тъпо последния хит на Бионсе, просто изглежда неприемливо за мен. Котките също са хищници, и да, те играят с мишката, преди да я убият, но в крайна сметка я убиват. И я изяждат. Всеки. Шибан. Път. "Покани ме да вляза" обаче не е книга с красиви, замечтани вампири, които блестят (бляк). Дали е роман на ужасите? Предполагам, че е. По-важното е, че е роман за любовта, за живота, за това, от което се отказваме, когато трябва и какво опазваме, когато можем. Но с обясненията ще спра до тук. Ще завърша със следното: сещате ли се за сцената във филма "Амадеус", където Салиери представя Моцарт пред императора със своя марш за добре дошъл, който се е трудил да създаде с цялото си същество? След като го изслушва само веднъж, Моцарт сяда пред клавишите, казва нещо от сорта, че хм, това не е точно така, изсвирва марша по памет докато нетактично го критикува и без усилие импровизира вариация, трансформираща дреболията на Салиери в Non più andrai от "Сватбата на Фигаро". Сигурна съм, че по същият начин Йон Айвиде Линдквист е погледнал "Здрач" на Стефани Майер, казал е хм, това не е точно така и е пренаредил нейните елементи в шедьовър. Не съм си представяла, че това може да се направи. Чувам дразнещия писклив хилеж на Моцарт. Ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха!